The Independent Ексклузивно интервю: В защита на ООН
Марк Малок Браун, генерален секретар с изтичащ мандат, критикува Блеър и Буш за Близкия Изток и твърди, че сега, повече от всякога, светът се нуждае от това да работи заедно
От Пол Валели
“Ливан може да беше последният пирон за Тони Блеър, но Ирак стана неговият ковчег”. Такъв език може да е неподобаващ за втория старши представител на ООН, но Марк Малок Браун - който в края на годината напуска своя пост като генерален секретар - винаги се е изразявал дръзко и цветисто.
Tой продължава: “Позицията на господин Блеър за Ливан не оказа нужната помощ, въпреки че в крайна сметка се постигна нещо. Беше наистина лошо съвпадение, че точно тогава той дойде в САЩ за отдавна насрочената му среща с президента Буш. Те имаха прес конференция и ето ги двамата - така добре познати в Близкия Изток по време на прес конференцията им за Ирак - отново на сцената и отново противоречащи на целия свят, който бе убеден, че огънят незабавно трябва да се прекрати.”
Но ако Тони Блеър все още не е научил уроците си от Ирак, други са го направили, отбелязва господин Малок Браун. Зад кулисите на международната дипломация, от войната в Ирак все пак се роди нещо добро. То беше осъзнаването на Белия Дом, че дори единствената останала световна сила не може да поддържа позицията си на арогантна самодостатъчност.
“Американският едностранчив подход достигна своя връх през 2003г. с Ирак, но оттогава преживява своя устойчив спад. В това твърдение не се крият никакво благородство, смиреност или възвишеност. То, разбира се, е основано на подозрението, че американската държава не иска да започва нови войни, защото ръцете й вече са пълни с взетото от настоящите.”
Появява се, отбелязва Браун, едно ново “признание на ограничеността дори на САЩ да повлиява и оформя процесите в много части на света.”
“Многостранният подход устремно се завръща”, продължава Барун. “Администрацията на Буш се съобрази със Съвета по сигурността по отношение на Иран, Дарфур и, независимо дали на хората на Буш им харесва, на Ливан през лятото.”
Всеизвестните “Хей Блеър” възклицания на Буш при включени микрофони в Санкт Петербург, показват “някак нетърпеливо и сприхаво” признанието на президента, че именно ООН трябва да изпълнява главната роля. Когато Вашингтон със закъснение склони да се работи за прекратяване на огъня, той бе принуден да се обърна към организацията, която можеше да преговаря с държави, не желаещи да имат нищо общо със САЩ. “ООН стана неизменен партньор в събирането на хората около масата. Настъпи голямо нормализиране на отношенията.”
От каквото имаше голяма нужда. ООН е организация с превратна история. Установена като клуб на победителите от Втората световна война, тя е обявена не за израз на световната общност, а като “коалиция на желаещите”, противопоставили се на Германия и Япония като гаранти на мира от 1945г., който трябва да продължи и в бъдеще. Основателите си дават право на вето за всички по-мащабни решения на Съвета по сигурността. Но ефективността на тази система значително намалява по време на Студената война, когато способността за разрушение се разпределя между враждуващите страни и това положение става новата, извратена стратегия за поддържане на мира.
След падането на СССР нещата отново се промениха. “Всички страни, най-вече САЩ,” казва Малок Браун, “се втурнаха да търсят изгодна позиция при разпределянето на силата в Източна Европа и други територии, намирали се под съветско влияние.” САЩ бавно започнаха да развиват своя едностранчив подход, чиято кулминация бе инвазията на Ирак пред очите на почти яростната международна съпротива.
Но днес никъде новите ограничения на силата на САЩ не се разкриват по-явно от конфликта в Дарфур, определен от Вашингтон като “геноцид”, в опит да се заклейми унищожителната политика на суданското правителство спрямо жителите на Дарфур и криещите се при тях бунтовническите групировки. Но, казва Малок Браун, в своето възмущение САЩ и Великобритания “си стърчат сами и нищо не постигат”.
“Судан не вижда една международна общност. На първа линия не стоят нито съседите им, нито купувачите на петрола им Китай и Русия. Този факт му позволява да се определи като жертви на поредния кръстоносен поход след Ирак и Афганистан. Затова Тони Блеър и Джордж Буш трябва да престанат с позирането и парадирането си. Гръмката дипломация от Вашингтон и Лондон: ‘По-добре пуснете ООН да се справи със ситуацията в страната ви, иначе внимавайте за последствията’, не е приемлива. Суданците знаят, че нямаме войски, които да пратим срещу враждебното правителство в Картум. Ако Судан ни се противопостави, така или иначе няма да опазваме мира, а ще отидем да водим война. Заплахите са просто несъстоятелни.” Вместо това има нужда от две неща: “внимателно подбран набор от поощрения и санкции, които Судан да разбере” и дипломатическа коалиция, стояща зад тях.
Дарфур е само един от примерите за новия стил на контактна дипломация, която Малок Браун вижда като бъдещето на ООН. Проблемите с Иран, Корея, Бирма и много други страни ще се нуждаят от подобен подход, а китайското участие ще бъде жизнено важно.
Но каквито и промени да са нужни на дипломатическо и организационно ниво, Марк Малок Браун е убеден, че именно ООН трябва да играе главната роля в разрешаването на настоящите и бъдещите световни проблеми. Нито една от страните основателки на организацията не може да се опитва да води парада по свое собствено усмотрение и интереси, и да играе самостоятелно, за сметка на нуждата от обединение и сътрудничество.