Има ли радикалният ислям почва в България

След разпада на големите тоталитарни идеологии от ХХ век, началото на новото хилядолетие е белязано, като че ли, от нов “призрак” - на исляма. Като се започне от Хънтингтън с неговия “Сблъсък на цивилизациите”, главната роля в който е отредена на мюсюлманите, и се завърши със засилващата се активност на тайните служби из целия свят за борба с неизбистрените като съдържание явления “радикален ислям”, “ислямски фундаментализъм” и “религиозен тероризъм” (оперетен отзвук на тази активност бяха акциите на ДАНС за изземване на неясно от кого определена като “забранена” литература), плашилото на исляма все повече тревожи обществата. Българското - включително.

Затова Нов български университет и агенция “Алфа рисърч” осъществиха изследователски проект “Нагласи на мюсюлманите в България - 2011”. Целта му беше да проверим дали и доколко в българските условия съществуват основания за тревога и да проследим (с академичен, а не с пропаганден инструментариум) динамиката в нагласите на различните мюсюлмански общности след края на ХХ век и след приемането на държавата ни в НАТО и ЕС.

Изследването, чийто обект са само мюсюлмани, е първото в България - след несъстоятелните, обявени като научни манипулации от 70-те и 80-те години на ХХ век за легитимиране на “възродителния” процес.

Методиката ни е смесена: количествено изследване (864 анкетирани на територията на цялата страна) и качествено - чрез дълбочинни интервюта в седем от областите, където живеят български граждани, изповядващи ислям: Благоевград, Бургас, Кърджали, Пазарджик, Русе, Смолян, Шумен.

Приоритетите в нагласите на българските мюсюлмани се очертават ясно:

На първо място в скалата на ценностите излиза семейството (95,4%). Това напълно кореспондира с отговорите на други въпроси: уважението към близките се е оказало много по-важно, отколкото уважението към религиозните и държавните институции. Не мисля, че този висок процент е характерен само за мюсюлманите. Множество други изследвания очертават семейството като най-предпочитаната ценност от всички български граждани. Очевидно е, че в патриархалните нагласи на обществото ни е трудно да бъде открито етническо или религиозно диференциране.

На второ място е работата (93,3%), мислена в много по-голяма степен като наемен труд, отколкото като собствен бизнес. За мнозинството анкетирани основен източник на доход са заплатите (45,1%), пенсиите и социалните помощи (25,7%). Със собствен бизнес се издържат само 5,6% - почти толкова, колкото и с помощ от близки, живеещи в чужбина (5,3%). Макар че мнозинството не са доволни от сегашния си статус и не виждат особени перспективи за в бъдеще (половината от анкетираните имат доход под 150 лв.), само 0,7% работят сезонно в чужбина, а 77,1% никога не са имали такива планове. (Разбира се, в извадката няма как да попаднат вече установилите се на работа в чужбина.) За онези, които, все пак, обмислят трудовата си заетост извън България, предпочитаните дестинации са Германия (14,8%) и Турция (4,9%). Противно на общоприетото мнение за масова трудова миграция (особено - при турците) на югоизток, се оказва, че за българските мюсюлмани една богата държава с ясни регламенти има три пъти по-голяма привлекателност от “родината - майка”.

Колкото до ориентациите за получаване на религиозно образование 56% смятат, че то трябва да се завърши в България, срещу 7,4% - в Турция, и 6,7% - в Саудитска Арабия.

Религията е едва на четвърто място по важност (48,6%), изпреварена дори от приятелите и познатите (60,4%). Като дълбоко религиозни се определят 28,5%, а едва 8,1% смятат, че има само една вярна религия. 41% изобщо не посещават джамия, затова пък 88,2% обрязват децата си, а 96,1% погребват мъртвите според мюсюлманския обичай.

В тези резултати личи инерцията на традицията по-скоро изпразнена от специфично религиозно съдържание. Напълно естествено е върховите, преходните моменти от битието на човека да са белязани от охранителните функции на традицията. Кръщението и религиозното погребение също се изпълняват от повечето християни, иначе мислещи себе си в по-голяма степен като невярващи. Обратно - в ежедневните житейски практики модернизацията е отчетлива: 83,6% смятат за приемливо мъжът да изпълнява наравно с жената домашните задължения; 53,5% допускат съжителството на двама души без брак; не са малко тези, които ядат свинско (39,8%) и пият алкохол (43,3%); намаляла е ролята на възрастните при вземане на важни решения.

79,6% твърдят, че носенето на забрадки в училище е недопустимо. На въпроса ми - ако момичетата са поставени пред дилемата “забрадки” или “образование” - един от набедените за “най-фундаменталистки” имами отговори, че ще ги посъветва да изберат образованието.

Едва 0,5% смятат, че споровете трябва да се решават според ислямското право - шериата. Колкото до заплахите от нахлуване на “радикален ислям”, “ислямски фундаментализъм”, тероризъм и пр., те се дължат в голяма степен на неразбирането за някои разминавания между доктриналния и т.нар. традиционен ислям, установен по нашите земи през периода на османска власт, както и на различни претенции към религиозно водачество. Естествено е имамите, завършили висше образование (независимо дали в България, в Турция или в арабските държави), да проповядват стриктно коранически, изчистен от “нововъведения” ислям и да се отнасят с резерви към мислените като “традиционни” практики, изпълнявани от предишните необразовани ходжи. Привиждането на този ислям като фундаментализъм и дори като потенциален тероризъм може да бъде резултат - ако не е диктувано от други, нямащи общо с религията интереси - единствено от невежество.

На някои места съществува разделение между джамиите: едната е към легитимното в момента мюфтийство, ръководено от Мустафа Хаджи, другата - към Недим Генджев. Това разделение също допринася за тиражирането на заплахите от ислямизъм и тероризъм, лансирани от кандидати за евтина слава. Вероятно това е една от причините цели 45,8% изобщо да не се интересуват от разправиите в мюфтийството…

Като турци са се самоопределили 64% от анкетираните (1,5% от тях не говорят турски език), като роми - 6,9%. Останалите групи се разпределят по самоопределение така: помаци - 10,1%, българи - 7,5%, мюсюлмани - 5,6%, без отговор - 4,5%, други - 1,4%. Ако се сумират отговорите “помаци”, “мюсюлмани” и “българи” и към тях се прибави процентът на турците с различен от турския майчин език, се получават 24,7%. Вероятно повечето неотговорили на въпроса за етническа принадлежност (4,5%) също са от групата на помаците. Сборът от тези отговори дава 29,2%, което приблизително точно съвпада с процента на говорещите български език мюсюлмани, попаднали в изследването - 28,2%. Цитираните цифри засягат сложния и превърнат в обект на множество спекулации проблем за идентификацията на помаците - традиционно различна в отделните региони както на Родопите, така и в Тетевенско. Ако идентификацията “турци” в тази общност остава константна (в сравнение с края на ХХ в.), идентификацията “българи” намалява. Намалението е плавно (разлики от 6-7% за 14 г.), но тенденцията е устойчива. Очертават се признаци, показващи стремеж към обособяване на “помашки етнос”. Доскоро такива нагласи се виждаха ясно само у някои представители на елитите, сега проникват сред все по-широки групи. Би трябвало да признаем, че нарастващото желание за “другост” е резултат от системното маргинализиране на общността и от двата доминиращи етноса.

Впечатляващо мнозинство (87,5%) от анкетираните в количественото изследване твърдят, че мюсюлмани и християни се разбират помежду си. Дълбочинните интервюта обаче показват, че се засилва капсулирането в собствената група и намалява доверието в другите. Най-силна е тревожността в районите на Западните и южната част на Централните Родопи, където “призракът на исляма” най-интензивно беше пускан в обръщение от органите, отговорни за сигурността.

Боя се, че нагнетяването на напрежение чрез необмислени полицейски акции и чрез гръмогласния говор на омразата, упражняван от маргинални политически формации, а в определени случаи и от представители на управляващото мнозинство, може постепенно да заличат отчетливата доскоро разлика между “националисти” и “всички българи” в представите на българските граждани, изповядващи ислям. Искрено се надявам резултатите от изследването да допринесат за убеждаването на обществото, че борбата с призраци е атрибут на епоха, която би трябвало да сме забравили.

Евгения Иванова е професор, преподава антропология, културология и етническа политика в Нов български университет. Романът й  „Фото Стоянович” получи приза „Роман на годината” за 2008 г.

Текстът е публикуван във в. “Труд”.