Гробищни паркове за живи хора

Бе­ше на­ча­ло­то на май. С Асе­н [*] , след теж­ки де­ба­ти в ед­на об­щи­на, седя­хме в спрет­на­то ка­фе­не и си го­во­рех­ме. Асе­н стра­да от епи­леп­си­я, ле­ка ум­стве­на изо­ста­на­лос­т и фи­зи­чес­ко ув­реж­да­не (по­ра­ди трав­ма на гла­ва­та, вследс­твие на ка­тас­тро­фа), от кое­то е не­под­ви­жен и се на­ла­га да пол­зва ин­ва­лид­на ко­лич­ка. Ина­че е млад, жиз­нен чо­век, из­пъл­нен с же­ла­ние да ви­ди све­та ка­то по-кра­си­во и по-дру­же­люб­но място. И пра­ви за то­ва как­во­то мо­же.

Бе­ше топ­ло и прия­тно. Гра­дът - кра­сив и пъ­лен с жи­вот, цве­то­ве и емо­ции. Някак стран­но и без връз­ка с та­зи кра­со­та и оча­ро­ва­тел­но спо­кой­ствие, раз­го­во­рът се за­въртя в нео­би­чай­на по­со­ка. Асе­н дъл­го бе­ше мис­лил за бъ­де­ще­то си, ко­га­то май­ка му, коя­то се­га му по­ма­га­ше в еже­дне­вие­то, няма да е в със­тоя­ние да пра­ви то­ва. За не­го то­ва бе­ше сло­жен въп­рос, въп­рос на мно­го близ­ко бъ­де­ще. И бе­ше взел ре­ше­ние.

Няма на­чин, ка­за ми той - ще ида в со­циа­лен дом. Го­во­рил съм със со­циал­ни­те и те обе­ща­ха. Ще трябва да е за ум­стве­но изо­ста­на­ли, но там ще се гри­жат за мен, ще ми по­ма­гат...

Не, не ис­каш да ка­жеш то­ва, на­ли? - реа­ги­рах. И бав­но, до­ка­то Асе­н раз­па­ле­но ме убе­жда­ва­ше кол­ко е ху­ба­во “та­м” осъ­зна­х, че той го­во­ре­ше по­ве­че от се­риоз­но. Във фан­та­зии­те му, някъ­де в Бъл­га­рия има точ­но тол­ко­ва кра­си­во и спо­кой­но място, кол­ко­то е не­го­вият град, в кой­то по­ве­че­то хо­ра са дру­же­люб­ни към не­го. Там той ще мо­же да жи­вее без страх, че ще за­гу­би крех­ка­та под­кре­па на своя­та май­ка и ще има въз­мож­нос­тта да про­дъл­жи да жи­вее жи­во­та си тол­ко­ва под­ре­де­но и смис­ле­но, как­то го пра­ви се­га...

С по­доб­ни фан­та­зии жи­веят мно­го хо­ра в Бъл­га­рия. Вед­нъж моя прия­тел­ка, из­мо­ре­на от за­бър­за­но­то си еже­дне­вие въз­дъх­на и си по­же­ла да по­жи­вее в по­доб­но място. Опи­тва­м се да раз­бе­ра те­зи фан­та­зии. Мо­же би те съ­щес­тву­ват са­мо по­ра­ди не­ви­ди­мос­тта на те­зи мес­та? Не­ви­ди­мос­тта на стра­да­ние­то на хо­ра­та. Хо­ра­та с ум­стве­на изо­ста­на­лос­т. Те дос­та чес­то има­т сход­на съд­ба. Ро­де­ни с теж­ки ув­реж­да­ния или по дру­га при­чи­на, те би­ват изо­ста­ве­ни в съв­сем ран­на въз­раст. Ед­на част от тях са мно­го теж­ко ув­ре­де­ни още от раж­да­не­то си. Но точ­но те рядко до­жив­яват мо­мен­та, в кой­то би­ха по­пад­на­ли в дом за въз­рас­тни. Ос­та­на­ли­те пре­ми­на­ват от ин­сти­ту­ция в ин­сти­ту­ция, до смър­тта си, без да знаят, че има друг жи­вот.

До­мо­ве­те за въз­рас­тни с ум­стве­на изо­ста­на­лос­т. Как по­па­дат хо­ра­та там и ос­та­ват зак­ле­ще­ни в без­вре­мие­то на те­зи мес­та? До­ка­то пос­те­пен­но се ув­редят още по­ве­че (ефе­ктъ­т на ин­сти­ту­цио­на­ли­за­ция­та е ув­реж­да­не, чес­то мно­го по-теж­ко от пър­вич­на­та им диаг­но­за).

Ни­кой не за­да­ва въп­ро­са за­що. Как е ста­на­ло та­ка, че то­зи чо­век не е раз­вил со­циал­ни уме­ни­я? Кое го е до­ве­ло до то­ва със­тоя­ние? До­ри диаг­но­за­та не се пре­раз­глеж­да, ос­вен фор­мал­но. Диаг­но­за­та, пос­та­ве­на в ран­но детс­тво след­ва чо­ве­ка и го из­мес­тва пос­те­пен­но, та­ка че око­лни­те спи­рат да мислят за не­го ка­то за чо­веш­ко съ­щес­тво, а ка­то за теж­ка и без­на­деж­дна диаг­но­за. Об­ре­чен.

Те­зи до­мо­ве са гро­бищ­ни пар­ко­ве за жи­ви хо­ра. Хо­ра, пре­жи­ве­ли жи­во­та си без лас­ка и оби­ч, в мно­го слу­чаи без да са по­лу­чи­ли чо­веш­ко от­но­ше­ние, без да са се до­кос­на­ли до кра­со­та­та на све­та. Някои от тях са прос­то изо­ста­ве­ни. Аз не мо­га да си пред­ставя, че знам как­во е да из­рас­теш в ин­сти­ту­ция. Но си мисля, че те­зи хо­ра са та­ка дъл­бо­ко скри­ти не за­ра­ди дру­го, а за­що­то са жи­вият уп­рек към об­щес­тво­то ни, към все­ки от нас. И за­що­то ми­съл­та за тях по­раж­да оно­ва теж­ко усе­ща­не за без­на­деж­дност и без­си­лие, кое­то ни­кой от нас не же­лае да по­чувс­тва. Не же­лае да се до­кос­не до не­го. Да го ви­ди.

В До­мо­ве­те за въз­рас­тни с ум­стве­на изо­ста­на­лос­т не­ща­та из­глеж­дат без­на­деж­дни. Хо­ра­та са без­въз­врат­но за­гу­бе­ни в мра­ка на стра­да­ние­то си. Пер­со­на­лът око­ло тях сякаш е по­тъ­нал в собс­тве­ни­те си проб­ле­ми. Спомням си еди­н та­къв “до­м”. (Не е ли иро­ни­я да на­ри­ча­ме те­зи ин­сти­ту­ции по то­зи на­чин? Стру­ва ми се ци­нич­но да бъ­де на­ре­че­но “до­м” място, къ­де­то хо­ра­та са зат­во­ре­ни, за да ум­рат бав­но и пос­те­пен­но, да­ле­че от све­та на жи­ви­те, заб­ра­ве­ни и не­ви­ди­ми... На­ли до­мът е място­то, кое­то уж ни да­ва топ­ли­на и си­ла, за да на­ме­рим своя ис­тин­ски път и да се спра­вим с пре­диз­ви­ка­телс­тва­та на жи­во­та... Иро­ни­я или ци­ни­зъм? Не знам...) Как­то и дру­га­де на по­доб­ни мес­та, мъ­же­те ле­жа­ха с праз­ни пог­ле­ди, за­рея­ни в та­ва­на. Някъ­де някой кре­ще­ше. Друг бав­но пре­дъв­ква­ше пар­че хляб. Мал­ка гру­пич­ка прех­лас­на­то гле­да­ше по­ред­ния се­риал на голям те­ле­ви­зор. Но най-пот­ре­са­ва­що­то, оно­ва, кое­то ни­ко­га няма да заб­равя, бе­ше еди­н чо­век с фи­зи­чес­ки ув­реж­да­ния. Ув­реж­да­не­то му бе­ше та­ко­ва, че не мо­же­ше да се дви­жи сам. Не знам къ­де ис­ка­ше да оти­де и да­ли наис­ти­на все още ис­ка­ше. Той пъл­зе­ше по по­да, бав­но, ед­ва-ед­ва, пре­дъв­квай­ки пар­че сух хляб. Мо­же би шо­кът няма­ше да е тол­ко­ва голям. Ако до не­го не стое­ше чис­то но­ва ин­ва­лид­на ко­лич­ка. Блес­те­ше ка­то не­до­кос­ва­на. Но­ва и тър­жес­тве­на, лъс­ка­ва. Ед­на от гор­дос­ти­те на ин­сти­ту­ция­та, ве­роя­тно за­дъл­жи­тел­но спо­ме­на­ва­на в док­ла­ди­те. Бе­ше къс­но ве­чер­та. На смяна бяха две са­ни­тар­ки и ме­ди­цин­ска сес­тра. Поис­ках­ме да знаем ка­къв е сми­съ­лът на то­зи аб­сурд. Те вдиг­на­ха ра­ме­не. Няма­ло сми­съл. Той не раз­би­ра.

Не знам да­ли той раз­би­ра­ше. Но аз не раз­би­рам. Про­дъл­жа­вам да не раз­би­рам сми­съ­ла на по­ли­ти­ки­те в та­зи сфе­ра, не­под­пла­те­ни с ни­как­ви сан­кции за оне­зи, кои­то не ги из­пълн­яват. Не раз­би­рам сми­съ­ла на го­ле­ми­те ин­вес­ти­ции и лук­соз­ни ре­мон­ти, ако хо­ра­та, за кои­то се правят, не мо­гат да се пол­зват от тях. Сми­съ­лът да има ин­ва­лид­на ко­лич­ка, до­ка­то еди­нстве­ни­ят ин­ва­лид ла­зи по по­да. Сми­съ­лът на лук­соз­ни­те плоч­ки в бан­ята, в коя­то няма ото­пле­ние и топ­ла во­да. Сми­съ­лът на те­ле­ви­зо­ра с голям ек­ран, без чо­веш­ко от­но­ше­ние...

Не раз­би­рам как те­зи хо­ра са не­ви­ди­ми и за оне­зи, кои­то се гри­жат за тях (или по­лу­ча­ват зап­ла­ти за то­ва). Или не, то­ва мо­же да бъ­де раз­бра­но. Не е тай­на, че хо­ра­та от дру­га­та стра­на, оне­зи, кои­то по­ла­гат гри­жа­та за нас­та­не­ни­те в “до­мо­ве­те”, са ед­ни от най-нис­ко пла­те­ни­те в стра­на­та. Сякаш те трябва да по­не­сат бре­ме­то на та­зи бол­ка, с коя­то се сблъс­кват еже­днев­но без­мъл­вно и без­ро­пот­но, та­ка, как­то тех­ни­те “пи­том­ци” жи­веят жи­во­та си без пра­во на из­бор и без на­деж­да за бъ­де­ще. И при­тис­на­ти от та­зи без­на­деж­дност, те губят се­ти­ва­та си за бол­ка­та и за чо­веш­ко­то. Докъ­де дос­ти­га та­зи сле­по­та? Мо­же би, до всич­ки ни­ва, раз­прос­ти­ра се през об­щин­ска­та бю­рок­ра­ция до вис­ши­те ни­ва на влас­тта. Ина­че не мо­га да си об­ясня хао­тич­ни­те мер­ки, по­ло­вин­ча­ти­те ре­ше­ния, не­пос­ле­до­ва­тел­ни­те дей­ствия.

Без­си­лие­то по­раж­да всич­ко то­ва, мисля си пон­яко­га. Поз­на­вам то­ва усе­ща­не. Аз са­ма­та се чувс­твам та­ка пон­яко­га, нес­по­соб­на да по­мог­на ви­на­ги, ко­га­то ис­кам да сторя то­ва, да из­мисля ре­ше­ние, да про­меня не­що.

Виж­да­ла съм то­ва без­си­лие в ра­бо­те­щи в ин­сти­ту­ция от то­зи вид. Дру­га­де. Дом за же­ни с ум­стве­на изо­ста­на­лос­т. Со­циал­на ра­бот­нич­ка ме по­ви­ка нас­тра­ни и ми раз­ка­за мно­го ти­хо ис­то­рия­та на ед­на же­на. С ле­ка фор­ма на ум­стве­но ув­реж­да­не. Ней­ни­те близ­ки по­же­ла­ли имо­ти­те й. И как­во по лес­но от то­ва - пътят е оче­рта­н, до­ри за­ко­но­да­тел­но. Под зап­ре­ще­ние. От там - в ин­сти­ту­ция. А с имо­ти­те се раз­по­реж­да нас­той­ни­кът. Раз­би­ра се, съ­дът поз­вол­ява то­ва да се слу­чи. И, раз­би­ра се, в “ин­те­ре­с” на он­зи, кой­то е об­ре­чен ве­че да за­вър­ши жи­во­та си в ед­но от оне­зи мес­та...

Не­ща­та мо­гат да се про­менят. Трябва да мо­гат. Има по­ли­ти­ки, прог­ра­ми. За­щи­те­ни­те жи­ли­ща са ал­тер­на­ти­ва на те­зи мес­та, къ­де­то хо­ра­та бав­но уми­ра­т. За­щи­те­ни­те жи­ли­ща да­ват шанс за чо­веш­ки жи­вот, за из­це­ле­ние на някои ра­ни, за дос­той­нство. Те са тол­ко­ва мал­ко все още, ед­на ре­ха­ва мре­жа, съз­да­де­на от ен­ту­сиас­ти. И наис­ти­на - кол­ко си­ла е нуж­на да се из­пра­виш пред цяла­та об­щност и все­ки път до при­па­дък поч­ти да пов­таряш - не са опа­сни те­зи хо­ра. Те са част от нас, те са ка­то нас, те са она­зи най-стра­да­ща, от­къс­на­та от реал­нос­тта на­ша част, коя­то по­ве­че от всяка дру­га се нуж­дае от ле­че­ние, от прие­ма­не, от до­ве­рие и чо­ве­щи­на. За­що­то на­ли, как­то ако ед­на част от тяло­то ни бо­ле­ду­ва, то цяло­то тяло стра­да, та­ка е и с об­щес­тво­то ни... Но об­щес­тво­то ни по-чес­то зас­та­ва сре­щу та­зи иде­я, зас­та­ва твър­до и не­по­ко­ле­би­мо, сякаш да се пра­виш, че бол­ка­та не съ­щес­тву­ва зна­чи, че нея наис­ти­на я няма.. Но не то­ва е най тре­вож­но­то. Тре­вож­но­то е, че по­ли­ти­ки­те и прог­ра­ми­те ос­та­ват праз­ни ду­ми и ку­хи фра­зи без реал­ни­те дей­ствия, кои­то да на­малят нап­ре­же­ние­то в об­щес­тво­то, кои­то да раз­сеят илю­зии­те и не­ле­пи­те стра­хо­ве и да да­дат си­ла на ен­ту­сиас­ти­те да про­дъл­жат на­та­тък.

Да под­крепят доб­ри­те ид­еи и прак­ти­ки и да ги раз­прос­транят. Реал­но.

Ина­че, ис­то­рия­та на Асе­н още не е прик­лю­чи­ла. Не знам да­ли ус­пя да си пред­ста­ви оно­ва, за кое­то му раз­каз­вах аз и дру­ги хо­ра, би­ли сви­де­те­ли на съ­що­то. Но кар­та­та на Бъл­га­рия бе­ше бе­зус­лов­но до­ка­за­телс­тво по­не за еди­н факт. Ако по­пад­не в та­къв дом, ще се озо­ве да­ле­че от всич­ко, кое­то це­ни, кое­то оби­ча и кое­то е под­кре­па за не­го­вия дух и жиз­не­ност. Ще се за­гу­би, без да мо­же да се вър­не об­рат­но в све­та, кой­то го ка­ра да се чувс­тва жив. Мал­ко по-къс­но нау­чих, че е ста­нал зас­тъп­ник за пос­троя­ва­не на но­во за­щи­те­но жи­ли­ще в гра­да си. Има под­кре­па­та на ор­га­ни­за­ция­та на хо­ра в не­го­во­то по­ло­же­ние и има ене­ргия­та да тър­си ал­тер­на­ти­ва за се­бе си и за дру­ги­те. Да­ли гра­дът ще ос­та­не та­ка дру­же­лю­бен към не­го?

Ис­кам да вярвам в то­ва.