Историкът като еснаф. За паница леща
Наскоро в пространството се появиха 3 писма, подписани от изтъкнати имена от историческата общност. Всички те имат своята публична и задкулисна “история”. За неясните механизми можем да градим хипотези. Очевидните връзки между фактите обаче се натрапват.
През януари в Института по история (БАН) се състоя семинар “Опити за нов прочит на миналото, проява на научна некомпетентност или антидържавническа дейност”[1]. Поводът е книгата “Балканските войни в Родопите 1912-1913”, изд. „Помак”, Смолян. Действителният й автор е Исмен Реджепов (Джамал Реджеп Чуралски). В хода на дискусията научната общност осъжда тезата на книгата, като я определя за ”фалшификация и митологизация на българската история”. Гневът е насочен към автора, “избрал да пише клеветнически статии с псевдоним”. Ожесточеният тон, както и формулировката на темата на семинара в БАН, тягостно напомнят за комунистическите времена, а призивите към службите да се вземат мерки са шокиращи. Сред изказванията, публикувани на сайта на Института по история, могат да се прочетат въпроси от рода на “защо не се потърсят медиите за по-широка разгласа на това опасно за интегритета на страната етно-социално инженерство“! Роденият в с. Водни пад (Дишук дере) Реджепов е ритуално разкъсан, забранен, остракиран. В Отворено писмо от участниците в семинара се заклеймяват опитите на помашкия етнос да изявява различна от очертаната завинаги от официозната наука идентичност.
Имената на участниците не са тайна: Илия Тодев, директор на Института по история, Лизбет Любенова, Илия Илиев, Илияна Манчева.
На пресконференция акад. Георги Марков (БАН), заедно с историка Петко Колев /Тангра/ Танака и служителя в МС, изявяващ се и като историк Спас Ташев (”Истина и митове около спасяване на евреите”), оповестиха също репресивен по тон документ. В Открито писмо с надслов “България между Осанна и разпни я!” те категорично настояват “Министерството на външните работи да проведе разговори с онези среди от еврейската общност у нас и зад граница, които инспирират допълнителни проблеми и напрежение между България и република Македония във връзка със събитията от 1943 г., когато последната всъщност не съществува като международноправен субект”. В това Открито писмо се казва още: “Бихме оценили позитивно, ако ръководството на организацията на евреите ШАЛОМ прецизира политическия език, с който интерпретира събитията, свързани със спасяването/неспасяването на евреи от нашата родина България”.
Следват подписите: отново проф. д-р Илия Тодев, д-р Лизбет Любенова от Института по история при БАН, доц. д-р Тодор Попнеделев (СУ), доц. д.-р Пламен Митев (декан на Историческия факултет, СУ), проф. Искра Баева, историкът Красимир Каракачанов. Позвънихме на повечето от подписалите този скверен текст. Пламен Митев заяви пред „Обектив”, че е подписал “подтикнат от граждански чувства”. Доц. Попнеделев се съгласи да говори, после размисли и се покри. Проф. Искра Баева пък се разграничи. Публикуваме нейното опровержение на подписа й в Откритото писмо “България между Осанна и разпни я”(виж в рубриката „Да опознаем миналото си”). От поканените единствен Красимир Каракачанов даде интервю (виж в рубриката „Да опознаем миналото си”).
Съществува и трето писмо: “Съдбата на българските евреи 1940-1944 - 70 години от “спасяването”. Негов идеолог е Борислав Дичев (”Говори Лондон”). Проектотекстът е на Николай Поппетров (”Българският фашизъм”) (виж „Съдбата на българските евреи 1940-1944 г.” в рубриката „Да опознаем миналото си”).Текстът по същество е покана към колегията да се завърне към предмета на историята. “Историческата наука не се занимава и не трябва да се занимава само с хубавото от миналото, а с цялостната картина на процеси и тенденции, на събития и прояви. Основната й задача е да реконструира миналото. Нейният изследователски подход е аналитичният, а не аксеологичният”. И още: „Темата за съдбата на евреите в българските земи е представяна едностранчиво в годините на комунистическия режим, и също така едностранчиво в годините на прехода като и в двата случая историята е била жертва на политически внушения, решения, контрол”.
За разлика от горните документи, това писмо не събра подписи. Въпреки усилията на авторите му, адресирали призива си към: Пламен Митев, декан на Историческия факултет; ръководител катедра „История на България” Михаил Груев (СУ), Илия Тодев – директор на Институт за исторически изследвания, БАН; ръководител секция Василка Танкова; Благовеста Иванова, председател на секция „История” при Съюза на учените в България; акад. Георги Марков, председател на Българско историческо дружество.
Целите на писмото са ясни – да мотивира гражданското съзнание и действия на историците с днешна дата. Да се поемат греховете на колегите им, които, както по време на комунизма, така и след падането на Берлинската стена, системно са превръщани в държавни чиновници, изготвящи “експертизи” за конюнктурни употреби.
Общността не се оказа отзивчива.
След позорния семинар, заклеймяващ книгата на Реджепов/Чуралски за помашката идентичност, несъгласните замълчаха. Никой публично не стана инициатор за осъждане на отвратителното говорене срещу нестандартния малцинствен автор. След антисемитското по същината си писмо на акад. Георги Марков, Спас Ташев и Тангра/Танака, представили скалъпена подписка от авторитетни имена (между тях кой знае защо се мъдри и името на Нешка Робева!), никой явно не отвори дискусия докога ще има чернобял прочит на травматичните факти от миналото ни. Историкът като гражданин буквално отсъства. Налице са куп съображения да се мълчи по повод произтеклите и произтичащите безобразия. Носят се вечните мълви за съкращения и спиране на финансовите средства за един или друг институт на БАН. Инстинктите за кариерно развитие и охрана на статуквото видимо обитават историческата душа. Мечтите за професура, член-кореспондент или ръководител на катедра са доминантни. Страхът за заплатата също е жизнен, вечен.
Един от водещите имена от тази общност заяви: “Историкът е еснаф. Работи за паница леща”. Името на този историк се пази в редакцията.