Изо­ста­ве­ни­те де­ца на Бъл­га­рия

Кол­ко дъл­го бъл­гар­ско­то пра­ви­телс­тво ще ос­та­ва без­раз­лич­но пред ли­це­то на чо­веш­ко­то стра­да­ние?

На 13 сеп­тем­ври 2007 г. зри­те­ли­те на чет­вър­ти ка­нал на Би Би Си във Ве­ли­коб­ри­та­ния има­ха въз­мож­нос­тта да гле­дат “И­зос­та­ве­ни­те де­ца на Бъл­га­рия”, до­ку­мен­та­лен филм на ре­жи­сьор­ка­та Кейт Бле­уит. Оча­ква­х то­ва пре­да­ва­не с из­вес­тно без­по­кой­ство. От 2001 г. до 2005 г., ра­бо­тей­ки за “Меж­ду­на­род­на ам­нис­тия” в тясно сът­руд­ни­чес­тво с БХК, по­се­тих по­ве­че от 35 до­ма за со­циал­ни гри­жи, в кои­то бяха нас­та­не­ни въз­рас­тни и де­ца. В някои от тях хо­дих по някол­ко пъ­ти.

Още помня те­зи по­се­ще­ния - всич­ки до ед­но - до най-дреб­ни­те под­роб­нос­ти, до­ка­то по­ве­че­то дру­ги спо­ме­ни бав­но из­чез­ват от па­мет­та ми. В то­зи пе­риод съ­що та­ка има­х мно­го въз­мож­нос­ти да го­воря за то­ва, кое­то бях кон­ста­ти­рал при те­зи по­се­ще­ния, с най-вис­ши бъл­гар­ски пра­ви­телс­тве­ни фун­кцио­не­ри и да ги моля нас­той­чи­во да предприемат мно­го необ­хо­ди­мите мер­ки. В по­ве­че­то слу­чаи ос­та­вах ра­зо­ча­ро­ван от тех­ни­те реак­ции и от ви­ди­мо­то им рав­но­ду­шие към дей­стви­тел­ността, коя­то мои­те бъл­гар­ски ко­ле­ги и аз бяхме до­ку­мен­ти­ра­ли в на­ши­те док­ла­ди.

Еди­н прия­тел, кой­то по­ма­га­ше на еки­па на Би Би Си при сни­ма­не­то на фил­ма, ми ка­за, че той е пос­ве­тен на до­ма за де­ца с ум­стве­на изо­ста­на­лос­т в Мо­ги­ли­но, ин­сти­ту­ция, коя­то бях по­се­тил през януа­ри 2002 г. Тръпнех при мисълта, че ще гле­дам фил­ма, за­що­то се стра­ху­вах, че мно­го мал­ко е нап­ра­ве­но, за да се по­доб­ри по­ло­же­ние­то. В съ­що­то вре­ме от­чая­но се надявах да видя няка­къв знак за та­ка необ­хо­ди­ми­те по­доб­ре­ния. То­ва, кое­то видях на 13 сеп­тем­ври, ме прес­лед­ва ка­то кош­мар.

Бих ис­кал го­ре­що да пре­по­ръ­чам то­зи филм на бъл­гар­ски­те зри­те­ли, кои­то ве­роя­тно ще има­т въз­мож­ността да го гле­дат през ноем­ври. Доб­ре нап­ра­ве­ният до­ку­мен­та­лен филм мо­же да е мно­го по-въз­дей­стващ, от­кол­ко­то ка­къв­то и да би­ло пис­мен от­чет за съ­що­то по­ло­же­ние или съ­би­тие. До­ри те­зи пра­во­за­щит­ни док­ла­ди, кои­то са най-доб­ре ар­гу­мен­ти­ра­ни и под­кре­пе­ни с фак­то­ло­гия, ка­то че ли при­да­ват по-прием­лив вид на дей­стви­тел­нос­тта чрез ре­ди­ца (при то­ва за­дъл­жи­тел­ни) по­зо­ва­ва­ния на меж­ду­на­род­но­то и мес­тното за­ко­но­да­телство - об­шир­ни прав­ни стан­дар­ти за за­щи­та на пра­ва­та на чо­ве­ка, кои­то чес­то из­глеж­дат някак неис­кре­ни при си­туа­ции на гру­би на­ру­ше­ния на пра­ва­та на чо­ве­ка. Сни­май­ки фил­ма в до­ма в Мо­ги­ли­но с пре­къс­ва­ния в про­дъл­же­ние на де­вет ме­се­ца, Кейт Бле­уит пред­ста­ви не­го­ва­та су­ро­ва дей­стви­тел­ност с кли­нич­на точ­ност.

Пос­ла­ние­то - при­зив за приз­на­ва­не и за­до­вол­ява­не на най-ос­нов­ни­те нуж­ди на всяко де­те, ка­то нап­ри­мер фун­да­мен­тал­но пра­во на всяко чо­веш­ко съ­щес­тво да се от­насят към не­го с дос­той­нство­то, кое­то то зас­лу­жа­ва - е под­не­се­но с бру­тал­на си­ла, неиз­беж­на при ужа­сно­то по­ло­же­ние на та­зи ин­сти­ту­ция. Филмът на Блеуит пред­ла­га сви­де­телс­тва за аб­со­лют­на­та изо­ла­ци­я от це­лия ос­та­нал свят на де­ца­та в Мо­ги­ли­но. Без как­во­то и да е ле­че­ние и дос­тъп до обу­че­ние, кое­то да раз­вие на­пъл­но тех­ни­те въз­мож­нос­ти, те са осъ­де­ни на без­смис­лен жи­вот. Мно­го от те­зи де­ца пре­би­ва­ват в свят на пъл­но мъл­ча­ние, за­що­то ни­кой до­се­га не им е го­во­рил, за­що­то те­зи, кои­то се гри­жат за тях, вярват, че те са на­пъл­но нес­по­соб­ни да нау­чат как­во­то и да би­ло. Те не мо­гат да об­щу­ват ни­то ед­но с дру­го, ни­то със са­ни­тар­ки­те. Ни­що в жи­во­та им ни­ко­га не се про­меня - няма зна­че­ние кой е денят, сед­ми­ца­та, ме­се­цът или пък ка­къв е се­зо­нът - с из­клю­че­ние на де­ца­та в по-слож­но здра­вос­лов­но със­тоя­ние и нуж­ди от ле­че­ние, кои­то са ос­та­ве­ни да по­насят мъ­ка­та на бав­на­та смърт. Тяхна­та бол­ка, зас­ви­де­телс­тва­на съв­сем от­бли­зо, е осо­бе­но мъ­чи­тел­на за гле­да­не. Ре­жи­сьо­рът на фил­ма с пра­во не се гри­жи осо­бе­но за ком­фор­та на зри­те­ли­те и те­зи сце­ни из­глеж­дат без­край­ни. От дру­га стра­на, мо­же ли не­що, до­ри най-мъ­чи­тел­ни­те глед­ки, на­пъл­но да пре­да­дат стра­да­ние­то, на кое­то те­зи де­ца са под­ло­же­ни чрез пре­неб­ре­же­ние и ли­ша­ва­не от аде­кват­но ме­ди­цин­ско ле­че­ние?

То­ва, кое­то ка­ме­ри­те са за­пи­са­ли в Мо­ги­ли­но през 2007 г. съв­сем мал­ко се от­ли­ча­ва от то­ва, кое­то мои­те бъл­гар­ски ко­ле­ги и аз до­ку­мен­ти­рах­ме през 2002 г. и при след­ва­щи­те по­се­ще­ния. Меж­ду мно­го­то дру­ги не­ща, които ние от­бел­язах­ме бе, че ус­ло­вия­та за жи­вот бяха неа­дек­ват­ни, че спал­ни­те бяха пре­тъп­ка­ни, не­под­ход­ящо ук­ра­се­ни и че де­ца­та бяха раз­пре­де­ле­ни по по­ме­ще­ния­та в за­ви­си­мост от фи­зи­чес­ки­те си, а не от ин­те­лек­туал­ни­те си въз­мож­нос­ти. Ние съ­що та­ка ка­зах­ме, че из­ключ­ва­не­то на де­ца­та от об­щнос­тта на дру­ги­те хо­ра е неп­рием­ли­во; из­ра­зих­ме заг­ри­же­ност за то­ва, че де­ца­та от Мо­ги­ли­но са ли­ше­ни от аде­кват­на ме­ди­цин­ска гри­жа [1], че тех­ни­те нуж­ди от ре­ха­би­ли­та­ция и ле­че­ние са не­под­ход­ящо пре­це­не­ни и ос­вен то­ва, че са не­ре­дов­но и нее­фек­тив­но пре­раз­глеж­да­ни; че е неу­мес­тно да се пред­пис­ва ле­карс­тво­то фе­но­бар­би­тал на де­ца, са­мо за­що­то то е без­плат­но или мно­го ев­ти­но [2].

Осо­бе­но ни без­по­кое­ше по­ло­же­ние­то на 35 де­ца, кои­то пре­кар­ва­ха це­лия си жи­вот на лег­ло. В док­ла­да си ние от­бел­язах­ме, че “По­се­ще­ние­то в до­ма, в кой­то бяха настанени най-увредените деца, бе­ше разс­трой­ва­що. Има­ше нап­ри­мер мал­ки де­ца с це­реб­рал­на па­ра­ли­за, с па­ра­ли­зи­ра­ни на­пъл­но и ръ­це, и кра­ка, ед­но сляпо и глу­хо де­те, дру­го ед­но мал­ко де­те, стра­да­що от син­дро­ма на Даун и по­ра­ди то­ва из­вън­ред­но от­пус­на­то. Всич­ки те­зи де­ца ле­жа­ха в лег­ла­та си и пре­кар­ва­ха дни­те си, въз­прие­май­ки ок­ръ­жа­ва­ща­та об­ста­нов­ка от то­ва по­ло­же­ние. Яс­но бе­ше, че пер­со­на­лът няма ни­как­ва иде­я как да взаи­мо­дей­ства с те­зи твър­де ув­ре­де­ни де­ца, ка­то из­клю­чим хра­не­не­то и по­чис­тва­не­то им”.

Ви­со­ко­то ни­во на смър­тност - шест смър­тни слу­чая през го­ди­на­та, пред­шес­тва­ща по­се­ще­ние­то, съ­що прив­ле­че вни­ма­ние­то ни. “Из­ло­же­ни­те при­чи­ни за смърт включ­ват разс­трой­ства, кои­то са ти­пич­ни за деца с теж­ки не­дъ­зи в раз­ви­тие­то си там, къ­де­то ре­сур­си­те са ос­къд­ни.

Де­вет­го­диш­но де­те е по­чи­на­ло на 6 ноем­ври 2001 г. от пнев­мо­ния. То е стра­да­ло от це­реб­рал­на па­ра­ли­за, коя­то е зат­рудн­ява­ла прег­лъ­ща­не­то. Де­ца­та в то­ва по­ло­же­ние трябва да бъ­дат хра­не­ни из­пра­ве­ни. В про­ти­вен слу­чай хра­на­та мо­же да вле­зе в тра­хея­та и да при­чи­ни пнев­мо­ния. Ко­га­то ги раз­пи­тах­ме, са­ни­тар­ки­те ка­за­ха, че де­ца­та са хра­не­ни са­мо от бу­тил­ки и че те трябва да са об­лег­на­ти на въз­глав­ни­ци, кои­то да под­пи­рат гла­ви­те им” [3].

Те­зи се­риоз­ни без­по­кой­ства бяха спо­де­ле­ни и об­съ­де­ни с бъл­гар­ски­те влас­ти през ок­том­ври 2002 г., ко­га­то Ай­рин Кан, ге­не­ра­лен сек­ре­тар на “Ме­жду­на­род­на ам­нис­тия”, пред­ста­ви пред тях док­ла­да, съ­дър­жащ па­са­жи­те [4], ци­ти­ра­ни по-го­ре. Те­зи, кои­то ни­ко­га не са по­се­ща­ва­ли по­доб­ни ин­сти­ту­ции, има­ха съ­що въз­мож­нос­тта да видят някои от де­ца­та в Мо­ги­ли­но в двай­сет ми­ну­тен филм, произ­ве­ден, за да прид­ру­жи то­зи док­лад. Сце­ни­те, сни­ма­ни през юли 2002 г., мно­го при­ли­чат на оне­зи, фил­ми­ра­ни от Би Би Си през 2007 г.

За­що та­ка под­роб­но се спи­рам на то­ва, че тол­ко­ва мал­ко се е про­ме­ни­ло в Мо­ги­ли­но? За­що спи­рам та­ка пе­дан­тич­но вни­ма­ние­то на чи­та­теля вър­ху под­роб­нос­ти от док­лад, на­пи­сан пре­ди пет го­ди­ни? Не мо­же да има не­до­ра­зу­ме­ния. Дан­ни­те са нед­вус­мис­ле­ни: през пос­лед­ни­те пет го­ди­ни бъл­гар­ски­те влас­ти бяха ос­ве­до­ме­ни за по­ло­же­ние­то в Мо­ги­ли­но. Те бяха мно­гок­рат­но уве­ща­ва­ни от раз­лич­ни меж­ду­на­род­ни и ре­гио­нал­ни ор­га­ни­за­ции, чуж­дес­тран­ни пра­ви­телс­тва и ре­ди­ца неп­ра­ви­телс­тве­ни ор­га­ни­за­ции да осъ­щест­вят пре­по­ръ­ча­ни­те мер­ки.

До­ри някои, ако не и всич­ки по­зи­тив­ни стъп­ки, пред­прие­ти от влас­ти­те в от­го­вор на те­зи при­зи­ви из­глеж­да бяха са­мо по­вър­хнос­тно осъ­щес­тве­ни. Меж­ду дру­ги­те мер­ки трябва да от­бе­ле­жим прие­ма­не­то на из­ме­не­ние­то на За­ко­на за за­щи­та на де­ца­та през ап­рил 2003 г. То изи­сква нас­тан­ява­не­то на де­ца в спе­циа­ли­зи­ра­ни ин­сти­ту­ции ка­то до­ма в Мо­ги­ли­но да бъ­де ре­ша­ва­но от съ­да при условие, че всич­ки дру­ги въз­мож­нос­ти за за­дър­жа­не­то им в къ­щи или в дру­ги неин­сту­цио­нал­ни мес­та за от­глеж­да­не, са из­чер­па­ни. То­ва бе­ше от­че­те­но ка­то важ­на стъп­ка в пра­вил­на по­со­ка.

Все пак, гле­да­не­то на “И­зос­та­ве­ни­те де­ца на Бъл­га­рия” мо­же да раз­сее из­вес­тни илю­зии, кои­то някой мо­же да има от­нос­но при­ла­га­не­то на те­зи ре­гу­ла­ции. Ед­на ти­ней­джър­ка, на­ре­че­на във фил­ма Ди­ди, бе­ше изо­ста­ве­на от май­ка си и нас­та­не­на в Мо­ги­ли­но мал­ко пре­ди да поч­не сни­ма­не­то на фил­ма през 2006 г. До­ри за зри­тел, кой­то няма опи­т с де­ца със спе­циал­ни потребности би трябва­ло да е ясно, че Ди­ди, мно­го ко­му­ни­ка­тив­но и не­за­ви­си­мо мо­ми­че, чие­то об­ра­зо­ва­ние бе­ше вне­зап­но пре­къс­на­то, не би трябва­ло изобщо да бъ­де нас­тан­ява­но в Мо­ги­ли­но. Това не означава, че та­зи ин­сти­ту­ция е под­ход­яща за каквито и да е други де­ца. Кон­трас­тът меж­ду Ди­ди и дру­ги­те мо­ми­че­та в ней­но­то спал­но по­ме­ще­ние е ярък. Нас­тан­ява­не­то й в Мо­ги­ли­но е илю­стра­ци­я за мярка, цел­яща за­щи­та­та на де­те, коя­то е не са­мо произ­вол­на и не­под­ход­яща, но и дъл­бо­ко ув­реж­да­ща. Дей­стви­тел­но, фил­мът по тре­во­жещ на­чин до­ку­мен­ти­ра вло­ша­ва­не­то на ду­шев­но­то здра­ве на Ди­ди в ре­зул­тат от жи­во­та й в об­ста­нов­ка­та на ин­сти­ту­ция­та в Мо­ги­ли­но.

Въз­мож­но ли е съ­дът реал­но да е ­раз­гле­дал потребностите на Ди­ди от лич­нос­тно раз­ви­тие, об­ра­зо­ва­ние и об­що бла­го­по­лу­чие?

Про­ве­рил ли е той на­чи­на, по кой­то ор­га­ни­те, от­го­вор­ни за зак­ри­ла­та на де­ца­та, са об­съж­да­ли ал­тер­на­тив­ни фор­ми на гри­жа, ко­га­то май­ка й е поис­ка­ла нас­тан­ява­не­то й в ин­сти­ту­ция? Как съ­дът е ус­та­но­вил, че до­мът в Мо­ги­ли­но ка­то ин­сти­ту­ция би бил под­ходящ,за да за­до­во­ли потребностите на Ди­ди? Мо­же ли някой съд да произ­ве­де та­ка­ва па­ро­дия на пра­во­съ­дие? То­ва е са­мо еди­н от мно­го­то се­риоз­ни въп­ро­си към бъл­гар­ски­те влас­ти, кои­то те трябва да има­т пред вид, ко­га­то изу­ча­ва­т ин­фор­ма­ция­та, пред­ста­ве­на във фил­ма. Или те няма да ус­пеят да я раз­гле­дат, как­то не ус­пяха да раз­след­ват и про­верят ин­фор­ма­ция­та за ужасните дей­ствия и прак­ти­ки в Мо­ги­ли­но, пред­ста­ве­на в док­ла­да от 2002 г.?

Нак­рая не­ка да ка­жа някол­ко ду­ми за офи­циал­на­та реак­ция към фил­ма на Би Би Си. Из­явле­ния­та, из­пра­те­ни до сай­та на Би Би Си [5] и някои из­каз­ва­ния, от­бел­яза­ни от бъл­гар­ски­те ме­дии, ми се стру­ва­ха на­пъл­но пред­ска­зуе­ми и оче­вид­но ли­ше­ни от как­во­то и да е чувс­тво за от­го­вор­ност. Ин­тер­вю­то [6], кое­то на 19 сеп­тем­ври да­де г-жа Еми­ли­я Мас­ла­ро­ва на Ин­фо­ра­дио, раз­кри­ва дъл­бо­ко не­раз­би­ра­не на со­циал­ни­те, пси­хо­ло­ги­чес­ки­те и ме­ди­цин­ски­те потребности на де­ца­та с ув­реж­да­ния на раз­ви­тие­то. Тя каз­ва: “...край­но вре­ме е да се раз­бе­ре, че ко­га­то ед­ни хо­ра, би­ло то въз­рас­тни, де­ца са с теж­ки ум­стве­ни ув­реж­да­ния, те не мо­гат да про­го­ворят, ни­то да за­поч­нат да че­тат. Те прос­то нямат ни­как­ва въз­мож­ност...” Някои от ней­ни­те ко­мен­та­ри, нап­ри­мер “са­ми раз­би­ра­те, че се­мей­ство­то не ис­ка та­къв чо­век в до­ма си”, трябва да са мно­го теж­ки за хо­ра­та с мен­тал­ни ув­реж­да­ния и се­мей­ства­та им. Та­ки­ва из­каз­ва­ния би трябва­ло да са съ­вър­ше­но неп­рием­ли­ви за офи­циал­но ли­це на ней­на­та по­зи­ция, в коя­то и да е мо­дер­на де­мок­ра­тич­на дър­жа­ва. Ко­мен­та­ри ка­то “М­но­го бих се рад­ва­ла, ако вие, бъл­гар­ски­те жур­на­лис­ти, оти­де­те в ана­ло­гич­ни до­мо­ве, ако ви до­пус­нат да оти­де­те, в стра­ни, кои­то из­лъч­ват то­ва, кое­то бе­ше из­лъ­че­но по Би Би Си. Ед­на аб­со­лют­но не­ко­рек­тно и, бих ка­за­ла, зло­на­ме­ре­но към Бъл­га­рия пред­ста­ве­на ин­фор­ма­ция” са тра­ги­ко­мич­ни и на­помнят за на­чи­на, по кой­то пар­тий­ни и дър­жав­ни офи­циал­ни ли­ца, от­стра­не­ни пре­ди 18 го­ди­ни, реа­ги­ра­ха на “о­пи­ти­те, пра­ве­ни в чуж­би­на за ок­ле­вет­ява­не на Бъл­га­рия”. След ка­то “И­зос­та­ве­ни­те де­ца на Бъл­га­рия” бъ­де по­ка­за­н по бъл­гар­ска­ те­ле­ви­зия, аз при­зо­ва­вам г-жа ми­нис­тър Мас­ла­ро­ва да пов­то­ри те­зи за­бе­леж­ки пред са­ма­та те­ле­ви­зион­на пуб­ли­ка.

Аз съ­що та­ка при­зо­ва­вам бъл­гар­ски­те влас­ти да до­ка­жат, че гре­ша, ако след пет го­ди­ни още има де­ца, кои­то са ос­та­на­ли със съд­ба­та на де­ца­та от Мо­ги­ли­но. Ед­но пре­диз­ви­ка­телс­тво, кое­то аз с най-гол­ямо удо­волс­твие ис­кам да за­губя. Меж­дув­ре­мен­но аз се моля за всич­ки те­зи бе­зи­мен­ни де­ца по по­до­бен на­чин изо­ста­ве­ни в ин­сти­ту­ции ка­то до­ма в Мо­ги­ли­но, кои­то няма да до­жи­веят да видят то­зи ден.

[1] Най-близ­кият об­щоп­рак­ти­ку­ващ ле­кар се на­ми­ра­ше на 17 км раз­стоя­ние, а пе­диа­тър и пси­хиа­тър има­ше в бол­ни­ца­та, от­да­ле­че­на на 30 км от до­ма и, ос­вен то­ва, де­ца­та трябва­ше да бъ­дат от­кар­ва­ни при тях. обратно
[2] Дет­ският пси­хиа­тър, кой­то ме прид­ру­жа­ва­ше при по­се­ще­ние­то в Мо­ги­ли­но, бе­ше обе­зпо­кое­н от то­ва, че пси­хот­роп­ни ле­карс­тва са ши­ро­ко упо­треб­ява­ни за ов­ладява­не на по­ве­де­ние­то на де­ца, кое­то би мог­ло изо­бщо да няма пси­хо­тич­на ос­но­ва, но се дъл­жи на дис­трес и/или гняв, въз­ник­ва­щи от об­кръ­же­ние­то. Фе­но­бар­би­та­лът е твър­де ос­тар­яло ле­карс­тво, упо­треб­ява­но в ми­на­ло­то при епи­леп­си­я. То е мно­го сил­но ус­по­коя­ва­що средс­тво и оби­кно­ве­но има из­вън­ред­но деп­ре­си­вен ефе­кт. обратно
[3] Ме­то­дът на хра­не­не бе­ше пот­вър­ден от ко­ле­га от “Международна амнистия” , кой­то по­се­ти Мо­ги­ли­но през юли 2002 г. и от­бел­яза, че всич­ки най-теж­ко ин­ва­ли­ди­зи­ра­ни де­ца са хра­не­ни лег­на­ли с гла­ва, подп­ряна на въз­глав­ни­ца. обратно
[4] Вж. Док­ла­да на “Международна амнистия”: Бъл­га­рия: да­леч от очи­те на об­щес­тво­то - сис­те­ма­тич­на дис­кри­ми­на­ция на хо­ра­та с ду­шев­ни за­бол­ява­ния (ори­ги­нал­но заг­ла­вие : Far from the eyes of society - Systematic discrimination against people with mental disabilities), AI Index: EUR 15/005/2002, 10 October 2002 обратно
[5] Вж. http://www.bbc.co.uk/bbcfour/documentaries/features/bulgarias-children.shtml обратно
[6] http://www.inforadio.bg/theme.php обратно

Пре­вод от ан­глий­ски Еми­л КОЕН

От­зи­ви на ан­глий­ски те­лез­ри­те­ли за по­ка­за­ния по Би Би Си 4 на 13 сеп­тем­ври до­ку­мен­та­лен филм за до­ма за де­ца с ум­стве­ни ув­реж­да­ния в с. Мо­ги­ли­но

Аз мо­га чес­тно да ка­жа, че то­ва бе­ше най-шо­ки­ра­щият, най-тре­во­же­щият и най-раз­тър­сва­щият до­ку­мен­та­лен филм, кой­то съм гле­да­ла. Въз­хи­ща­вам се на то­ва, кое­то Кейт ка­за на ди­рек­то­ра на до­ма, то­ва, че ос­та­на та­ка спо­кой­на е чест за нея. Ди­рек­то­рът ка­за, че тя би трябва­ло да по­жи­вее там, но аз не мисля, че е прав. Са­ни­тар­ка­та, коя­то да­ва­ше ин­фор­ма­ция на Кейт, би би­ла мно­го до­бър и свес­тен ди­рек­тор. В съз­на­ние­то ми се запечатаха те­зи мом­че­та и юно­ши, кои­то трябва­ше да бъ­дат дов­ла­че­ни до ду­шо­ве­те го­ли. Ни­ма те не зас­лу­жа­ват да се от­насят към тях ка­то чо­веш­ки съ­щес­тва? Хра­на­та бе­ше им на­сип­ва­на без как­ва­то и да е ми­съл за прег­лъ­ща­не­то й, как­то и за то­ва, че тя трябва да се ус­лаж­да. Глед­ка­та на Ди­ди в тол­ко­ва ло­шо със­тоя­ние в края на фил­ма бе­ше сър­це­раз­ди­ра­тел­на, знаей­ки, че ако има­ше спе­циа­ли­зи­ра­ни гри­жи, тя би мог­ла да во­ди съв­сем до­бър жи­вот. Мо­ми­че­то със счу­пен крак, ней­ни­те ви­ко­ве бяха тол­ко­ва оче­вид­но по­ра­ди бол­ка­та, а са­ни­тар­ки­те не пра­ве­ха ни­що. Им­про­ви­зи­ра­на­та ши­на - по­диг­рав­ка, а Кейт, коя­то гуш­ка­ше и лю­лее­ше мал­ко­то мом­че в края на фил­ма раз­би­ха сър­це­то ми. Ис­кре­но се над­явам, че бъл­гар­ско­то пра­ви­телс­тво пра­ви не­що, но те­зи де­ца ос­та­ват без ка­къв­то и да е шанс за свес­тен жи­вот. Как­во мо­га да ка­жа, стоей­ки в ком­фор­тния си дом? За­що то­ва се случ­ва? Те­зи де­ца зас­лу­жа­ват по-доб­ра уча­ст.

Сю­зън Крейм, Newcastle-upon-Tyne

Ние сме нас­той­ни­ци на ед­но мал­ко ру­мън­ско мом­че и бих­ме го оси­но­ви­ли ут­ре, ако ни бъ­де поз­во­ле­но. Аз съм неп­ре­къс­на­то ужа­се­н от сте­пен­та на пре­неб­рег­ва­не, коя­то из­пит­ват те­зи бед­ни дре­бо­съ­че­та. Те­зи глед­ки ще ме прес­лед­ват за­ви­на­ги. Бра­во на Би Би Си за из­кар­ва­не­то на тяхна­та бе­да на ек­ра­на, то­ва трябва да бъ­де още вед­нъж по­ка­за­но в най-гле­да­но­то вре­ме, кол­ко­то се мо­же по-бър­зо. От­го­во­рът и ци­та­ти­те от по­солс­тво­то са по­зор и не стру­ват до­ри и хар­тия­та, на коя­то са на­пи­са­ни.

Хий­тър, Nottingham

Раз­мишл­явах вър­ху пис­ма­та, кои­то вие сте пра­ти­ли и вър­ху от­го­во­ра, кой­то сте по­лу­чи­ли от бъл­гар­ско­то по­солс­тво. Не съм твър­де си­гур­на да­ли те са има­ли въз­мож­нос­тта да видят фил­ма, кой­то сте нап­ра­ви­ли, но съм уве­ре­на, че ако са го гле­да­ли, те би­ха раз­бра­ли, че ни­то еди­н от от­го­во­ри­те, кои­то бяха да­де­ни, не от­го­варя на дей­стви­тел­нос­тта. ... Моля ви нап­ра­ве­те та­ка, че някой от по­солс­тво­то да гле­да фил­ма и мо­же би то­ва дей­стви­тел­но ще от­во­ри тех­ни­те очи за то­ва, кое­то ста­ва. До­кол­ко­то мес­тни­те кме­то­ве са за­сег­на­ти, мо­же би вие бих­те мог­ли да им да­де­те да ко­мен­ти­рат ста­ва­що­то или пък ги за­ве­де­те да видят са­ми. ... Аз съм та­ка разс­трое­на и бих ис­ка­ла да по­мог­на.

Джейн Джи­лис, Bolton, Lancashire

До­ка­то гле­дах фил­ма, очи­те ми се на­съл­зи­ха. Аз съм на 41 го­ди­ни и съм слу­жи­тел в зат­вор, кой­то мно­го е видял, но то­ва бе­ше не­що раз­лич­но. По­ка­зах фил­ма на же­на си и на де­ца­та и те бяха по­тъ­на­ли в мъл­ча­ние, до­ка­то го гле­да­ха. Шо­ки­ращ и зат­рог­ващ филм. Ис­ках да се ка­ча в те­ле­ви­зора и да за­дър­жа някои от те­зи де­ца. Труд­но е да се вярва, че Бъл­га­рия, от­но­си­тел­но мо­дер­на стра­на, поз­вол­ява то­ва да се случ­ва. Бях на­пъл­но из­не­на­дан от то­ва, кое­то бе­ше по­ка­за­но. Пре­въз­хо­ден, ин­фор­ма­ти­вен до­ку­мен­та­лен филм.

Ке­вин Мейс, Hull