The Independent Разказът на Миа Фароу: “Станах свидетел на страданието в Дарфур”

Миа Фа­роу е еди­н от най-дейните хо­ли­вуд­ски ра­де­те­ли за чо­веш­ки­те пра­ва. През 70-те се бо­ри за пра­ва­та за оси­нов­ява­не, след ка­то оси­нов­ява три де­ца от юг­оиз­точ­на Ази­я. След то­ва оси­нов­ява още еди­най­се­т. Тъй ка­то в детс­тво­то си стра­да от епи­де­мич­но из­бух­на­лия след­вое­нен по­лио­мие­лит, тя е уча­ства­ла в кам­па­нии за пре­мах­ва­не­то на бо­лес­тта, до­ве­ла до па­ра­ли­за­та на ед­но от оси­но­ве­ни­те й де­ца. След ка­то ста­ва пос­ла­ник на доб­ра воля на Уни­це­ф, тя об­ръ­ща взо­ра си към Аф­ри­ка и осо­бе­но ак­тив­но прив­ли­ча вни­ма­ние­то на све­та към ге­но­ци­да в Дар­фур.

Пър­во­то ми по­се­ще­ние в Дар­фур бе­ше през 2004 г. То про­ме­ни на­чи­на, по кой­то жи­веех. Нас­ко­ро се вър­нах от сед­мо­то си пъ­ту­ва­не до ре­гио­на. Не мисля, че има­м ду­ми, с кои­то да опи­ша аде­кват­но вид­яно­то и чу­то­то там.

По необя­сни­ма за мен при­чи­на, убий­ства­та про­дъл­жа­ват ве­че че­ти­ри го­ди­ни. Спо­ред някои ек­спер­ти, до­се­га са за­ги­на­ли око­ло по­ло­вин ми­лион чо­веш­ки съ­щес­тва. Дру­ги ос­пор­ват циф­ра­та, сякаш има някак­во зна­че­ние спрямо на­ша­та реак­ция към случ­ва­що­то се.

Са­мо из­вър­ши­те­ли­те об­съж­дат, че са би­ли из­би­ти сто­ти­ци хил­яди не­вин­ни мъ­же, же­ни и де­ца, и то по нео­пи­суем на­чин. Още по-ужа­сява­що е, че не мо­жем да раз­бе­рем, че ни­кой не е в със­тоя­ние да преб­рои мър­тви­те. А смър­тта про­дъл­жа­ва.

Но със си­гур­ност знаем, че по­ве­че от че­ти­ри ми­лио­на чо­ве­ка за­висят от хра­ни­тел­ни по­мо­щи, за­що­то до­мо­ве­те, се­ла­та и по­ле­та­та, къ­де­то са си из­кар­ва­ли прех­ра­на­та, са из­пе­пе­ле­ни. Из­вес­тно ни е, съ­що та­ка, че два и по­ло­ви­на ми­лио­на чо­ве­ка се борят да оце­лея­т в ока­яни ус­ло­вия в от­вра­ти­тел­ни ла­ге­ри от­въд Дар­фур и из­то­чен Чад. Аз ста­нах сви­де­тел на тяхно­то стра­да­ние.

Ис­то­рии­те на оце­ле­ли­те от на­па­де­ния­та са по­разява­що по­доб­ни. Без пре­дуп­реж­де­ние сут­реш­но­то не­бе се из­пъл­ва с бом­бар­ди­ро­ва­чи “Ан­то­нов” и воен­ни хе­ли­коп­те­ри, кои­то за­поч­ват об­стрел сре­щу спящи­те в до­мо­ве­те си се­мей­ства, иг­рае­щи­те на­вън де­ца, мо­ле­щи­те се и об­ра­бот­ва­щи­те по­ле­та­та хо­ра. Оне­зи, кои­то са би­ли в със­тоя­ние да ти­чат, са опи­тва­ли да съ­би­рат де­ца­та си и са се разб­ягва­ли във всич­ки по­со­ки.

След то­ва е ид­ва­ло ред на под­креп­яни­те от ара­бско­то пра­ви­телс­тво Джан­джауийд ми­ли­ции, кои­то са на­па­да­ли, яхна­ли ко­не, ка­ми­ли (а от­ско­ро и пре­воз­ни средс­тва, дви­же­ни с бен­зин). Те връх­ли­тат, кре­щей­ки ра­сис­тки епи­те­ти и стреляй­ки на­по­со­ки. Уби­ва­т ти­ча­щи де­ца и въз­рас­тни хо­ра.

Го­во­рих с май­ки, чии­то бе­бе­та са би­ли зас­трел­ва­ни на гър­бо­ве­те им или из­тръг­ва­ни от ръ­це­те им, или под­хвърл­яни пред очи­те им, или зап­ра­ща­ни в гор­ящи ог­ньо­ве. Срещ­нах мъ­же, чии­то очи са би­ли из­важ­да­ни с но­жо­ве. Сил­ни же­ни с тре­пе­ре­щи гла­со­ве опи­сва­т как са би­ли из­на­си­ле­ни; някои са би­ли от­вли­ча­ни и на­сил­ва­ни мно­гок­рат­но в про­дъл­же­ние на мно­го сед­ми­ци.

“Ни­кой не ми ид­ва­ше на по­мощ”, спо­делят те и по­каз­ват дам­го­са­ни­те си те­ла, сряза­ни­те си су­хо­жи­лия и кла­те­щия се на­чин, по кой­то се прид­виж­ват се­га.

“Раз­ка­же­те на хо­ра­та как­во се случ­ва тук” умо­лява­ше ме ед­на от жер­тви­те на име Ха­ли­ма. Три от пет­те й де­ца са би­ли уби­ти. “Ка­же­те им, че всич­ки ще ум­рем. Ка­же­те им, че се нуж­даем от по­мощ.” Обе­ща­х й, че ще нап­равя всич­ко въз­мож­но да ка­жа на све­та как­во се случ­ва тук. В го­ди­ни­те от 2004 на­сам, неп­ре­къс­на­то, в ла­гер след ла­гер. Обе­ща­ние­то ми бе да­де­но от най-сък­ро­ве­на­та част на сър­це­то ми. През ок­том­ври ще се вър­на в Аф­ри­ка. Хо­ра­та ще ми раз­ка­жат ис­то­рии­те си и от­но­во ще ме по­молят за по­мощ. Аз ще слу­шам, ще правя още и още сним­ки, и пак ще се опи­тва­м да ка­жа на све­та за случ­ва­що­то се там. Хо­ра­та от Дар­фур не спи­рат да молят за по­мощ, но все още ни­кой не е от­клик­нал. Как­во го­во­ри то­ва за нас? Ми­на­ла­та сед­ми­ца, на гра­ни­ца­та меж­ду Чад и Дар­фур, в ре­гион, къ­де­то в мо­мен­та се из­вър­шва ге­но­цид, за­па­лих­ме сим­во­ли­чен Оли­мпий­ски огъ­н. Той е по­чит към всич­ки по­гу­бе­ни и стра­да­щи; въз­по­ме­на­ва сме­лос­тта на оце­ле­ли­те, сим­вол е на на­деж­да­та за пов­се­мес­тно прек­рат­ява­не на ма­со­ви­те чо­веш­ки убий­ства.

За­па­лих­ме огъ­ня от­но­во в Руан­да, къ­де­то аго­ния­та на оце­ле­ли­те е осе­зае­ма - и без­край­на. По­чер­пих­ме си­ла от тяхна­та си­ла.

В Ки­га­ли оце­ле­ли­те из­ра­зи­ха же­ла­ние­то си да при­съе­динят ду­хо­ве­те си към на­ши­те, ко­га­то раз­нас­яме огъ­ня сред дру­ги об­щнос­ти на оце­ле­ли: Кам­бо­джа, Ар­ме­ния, Бос­на.

Днес, ко­га­то гле­дам Руан­да, виж­дам без­гра­нич­ния про­вал на ООН и на всич­ки дър­жа­ви по све­та. Ко­лек­тив­но и ин­ди­ви­дуал­но, ние се про­ва­лих­ме в на­ша­та най-съ­щес­тве­на от­го­вор­ност - да за­щи­та­ва­ме не­вин­ни­те от кла­не­та и стра­да­ние.

Пог­леж­да­ме към све­тов­ни­те ли­де­ри и на­ши­те собс­тве­ни пра­ви­телс­тва и виж­да­ме, че те са за­тъ­на­ли в кал­та на собс­тве­ни­те си ин­те­ре­си. Как­во да нап­ра­вим за то­ва? Каз­вам на де­ца­та си, че “със зна­ние­то ид­ва и от­го­вор­нос­тта.” Но ли­де­ри­те не от­клик­ват на та­зи иде­я.

По­ве­че­то от нас не ис­кат смър­тта на не­вин­ни­те. По­ве­че­то от нас же­лаят доб­ро­то на дру­ги­те и се над­яват све­тът да ста­не място, къ­де­то всич­ки да жи­веят в бе­зо­пас­ност. Но в ли­це­то на влас­тта и по­ли­ти­ка­та, ние се чувс­тва­ме ни­щож­ни и без­сил­ни, от­дръп­ва­ме се и се връ­ща­ме към лич­ни­те си де­ла. Бъ­де­ще­то на све­та, ако въоб­ще има та­ко­ва, ще се ос­но­ва­ва най-ве­че на сми­ре­ние­то и чо­веш­ка­та от­го­вор­ност. Не­ка да по­чер­пим си­ла и сме­лост от оце­ле­ли­те от ге­но­цид, а убе­жде­ние и не­пок­ла­ти­мост от гла­со­ве­те на мър­тви­те. След на­цис­ткия Хо­ло­кост, све­тът се зак­ле: “Ни­ко­га по­ве­че”. Кол­ко без­срам­но ли­це­мер­но зву­чат те­зи ду­ми днес. Ако пог­лед­нем към Дар­фур и из­то­чен Чад - ре­гион, опи­сва­н ка­то “Руан­да на бав­ни обо­ро­ти­” - мо­жем ли да зак­лю­чим, че “Ни­ко­га по­ве­че” се от­нася са­мо до бе­ли­те хо­ра?

Над­явам се, че гри­жа­та за всич­ки чо­веш­ки съ­щес­тва по све­та, ще обе­ди­ни в еди­н глас бо­лез­не­но сил­но­то же­ла­ние ужа­сно­то прес­тъп­ле­ние на ге­но­ци­да да бъ­де прек­ра­те­но.

www.independent.co.uk