Изоставените деца на България
Колко дълго българското правителство ще остава безразлично пред лицето на човешкото страдание?
На 13 септември 2007 г. зрителите на четвърти канал на Би Би Си във Великобритания имаха възможността да гледат “Изоставените деца на България”, документален филм на режисьорката Кейт Блеуит. Очаквах това предаване с известно безпокойство. От 2001 г. до 2005 г., работейки за “Международна амнистия” в тясно сътрудничество с БХК, посетих повече от 35 дома за социални грижи, в които бяха настанени възрастни и деца. В някои от тях ходих по няколко пъти.
Още помня тези посещения - всички до едно - до най-дребните подробности, докато повечето други спомени бавно изчезват от паметта ми. В този период също така имах много възможности да говоря за това, което бях констатирал при тези посещения, с най-висши български правителствени функционери и да ги моля настойчиво да предприемат много необходимите мерки. В повечето случаи оставах разочарован от техните реакции и от видимото им равнодушие към действителността, която моите български колеги и аз бяхме документирали в нашите доклади.
Един приятел, който помагаше на екипа на Би Би Си при снимането на филма, ми каза, че той е посветен на дома за деца с умствена изостаналост в Могилино, институция, която бях посетил през януари 2002 г. Тръпнех при мисълта, че ще гледам филма, защото се страхувах, че много малко е направено, за да се подобри положението. В същото време отчаяно се надявах да видя някакъв знак за така необходимите подобрения. Това, което видях на 13 септември, ме преследва като кошмар.
Бих искал горещо да препоръчам този филм на българските зрители, които вероятно ще имат възможността да го гледат през ноември. Добре направеният документален филм може да е много по-въздействащ, отколкото какъвто и да било писмен отчет за същото положение или събитие. Дори тези правозащитни доклади, които са най-добре аргументирани и подкрепени с фактология, като че ли придават по-приемлив вид на действителността чрез редица (при това задължителни) позовавания на международното и местното законодателство - обширни правни стандарти за защита на правата на човека, които често изглеждат някак неискрени при ситуации на груби нарушения на правата на човека. Снимайки филма в дома в Могилино с прекъсвания в продължение на девет месеца, Кейт Блеуит представи неговата сурова действителност с клинична точност.
Посланието - призив за признаване и задоволяване на най-основните нужди на всяко дете, като например фундаментално право на всяко човешко същество да се отнасят към него с достойнството, което то заслужава - е поднесено с брутална сила, неизбежна при ужасното положение на тази институция. Филмът на Блеуит предлага свидетелства за абсолютната изолация от целия останал свят на децата в Могилино. Без каквото и да е лечение и достъп до обучение, което да развие напълно техните възможности, те са осъдени на безсмислен живот. Много от тези деца пребивават в свят на пълно мълчание, защото никой досега не им е говорил, защото тези, които се грижат за тях, вярват, че те са напълно неспособни да научат каквото и да било. Те не могат да общуват нито едно с друго, нито със санитарките. Нищо в живота им никога не се променя - няма значение кой е денят, седмицата, месецът или пък какъв е сезонът - с изключение на децата в по-сложно здравословно състояние и нужди от лечение, които са оставени да понасят мъката на бавната смърт. Тяхната болка, засвидетелствана съвсем отблизо, е особено мъчителна за гледане. Режисьорът на филма с право не се грижи особено за комфорта на зрителите и тези сцени изглеждат безкрайни. От друга страна, може ли нещо, дори най-мъчителните гледки, напълно да предадат страданието, на което тези деца са подложени чрез пренебрежение и лишаване от адекватно медицинско лечение?
Това, което камерите са записали в Могилино през 2007 г. съвсем малко се отличава от това, което моите български колеги и аз документирахме през 2002 г. и при следващите посещения. Между многото други неща, които ние отбелязахме бе, че условията за живот бяха неадекватни, че спалните бяха претъпкани, неподходящо украсени и че децата бяха разпределени по помещенията в зависимост от физическите си, а не от интелектуалните си възможности. Ние също така казахме, че изключването на децата от общността на другите хора е неприемливо; изразихме загриженост за това, че децата от Могилино са лишени от адекватна медицинска грижа [1], че техните нужди от рехабилитация и лечение са неподходящо преценени и освен това, че са нередовно и неефективно преразглеждани; че е неуместно да се предписва лекарството фенобарбитал на деца, само защото то е безплатно или много евтино [2].
Особено ни безпокоеше положението на 35 деца, които прекарваха целия си живот на легло. В доклада си ние отбелязахме, че “Посещението в дома, в който бяха настанени най-увредените деца, беше разстройващо. Имаше например малки деца с церебрална парализа, с парализирани напълно и ръце, и крака, едно сляпо и глухо дете, друго едно малко дете, страдащо от синдрома на Даун и поради това извънредно отпуснато. Всички тези деца лежаха в леглата си и прекарваха дните си, възприемайки окръжаващата обстановка от това положение. Ясно беше, че персоналът няма никаква идея как да взаимодейства с тези твърде увредени деца, като изключим храненето и почистването им”.
Високото ниво на смъртност - шест смъртни случая през годината, предшестваща посещението, също привлече вниманието ни. “Изложените причини за смърт включват разстройства, които са типични за деца с тежки недъзи в развитието си там, където ресурсите са оскъдни.
Деветгодишно дете е починало на 6 ноември 2001 г. от пневмония. То е страдало от церебрална парализа, която е затруднявала преглъщането. Децата в това положение трябва да бъдат хранени изправени. В противен случай храната може да влезе в трахеята и да причини пневмония. Когато ги разпитахме, санитарките казаха, че децата са хранени само от бутилки и че те трябва да са облегнати на възглавници, които да подпират главите им” [3].
Тези сериозни безпокойства бяха споделени и обсъдени с българските власти през октомври 2002 г., когато Айрин Кан, генерален секретар на “Международна амнистия”, представи пред тях доклада, съдържащ пасажите [4], цитирани по-горе. Тези, които никога не са посещавали подобни институции, имаха също възможността да видят някои от децата в Могилино в двайсет минутен филм, произведен, за да придружи този доклад. Сцените, снимани през юли 2002 г., много приличат на онези, филмирани от Би Би Си през 2007 г.
Защо така подробно се спирам на това, че толкова малко се е променило в Могилино? Защо спирам така педантично вниманието на читателя върху подробности от доклад, написан преди пет години? Не може да има недоразумения. Данните са недвусмислени: през последните пет години българските власти бяха осведомени за положението в Могилино. Те бяха многократно увещавани от различни международни и регионални организации, чуждестранни правителства и редица неправителствени организации да осъществят препоръчаните мерки.
Дори някои, ако не и всички позитивни стъпки, предприети от властите в отговор на тези призиви изглежда бяха само повърхностно осъществени. Между другите мерки трябва да отбележим приемането на изменението на Закона за защита на децата през април 2003 г. То изисква настаняването на деца в специализирани институции като дома в Могилино да бъде решавано от съда при условие, че всички други възможности за задържането им в къщи или в други неинстуционални места за отглеждане, са изчерпани. Това беше отчетено като важна стъпка в правилна посока.
Все пак, гледането на “Изоставените деца на България” може да разсее известни илюзии, които някой може да има относно прилагането на тези регулации. Една тинейджърка, наречена във филма Диди, беше изоставена от майка си и настанена в Могилино малко преди да почне снимането на филма през 2006 г. Дори за зрител, който няма опит с деца със специални потребности би трябвало да е ясно, че Диди, много комуникативно и независимо момиче, чието образование беше внезапно прекъснато, не би трябвало изобщо да бъде настанявано в Могилино. Това не означава, че тази институция е подходяща за каквито и да е други деца. Контрастът между Диди и другите момичета в нейното спално помещение е ярък. Настаняването й в Могилино е илюстрация за мярка, целяща защитата на дете, която е не само произволна и неподходяща, но и дълбоко увреждаща. Действително, филмът по тревожещ начин документира влошаването на душевното здраве на Диди в резултат от живота й в обстановката на институцията в Могилино.
Възможно ли е съдът реално да е разгледал потребностите на Диди от личностно развитие, образование и общо благополучие?
Проверил ли е той начина, по който органите, отговорни за закрилата на децата, са обсъждали алтернативни форми на грижа, когато майка й е поискала настаняването й в институция? Как съдът е установил, че домът в Могилино като институция би бил подходящ,за да задоволи потребностите на Диди? Може ли някой съд да произведе такава пародия на правосъдие? Това е само един от многото сериозни въпроси към българските власти, които те трябва да имат пред вид, когато изучават информацията, представена във филма. Или те няма да успеят да я разгледат, както не успяха да разследват и проверят информацията за ужасните действия и практики в Могилино, представена в доклада от 2002 г.?
Накрая нека да кажа няколко думи за официалната реакция към филма на Би Би Си. Изявленията, изпратени до сайта на Би Би Си [5] и някои изказвания, отбелязани от българските медии, ми се струваха напълно предсказуеми и очевидно лишени от каквото и да е чувство за отговорност. Интервюто [6], което на 19 септември даде г-жа Емилия Масларова на Инфорадио, разкрива дълбоко неразбиране на социалните, психологическите и медицинските потребности на децата с увреждания на развитието. Тя казва: “...крайно време е да се разбере, че когато едни хора, било то възрастни, деца са с тежки умствени увреждания, те не могат да проговорят, нито да започнат да четат. Те просто нямат никаква възможност...” Някои от нейните коментари, например “сами разбирате, че семейството не иска такъв човек в дома си”, трябва да са много тежки за хората с ментални увреждания и семействата им. Такива изказвания би трябвало да са съвършено неприемливи за официално лице на нейната позиция, в която и да е модерна демократична държава. Коментари като “Много бих се радвала, ако вие, българските журналисти, отидете в аналогични домове, ако ви допуснат да отидете, в страни, които излъчват това, което беше излъчено по Би Би Си. Една абсолютно некоректно и, бих казала, злонамерено към България представена информация” са трагикомични и напомнят за начина, по който партийни и държавни официални лица, отстранени преди 18 години, реагираха на “опитите, правени в чужбина за оклеветяване на България”. След като “Изоставените деца на България” бъде показан по българска телевизия, аз призовавам г-жа министър Масларова да повтори тези забележки пред самата телевизионна публика.
Аз също така призовавам българските власти да докажат, че греша, ако след пет години още има деца, които са останали със съдбата на децата от Могилино. Едно предизвикателство, което аз с най-голямо удоволствие искам да загубя. Междувременно аз се моля за всички тези безименни деца по подобен начин изоставени в институции като дома в Могилино, които няма да доживеят да видят този ден.
[1] Най-близкият общопрактикуващ лекар се намираше на 17 км разстояние, а педиатър и психиатър имаше в болницата, отдалечена на 30 км от дома и, освен това, децата трябваше да бъдат откарвани при тях. обратно
[2] Детският психиатър, който ме придружаваше при посещението в Могилино, беше обезпокоен от това, че психотропни лекарства са широко употребявани за овладяване на поведението на деца, което би могло изобщо да няма психотична основа, но се дължи на дистрес и/или гняв, възникващи от обкръжението. Фенобарбиталът е твърде остаряло лекарство, употребявано в миналото при епилепсия. То е много силно успокояващо средство и обикновено има извънредно депресивен ефект. обратно
[3] Методът на хранене беше потвърден от колега от “Международна амнистия” , който посети Могилино през юли 2002 г. и отбеляза, че всички най-тежко инвалидизирани деца са хранени легнали с глава, подпряна на възглавница. обратно
[4] Вж. Доклада на “Международна амнистия”: България: далеч от очите на обществото - систематична дискриминация на хората с душевни заболявания (оригинално заглавие : Far from the eyes of society - Systematic discrimination against people with mental disabilities), AI Index: EUR 15/005/2002, 10 October 2002 обратно
[5] Вж. http://www.bbc.co.uk/bbcfour/documentaries/features/bulgarias-children.shtml обратно
[6] http://www.inforadio.bg/theme.php обратно
Превод от английски Емил КОЕН
Отзиви на английски телезрители за показания по Би Би Си 4 на 13 септември документален филм за дома за деца с умствени увреждания в с. Могилино
Аз мога честно да кажа, че това беше най-шокиращият, най-тревожещият и най-разтърсващият документален филм, който съм гледала. Възхищавам се на това, което Кейт каза на директора на дома, това, че остана така спокойна е чест за нея. Директорът каза, че тя би трябвало да поживее там, но аз не мисля, че е прав. Санитарката, която даваше информация на Кейт, би била много добър и свестен директор. В съзнанието ми се запечатаха тези момчета и юноши, които трябваше да бъдат довлачени до душовете голи. Нима те не заслужават да се отнасят към тях като човешки същества? Храната беше им насипвана без каквато и да е мисъл за преглъщането й, както и за това, че тя трябва да се услажда. Гледката на Диди в толкова лошо състояние в края на филма беше сърцераздирателна, знаейки, че ако имаше специализирани грижи, тя би могла да води съвсем добър живот. Момичето със счупен крак, нейните викове бяха толкова очевидно поради болката, а санитарките не правеха нищо. Импровизираната шина - подигравка, а Кейт, която гушкаше и люлееше малкото момче в края на филма разбиха сърцето ми. Искрено се надявам, че българското правителство прави нещо, но тези деца остават без какъвто и да е шанс за свестен живот. Какво мога да кажа, стоейки в комфортния си дом? Защо това се случва? Тези деца заслужават по-добра участ.
Сюзън Крейм, Newcastle-upon-Tyne
Ние сме настойници на едно малко румънско момче и бихме го осиновили утре, ако ни бъде позволено. Аз съм непрекъснато ужасен от степента на пренебрегване, която изпитват тези бедни дребосъчета. Тези гледки ще ме преследват завинаги. Браво на Би Би Си за изкарването на тяхната беда на екрана, това трябва да бъде още веднъж показано в най-гледаното време, колкото се може по-бързо. Отговорът и цитатите от посолството са позор и не струват дори и хартията, на която са написани.
Хийтър, Nottingham
Размишлявах върху писмата, които вие сте пратили и върху отговора, който сте получили от българското посолство. Не съм твърде сигурна дали те са имали възможността да видят филма, който сте направили, но съм уверена, че ако са го гледали, те биха разбрали, че нито един от отговорите, които бяха дадени, не отговаря на действителността. ... Моля ви направете така, че някой от посолството да гледа филма и може би това действително ще отвори техните очи за това, което става. Доколкото местните кметове са засегнати, може би вие бихте могли да им дадете да коментират ставащото или пък ги заведете да видят сами. ... Аз съм така разстроена и бих искала да помогна.
Джейн Джилис, Bolton, Lancashire
Докато гледах филма, очите ми се насълзиха. Аз съм на 41 години и съм служител в затвор, който много е видял, но това беше нещо различно. Показах филма на жена си и на децата и те бяха потънали в мълчание, докато го гледаха. Шокиращ и затрогващ филм. Исках да се кача в телевизора и да задържа някои от тези деца. Трудно е да се вярва, че България, относително модерна страна, позволява това да се случва. Бях напълно изненадан от това, което беше показано. Превъзходен, информативен документален филм.
Кевин Мейс, Hull