„Извънредното положение” и „Кризата”- реалности и метафори – американската, гръцката и българската перспектива

Размисли след прожекцията и едноименната дискусия в Червената къща на 11 декември 2009 г. с участието на американски и гръцки активисти и млади хора от България, които се вълнуват от темата ограничаване на права в името на сигурност.

„В Копенхаген е пълно с полиция - навсякъде. Дори още преди да влезем в Дания, бяхме проверени. Точно преди границата или поне мислената линия, която трябва да бъде такава, магистралата беше отклонена от немската полиция. Тя пропускаше без проблем коли с по един и двама души, тирове, семейства. Но нашият ван с българска регистрация, натъпкан догоре с багаж и девет души в него имаше потенциалът да бъде щателно проверен, както и стана... Проверяваха ни час и половина, един по един, щателно и внимателно.”

„На 12 декември (събота) участвахме в най-голямата демонстрация, на която са били повечето от нас .. .няколко десетки хиляди души. Аз лично бях проверен точно 5 пъти от полицията, която просто си вършеше работата, но накрая става отегчителна. Естествено не липсваха анархисти и конформисти, заради които бяха арестувани доста невинни хора около тях. Имаше сили на реда пред McDonadls и KFC, които обраха освиркванията на тълпата - повечето хора, загрижени за климата явно са и антиглобалисти, някои от тях и антикапиталисти. Без коментар.”

„Разбрах едно нещо, с което можеш лесно да дразниш полицията - питаш ги къде е Кристиания. Не мога да си обясня, защо според тях, тя е най-криминалното място в Европа. За тези, които не знаят - това е част от града, чиито жители смятат за отделна страна, където фотоапаратите и полицията не са добре дошли. Ние прекарахме там много приятна и спокойна вечер - вечеряхме и бяхме на един концерт.”

Репортаж от български участници в климатичния форум на граждански организации по време на Срещата за климата в Копенхаген от сайта на Коалиция „За да остане природа в България”.

Репортажът е с дата 15 декември 2009 г. Дебатът в Червената къща беше на 11 декември 2009 г. Започвам с тези три кратки откъса от впечатленията на български природозащитник от Срещата за климата в Копенхаген, защото показват автентичното българско учудване от факта, че каузата природа и защита на планетата може да се подкрепя от антиглобалистки и антикапиталистически движения (в България зелените движения се обиждат от идентификация с левичарството, за което има сериозни обяснения в номенклатурното статукво от времето на комунистическия режим, който се определяше като ляв, което след 1989 г. превърна политическият „ляв” монопол в икономическа власт).

ГОЛЯМОТО УЧУДВАНЕ

Горните цитати показват и автентичното учудване от факта, че полицията действа с арести на невинни демонстранти. Учудване, което стига до обяснението, че арестите стават заради „анархисти и конформисти” (?!)… и стига до потреса, че европейската полиция може да се дразни от определен квартал като Кристияния [1] или да проверява избирателно и щателно, все едно че са престъпници, по-големи групи от сухоземно пътуващи хора на вече невидимите вътрешни граници на хуманния Европейски съюз. Особено ако имат отличителните белези на демонстриращи млади хора, с целия разпознаваем „арсенал” на пост-нео хипи лайф стайла.

Когато решихме в Червената къща да прожектираме арт активисткото кино от State of emergency от Ню Йорк, когато стана ясно, че има вероятност и четирима от арт активистите от САЩ и от Гърция да бъдат в залата, решихме да се опитаме да намерим пресечени точки с българската перспектива. С целия риск от разминаване в понятията и за различно съдържание в думите, което се влага тук и там – каква е например представата за съпротива или за насилие по време на улични демонстрации, какво представлява една улична арт протестна акция, какво е мирно, какво е радикално…Разминаване и в представата за риска, който се поема, разминаване и по отношение на каузите и по отношение на политическите определения с които си служим.

Сега когато чета какво в Копенхаген изглежда озадачаващо за нашите природозащитници, си помислих, че сигурно този дебат е нужен и заради това Учудване, което е показателно за българската представа за граждански движения и протести. Учудване от това как в Европа, която тук продължава да се възприема като източник на хармония, стабилност и демократичност и като място на „празнуване на демокрацията”, може да се стига до арести на стотици хора на ден, до временни затвори за обезвреждане на демонстранти, до тежко въоръжени полицаи, които се сражават по улиците понякога с предизвикателно голи демонстранти, закачили със скоч лепенки документите си за самоличност на ръцете си, очевидно без оръжие.

STATE OF EMERGENCY (ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ)

Проектът „Извънредно положение” започва преди години в Ню Йорк като безмълвен вик на група нюйоркски артисти срещу задълбочаващото се опустошение на демокрацията и като групов отговор на непрекъснатото „производство на извънредни положения”, които да оправдават ограниченията на свободи и прави. Това е серия от видео-арт филми, които се определят като интервенционистки, доколкото Шери Милнър и Ърни Ларсен ги използват за прожекции от прозорците по сгради в Ню Йорк по време на демонстрации и се вписват в рамките на широко движение на арт-ситуационизъм в радикалната американска сцена. Автори са на филма „Бедствие”(1976), на два 16-милиметрови филма, които сами наричат „анти-документални” филми върху престъпността и серия от сатирични полу-автобиографични филми за едно ядрено семейство, където поставят под въпрос идеята за еснафско семейно благополучие и възпроизводството на авторитарните структури, които поддържат публичната сфера.

Първият филм от Ню Йорк се казва „В очакване на сълзотворния газ”. Образите са вече класика за всички, които следят процесите от Сиатъл’99 насам. Разликите от тиражираните образи от световните медии като ББС, Евронюз, Франс 24, СНН са две. Но доста важни. Първата разлика: НЯМА звук. Без звук сблъсъкът граждани - полиция придобива очертанията на абсурд. Кара те да се замислиш дълбоко. Ърни Ларсен Шери Милнъри разказват, че първоначално махат звука заради още по-странни за нас причини - опит, който тук на българска почва не съществува. Филмите са правени не за отоплените зали на арт документални фестивали или за малкия син екран на телевизора в хола, на който гледаш репортажите от Сиатъл на мейнстрийм медиите. А за да се прожектират върху стената на една сграда в Ню Йорк по време на демонстрации!! Ако има звук тази своеобразна арт-акция на протест може да бъде санкционирана, защото има подобен член в закона за обезпокояване на съседите или използване на високоговорители по време на протест.

Втората разлика: продължително време виждаш последователно сменящите се лица в близък план на демонстрантите, преди сблъсъците с полицията. Обикновени лица на обикновени хора, повечето млади, съвсем необикновено обаче „готови” да бъдат обгазени. Виждаш сълзи, мокри кърпички, шалове, маски срещу прах, лимони… Виждаме как дишат, по-скоро как не могат да дишат. За разлика от тв репортаж за протестите в Сиатъл може да се вгледаш в тези лица и в това дишане. Виждаш полицията – тежко оборудвана с каски, противогази, шпрейове със сълзотворен газ, оръдия за водни струи, БТР-и , оръдия за газ, оръжия със стоп патрони… Това е тогава от самото начало.

В хода на дискусията Никола Михов (фотограф: http://www.nikolamihov.com) показа усъвършенствания тежко боен вид на днешните полицейски отряди за борба с демонстрациите в своите снимки от протестите през юни 2007 г. в Хайлигендам, Германия срещу Срещата на Г8, от протестите срещу Срещата на Международния валутен фонд и Световната банка, есента на 2009 г. в Истанбул, от протестите в Париж срещу т.нар. Договор за първо назначение (CPE law project), който през март и април 2006 г. предизвика бурни недоволства сред студентите и младите хора и след продължителни протести и подкрепа за студентите от страна на преподаватели и от широка общественост беше отменен, въпреки решимостта и суровостта на Никола Саркози, който тогава е вътрешен министър. От своите репортажи в Западна Европа фотографът е донесъл и мостра полицейски сълзотворен газ шпрей, останал след бойните сцени и заградителни ленти, които са иронична реплика на полицейските, само че направени от активисти с текст „пратете капитализма в историята”, изписан по тях. Мострите също символично „участват” в дискусията.

Какво се случва със свободите и с човешките прави във времена на кризи и на затягане на положението е основният въпрос. Как може да се използва и как може да се манипулира страхът чрез мултиплициране на усещане за несигурност от темата за кризата – финансова, климатична, природна, е също част от голямата тема. Извънредното положение като мярка, също. От борбата с тероризма, обявена от Джордж У. Буш и по-старите аналози в историята, през дебата за следенето по улиците със скъпо струващо видеонаблюдение до следенето в интернет и превъоръжаването на полицията с бойни вместо стоп патрони. Прожекцията и разговорът са буквално дни преди 20-тата годишнина от прочутата реплика на Петър Младенов „Най-добре е танковете да дойдат”, която по-късно му струва оставката като президент/председател на Държавния съвет. Тогава танковете не идват, но са били в бойна готовност. Повечето от младите хора в залата на Червената къща тогава са били първокласници. За повечето от тях най-масовият протест, който са виждали осъзнато в български условия, е учителският, а най-радикалният - този на 14 януари 2008 г. по време на предишното правителство. Не само за арестите тогава, но и за различните практики на неправомерната употреба на сила от страна на българската полиция става дума в анализа на Звезда Ванкова на базата на изводите от „Гражданското наблюдение в полицията”, направено от Институт „Отворено общество”. Има ли гаранции, че новата политика няма да увеличи вероятността за застрашаване на живота и здравето на гражданите? Има ли ефективен административен и граждански контрол над употребата на оръжие от полицията? Българските участници в дискусията даже пространствено са отделени от чуждите гости - активисти. В това пространствено отделяне има особена логика. Когато вече новото правителство лансира идеята за замяна на стоп патроните на полицията с бойни, дебатът беше иницииран не от активисти, а от анализатори от неправителствения сектор. Дебатът започна и остана там - в това поле. В полето на правозащитната експертиза – между Институт „Отворено общество”, Българския хелзинкски комитет, Центъра за изследване на демокрацията и Центъра за либерални стратегии. От там дойдоха фактите, статистиката: 15-те присъди за българската държава в Страсбург, свързани с неадекватна употреба на сила от страна на полицията, парите предвидени за превъоръжаване. Трябва ли и докъде публичното пространство на университета да бъде видео-наблюдавано е въпрос, предизвикал бурна реакция в аудиторията. Каква е връзката, се чуха гневни гласове от там, между камерите на публично място и заплахата за човешките права? Според гръцките участници в дебата Лия Йока Никос Николаидиси тази връзка е пряка. Според американците – също. Нещо повече, част от западния активизъм е свързан с явна и ясна реакция срещу видеонаблюдението, което предпоставя променена перспектива: „всеки е виновен до доказване на противното”, силите на реда имат право да подозират всеки и следователно всеки може да стане обект на подозрително видеонаблюдение.

Темата за другата реалност – на финансовия и икономическия интерес зад мерките за сигурност поставиха Александър Николов от студентско-ученическо движение „Призив” (http://priziv.org/) и Любомир Пожарлиев от Асоциацията на студентите по социология в Софийския университет (http://www.asssu.eu/), които организират филмови прожекции и дискусия за 14-ти януари, 20 години след репликата за танковете и реагират с подписка срещу въвеждането на видеонаблюдението. Заради какви престъпления, застрашаване на реда вътре в университета например си струва да се „плати цената” за камерите? Колко са документираните вътре престъпления, за да се ограничи с електронна карта достъпът до държавния университет? Защо университетът орязва стипендиите, а иска да похарчи пари за видеонаблюдение и електронен пропуск, беше въпросът поставен от тях. Защото условията на глобалния капитализъм според Петър от платформата „Живот след капитализма” (http://www.lifeaftercapitalism.info/) превръщат една икономическа теория в тотална идеология, доминираща всички сфери на нашия живот, която ни внушава, че няма алтернативи. Защото според Лия Йока печалбата е над всичко и води глобалния корпоративен интерес до там, ценностите на човешките права да бъдат напълно забравени, когато става дума за използване на азиатските модели и китайския хибрид между комунистически диктат, пазарна икономика и комерсиализация на съществуването. Фокусирането в това непрекъснато да се увеличават печалбите „profits” и моделът на консумация, налаган от рекламата, водят до пълна забрава на факта, че зад поредния ти мобилен телефон стои експлоатация на население в така наречения Трети свят в близки до робството условия, поддържани чрез тотален диктат, често в комбинация между политическа диктатура и корпоративен монопол, маскиран като свободен пазар. Гръцката участничка цитира в своето експозе думите на Long Yongtu, китайски главен преговарящ в Световната търговска организация (WTO):

„Нацията не може да се развива и да става по-силна без усещането за спешност, извънредност и усещането за криза” (Financial Times, 17ноември 1999). Какво може да вдигне хиляди на протест, на който могат да бъдат сериозно обгазени и поемат физически риск, защо една част от хората точно в Западна Европа и Америка вече не са готови да умират за своите правителства, какво структурите, които държат властта имат предвид под сигурност, как концепцията за корпоративна сигурност постепенно подменя човешката такава, какво пречи на обществата да проявяват съпротива срещу манипулацията, какви могат да са изводите от запатисткото движение, от съпротивите в Аржентина, от гнева и протестите в Гърция, които първата годишнина откакто полицията уби по време на демонстрация 15-годишния Алексис, какво следва от тях, това са само част от отворените въпроси по време на дискусията от чуждите участници?

От аудиторията се чуват гласове на по-възрастното поколение. За тях теорията на запатисткото движение и въпросът какво става с координатната система на глобалния свят след Сиатъл 1999 г. са твърде далечни. Още по-далечно и неразбираемо звучи и въпросът за перспективата, за това дали официалните власти изчерпват ресурса си за овладяване на протестите и обратното – дали демонстрантите също не са пред изчерпване на ресурса за протестно въображение. Никола Михов споделя впечатлението си от продължителността на френските протести, от техните различни фази, от широката им подкрепа, от готовността на парижани да се простят с удобството на транспорта или „сигурността” и да подкрепят протестиращите със собственото си включване в демонстрациите и то при дясно правителство и почти безнадеждна кауза. И все пак да успеят. Той споделя и потреса си от факта, че демонстрират жени, деца, бебета, и наблюдението, че официалните медии неслучайно предпочитат да тиражират образите на подпалени коли и счупени витрини вместо мирните протести. А точно това в млада демокрация като българската се оказва един от важните проблеми - трудната идентификация с протестиращите, ако човек е подвластен на образите на агресия, повтаряни от медиите. Кой би отишъл лесно с детето си например на протест, ако е виждал само кадрите в официалните медии, които препредават единствено и само грозното лице на агресията? Публиката в Червената зала започва да спори голяма или малка е била агресията на протестиращите на 14 януари 2008 г. пред парламента. Насилие или самозащита е упражнила полицията? Това голямо или малко насилие е? Публиката повече се вълнува обаче от това дали българските протести са леви или десни. А ляво и дясно се разбират като свързани с БСП или съответно с ГЕРБ. Представителка на по-възрастното поколение пита „защо участниците в дискусията харесват Бойко Борисов?”, въпрос, който след темата за опасността от въвеждане на бойни патрони (идея на сегашното правителство) буди недоумение и лек смях в залата. Прехвърчат искри вътре в аудиторията – млад човек се възмущава, че някой може да защитава видеонаблюдението, а да е част от правозащитна организация, други казват, че всеки има право на лична позиция и точно това е отправната точка за дебата.

Връщам се към началото… към учудването и към разминаването на представи, понятия, думи, реалности тук, в посткомунистическа източноевропейска, балканска страна и там - „на Запад”. Учудване, което е свързано и с липсата на разбиране защо „едни общества в много тежки обстоятелства не са се разделяли с постигнатите равнища на защита на правата си” (Нели Огнянова http://nellyo.wordpress.com/2009/12/09/data_retention-3/), а други с лекота са готови даже да не се замислят когато властите открито декларират рестрикциите или отказа на права в името на сигурността.
В реда на участниците във въображаемата кръгла маса на „панелната дискусия” има нещо символично – най-отляво погледнато откъм модератора са гръцките участници, до тях са гостите от Ню Йорк, между тях и българската сцена е единственият български фотограф, чиито фотографии от сериите му от репортажи от сблъсъците между протестиращи граждани и силите на реда в Германия, Франция, Турция, са намерили място във френски издания, например като електронната версия на Либерасион. От дясно са участниците от българската „сцена”, повече теоретична, отколкото активистка. Сцена, на която големият въпрос за употребата на несигурността в името на „извънредното положение” се раздробява на малки подвъпроси– бойните патрони, формата на употреба на сила от страна на полицията, практиките досега, социалните условия, заплащането на учителите, цената на висшето образование срещу цената на видеокамерите, следенето по интернет и разказа за съпротивите на блогърите… Малки подвъпроси. Понякога почти по браншове…

Някои от американските арт-активистки филми ми харесват, други - не чак толкова. Трети са почти неразбираеми в български контекст и със сигурност трудно преводими, защото брокерско-финансовата „уолстрийт” терминология все още не е широко навлязла в употреба. Съответно е почти неуловима „играта на думи” във филма „Хищници в птичарника” (Predators in the aviary, 2009), където се появяват птици като blackhearded daytrader, yellowbellied hedge-twit, big-bonus nuthatch или double-dealing hedge-hider. Някои от филмите ни връщат към по-познати исторически реалности като Minus 6, където виждаме Хитлер, жестикулиращ по време на една от своите ранни речи, докато тества уменията си в демагогията. Упражнението по речи е от 1925 г. В съпровождащия текст четем, че той е наредил на официалния си фотограф Хайнрих Хофман да унищожи негативите. Фотографът не го е направил. Друго арт-активистко видео носи заглавието Suprematist [2] Kapital и без думи, само със звук и символи навлиза сериозно в критичното поле на аналогия и преосмисляне на символи и идеологии: от звездата на Давид, през християнския, до пречупения кръст и обратно през познати графични знаци на вериги за обществено хранене, скъпи марки автомобили или лога на наднационални организации и корпорации.

Тръгвам си обаче категорично впечатлена от едно арт-видео – „Мотет за гласови усилватели” [3] (Motet for Amplified Voices). Екранът е разделен на три хоризонтални части. Долната и горната ивица се движат в различна посока и в тях виждаме кадри от акцията на 20 май 2004 г. в Университета Йорк (Торонто, Канада) на студенти и преподаватели, „въоръжени” с мегафони. Акцията е свързана с една от най-дългите и мащабни факултетни стачки в историята на университета и е в подкрепа на Даниел Фрийман-Малой, които е изключен и изгонен от университета, защото е организирал с мегафон (за звука и чуваемостта прочетете в началото) два протеста в университета, посветени на израело-палестинския конфликт, и така според университетската управа е нарушил учебните занятия [4]. По средата хоризонталното поле е от звуков и визуален „шум” като снежния образ на развален телевизор. Там се редуват в противоположни посоки изречения и мисли за свободата от германката от еврейски произход Хана Арент, авторката на „Елементи и произход на тоталитарното управление”, труд по-известен като „Тоталитаризмът”, до палестинския поет Махмуд Даруиш, през Бенджамин Франклин, един от бащите на американската конституция…. А въвеждащият текст към това особено видео обяснява, че всеки от протестиращите с огромни черни фунии, символизиращи мегафони, избира отделен стих за свободата, различен от останалите, и го произнася до безкрая в този Мотет за гласови усилватели.

Едно важно уточнение, отново специално за българската публика в залата направи американският гост Ърни Ларсен. Студентът Даниел Фрийман-Малой, който протестира срещу израелската политика по отношение на палестинците е … с еврейски произход.

Това уточнение е също важно заради Разминаването и Несъпоставимостта между българската, гръцката, европейската, американската и в крайна сметка - глобалната реалност. А и за да намалява Учудването, за което стана дума в началото …

[1] Кристияния, позната също като Свободния град (Freetown Christiania, Danish: Fristaden Christiania) е самопровъзгласила се за автономна общност, след като през 1971 г. армията се изнася от армейските постройки, т.нар. казарми и военни складове, съществували като част от армейските поделения още от Средновековието, от около 850 жители в отделни жилищни пространства върху 34 хектара в едно от кметствата в столицата на Дания, Копенхаген Christianshavn. Първоначално Кристияния се самообявява като „Град забранен за военни” ('The Forbidden City of the Military'). Официалните власти гледат на Кристияния като на огромна „комуна”, но отношенията с тази общност с уникален статут са регулирани със специален закон, т.нар. Christiania Law от 1989 г. В историята на Кристияния има много опити държавата да промени регулацията, да въведе определени забрани, които не са важали за тази особена територия, да ограничи сериозно тежките дроги и да въведе рестрикции за леките. Някои от тях са извършвани административно с промяна на законите и колективния статут на собственост, въвеждане на наеми, но има и случаи с употреба на сила от страна на полицията и даже разрушаване на сгради, разтурване на конкретни скоути и съответно активна съпротива срещу тези мерки с масови протести. Повече тук: http://www.christiania.org и тук: http://en.wikipedia.org/wiki/Freetown_Christiania  обратно

[2] Suprematism – Супрематизъм: формалистично направление в абстрактната живопис през първите десетилетия на ХХ век, което свежда изображенията само до различно оцветени геометрични форми и отрича нуждата от изрисуване на предмети. обратно
[3] Motet – Мотетът (италиански mottetto, френски motet) е многогласно вокално музикално произведение. Жанрът е възникнал през 12 век във Франция. Предполага се, че идва от френски mot - „дума“. Първоначално мотетът се изпълнявал от два гласа, постепенно числото на гласовете нараства, като най-разпространеният вариант е за 4 до 8 гласа. обратно
[4] Накратко за случая и делото Малой срещу Марсден (президентката на Университета Йорк) има тук: http://en.wikipedia.org/wiki/Freeman-Maloy_v._Marsden, а повече за злоупотребата със служебно положение (Malfeasance in office) в публично пространство, за което Малой повдига обвинение срещу нея има тук: http://www.canlii.org/en/on/onca/doc/2006/2006canlii9693/2006canlii9693.html обратно