Хагският трибунал след смъртта на Милошевич

Повечето коментатори в Сърбия използваха смъртта на Милошевич, за да заклеймят отново международния трибунал за бивша Югославия в Хага като политически орган. Руският парламент демонстрира сила и славянска солидарност, като призова за незабавното му закриване. В Германия коментарите съдържаха единствено юридически аргументи относно слабостите на обвинението в процеса срещу бившия югославски лидер. Има ли конфликт между право и политика в хагския трибунал и нужда от него?

КОНФЛИКТЪТ МЕЖДУ ПРАВО И ПОЛИТИКА

Аргументите за политическия характер на трибунала се основават най-често върху две негови особености. Първата е свързана с това, че той беше създаден от политически орган, какъвто е съветът за сигурност на ООН. Втората се отнася до зависимостта на международното правосъдие от сътрудничество на държавите в делата срещу извършителите на военни престъпления и геноцид.

Факт е, че решенията на съвета за сигурност зависят от политическите интереси на представените в него държави. През 1993 г. Съотношението на интересите беше благоприятно за създаването на хагския трибунал като средство за постигане на мир в бивша Югославия. Въпреки че по-късно в света избухнаха много други кръвопролитни конфликти, не беше проявен интерес към създаване на други трибунали. Изключение прави само международният трибунал за геноцида в Руанда.

Съветът за сигурност обвърза Хагския трибунал с политическата воля на държавите. За да осъществява правосъдие, той се нуждае от финансиране от тях, съдействие при арестуването на обвиняемите и събиране на доказателства за тяхната вина, както и достъп до национални затвори за излежаване на наложените присъди от осъдените военнопрестъпници.

Правната страна на Хагския трибунал засяга прилагането на международното хуманитарно право и гаранциите за независимостта и безпристрастността на съда и защитата на правата на обвиняемите и подсъдимите.

Всеобщо е признанието, че процесуалните правила на трибунала са в съответствие с международните стандарти за справедлив процес, както и че със своята практика той доразвива хуманитарното право. Благодарение на трибунала изследването и преподаването на хуманитарното право се наложи в юридическите факултети и правни институти в Европа и Северна Америка.

Трудностите при воденето на делата срещу военните престъпници се дължат на липсата на съдействие от страна на държавите. От досегашната практика на трибунала могат да бъдат направени следните изводи за това съдействие:

Финансирането на работата на трибунала става от икономически богатите западни държави. То се увеличи след бомбардировките на НАТО в Сърбия и свалянето на Милошевич от власт.

Съдействието на държавите при арестуване зависи от политическо влияние на обвиняемите. Преките извършители на масовите убийства биват предавани по-лесно на трибунала. Най-трудно достигат до него генералите и президентите.

През 90-те години държавите в Западните Балкани бяха управлявани от националистически правителства, за които съдействието на Хагския трибунал означаваше национално предателство. По същото време на Запад нямаха проблеми да арестуват масови убийци като заловения в Германия Таджич. Западните държави обаче не съдействаха по отношение на етнически лидери. Така например петдесет хилядните многонационални сили на НАТО в Босна не арестуваха обвинените Караджич и генерал Младич от страх за сигурността на своите войници. След кризата в Косово пък бе немислимо да се иска съдействие за процес срещу Милошевич, защото той беше гарантът за спазване на мирното Дейтънско споразумение.

Макар Милошевич да беше обвинен, докато беше президент, неговото предаване стана възможно едва след падането му от власт. За първи път Европейският съюз и САЩ категорично обвързаха своята политическа и финансова подкрепа за новото правителство с предаването на сръбския лидер. Със смъртта си хърватският президент Туджман през 1999 г. и босненският президент Изетбегович през 2003 г. спестиха на своите правителства необходимостта от подобно съдействие.

Съдействието на балканските държави за събирането на доказателства зависи от това как те засягат техните граждани. Събирането на доказателства в Сърбия допълнително се затруднява от страха на властите, че те ще могат да бъдат използвани и в Международния съд, където Босна и Хърватска поотделно заведоха дела срещу Сърбия и Черна гора за геноцид.

Накрая, обвиненията за политическо пристрастие на трибунала идват от балканските държави, чието съдействие е необходимо. Причината е, че техните правителства не желаят да признаят извършеното зло от войните в бивша Югославия.

АЛТЕРНАТИВА НА ПОМИРЕНИЕТО

Някога Хана Аренд обяви, че проблемът със злото от втората световна война е основният интелектуален проблем на следвоенна Европа. Злото на масовите убийства и етническото прочистване в бивша Югославия представлява интелектуалният проблем на Западните Балкани.

Излекуването от злото е възможно с правни и политически решения. Правните са свързани с търсене на наказателна отговорност. Националните съдилища на балканските държавите обаче не са в състояние да отговорят на потребността от справедливост. Заради силните националистически настроения липсва доверие в тяхната безпристрастност.

От съображения за сигурност жертвите на етническо мотивирани жестокости трудно свидетелстват пред съд на съседна държава. Примерът с премиера Джинджич е показателен. След предаването на Милошевич на Хагския трибунал той беше застрелян като предател от сръбските националисти.

Политическите решения включват изграждане на помирителни комисии и признание за извършените престъпления от всяка една страна в конфликтите. Такива комисии или не бяха създадени, или действаха за кратко в новообразуваните държави. Босна е единственото изключение.

Признаването на извършеното зло и публичното извинение за него засега е само пожелание. Това се вижда от отношението в Сърбия към процеса срещу Милошевич. За мнозинството от сърбите излъчваният по телевизията процес срещу бившия им лидер в Хага беше като състезание от олимпийските игри. Те не съчувстваха на жертвите на престъпленията, които свидетелстваха за своето страдание, а на обвиняемия Милошевич, с когото се идентифицираха като сърби. Предраг Симич, външнополитически съветник на бившия президент Кощуница, дори сравни Милошевич с Георги Димитров на Лайпцигския процес. Това не говори за политическа воля за помирение с жертвите, а за изкривяване на политическата действителност.

Хагският трибунал следователно е необходим заместител на липсващите правни възможности и политическо желание за помирение. Освен това той е необходим регистратор на страданието на всички жертви в конфликтите, за да не бъде то забравено или изкривявано в бъдеще.

25 години след края на Втората световна война светът видя как германският канцлер Вили Бранд коленичи пред паметника на Варшавското гето. Предстои ни да видим колко години ще трябват на сръбските, хърватските и босненски президенти да последват примера на Бранд. Дотогава надеждите за справедливост за жертвите от кръвопролитията в бивша Югославия остават единствено в Хагския трибунал.