Една всеобща революция

Нашата шестдесет годишна борба за уважение към правата на човека навсякъде по света предизвика коренни промени в политиката, икономиката и правосъдието

От Aryeh Neier*

Най-важния принос на Всеобщата декларация за правата на човека, приета от Общата събрание на ООН преди 60 години, на 10 декември 1948 г., бе утвърждаването на една мощна идея: правата са всеобщи. Те не зависят от това дали човек е член на някаква отделна общност или е гражданин на някаква държава. Те не произхождат от обществения договор и в този смисъл не са зависими от него.

По-скоро, доколкото правата са всеобщи, те са свойствени на всички човешки същества. В същност те са част от това, което ни прави човеци. Всеки от нас следва да може да ползва права. Тези, които упражняват власт, трябва да могат да ги ползват в ограничен размер. Ограниченията са положени от самите права.

Разбира се, възможно е да проследим развитието на понятието за всеобщи права най-малко до мисленето в Англия от XVII век за естествения закон. То бе отчасти използвано във Френската декларация за правата от 1789 г., а малко по-късно и в по-голяма степен, в начина, по-който Томас Джеферсън говори за „неотчуждаемите права". Понятието за всеобщи права оформи също така и мисленето на англичаните, водещи борба срещу робството през втората половина на осемнадесети век, което беше първото движение за права на човека.

Но въпреки това Всеобщата декларация за правата на човека отбеляза огромна крачка напред, тъй като много правителствата, при въздържанието на страните от съветския блок, на Саудитска Арабия и на режима на апартейд в Южна Африка, но без нито един глас „против", се съгласиха, че правата следва да имат предимство пред законите на държавата.

Един начин да мислим за шестте десетилетия, които изминаха от приемането на Всеобщата декларация е като за борба за прилагането на нейните обещания. Дълго време, отбелязано по-специално с разпространението на комунистически и антикомунистически тирании, това беше една борба, в която Декларацията нямаше изгледи за успех.

Нещата почнаха да променят през 80-те години с провала на военните диктатури в Латинска Америка и в такива източноазиатски страни като Филипините и Южна Корея, както и с нарастващия брой на хората, въвлечени в борбата за човешки права в съветската империя. Към края на това десетилетие много режими от съветския блок се срутиха.

Един фактор, който допринесе за тяхната смърт, бе промяната в мисленето, която преобразува конфликта между Изтока и Запада от такъв, който наблягаше върху икономическите системи в съвсем друг - противопоставянето между тоталитаризма и уважението към правата. То напълно дискредитира потисническите режими, свързани с Москва и помогна те да бъдат свалени. Предимно мирния преход на Южна Африка към многорасова демокрация в началото на 90-те години на миналия век беше по-нататъшен възход за правата.

Но последното десетилетие на двадесетия век бе също така незаличимо опетнено с етническото прочистване в бивша Югославия и с геноцида в Руанда, а през текущата декада виждаме тенденцията да се обръща в посока противна на тази на каузата на правата. Мощни държави - като Китай и Русия - не се ограничават само с авторитарното управление в страните си, но поддържат такова и в други страни, въвлечени в подобни практики. Същото се отнася и за по-малко мощни държави като Иран и Венецуела.

Нещо повече, САЩ прахосват много от възможностите си за международно насърчаване на правата на човека. В отговор на терористичните атаки, извършени на тяхната собствена земя на 11 септември 2001 г., САЩ прибягнаха към мерки като неопределено по продължителност задържане без обвинение, наказателни дела, разглеждани от военни комисии, вместо от съд, в които липсват гаранциите за честен и безпристрастен процес, а също и жестоко, нехуманно и унизително третиране на задържаните, включващо и изтезания.

Други правителства и международни организации не успяха да запълнят пропастта, оставена от САЩ. Засега новият Съвет по правата на човека на ООН разочарова тези, които се надяваха, че той ще е по-принципен и ефективен отколкото бе неговата дискредитирана предшественичка, Комисията на ООН по правата на човека. Европейският съюз е позитивна сила в насърчаването на правата в страните, които искат да се присъединят към него, но той не съумя да демонстрира възможности за упражняване на влияние в световен мащаб.

Сега най-ефективната сила, насърчаваща човешките права е глобалното обществено мнение, информирано и мобилизирано от голямо и растящо неправителствено движение за права на човека, което, както го стори в неотдавнашната война между Грузия и Русия, съсредоточи международното внимание върху нарушенията на законите за въоръжените конфликти, които защитават цивилното население. То също така има водеща роля при създаването на международни криминални трибунали, които преследват и наказват извършителите на военни престъпления, на престъпления срещу човечеството и геноцид. Тези достижения не спират войната, но съумяват да намалят броя на ужасните нарушения на правата на човека, които съпровождат всеки въоръжен конфликт.

Обезпокоително е, разбира се, че 60 години след приемането на Всеобщата декларация за правата на човека, толкова много правителства пренебрегват принципите, които одобриха през 1948 г. Въпреки това, без легитимността, извлечена от Всеобщата декларация и ролята и за насърчаване на съгласието, неправителственото движение за права на човека не би могло да се развие в глобална сила. Фактът, че то продължава да осигурява напредъка си дори в трудни времена, е признак за непреходното значение на достигнатото през 1948 г. , когато правителствата в света заявиха, че правата са всеобщи.

*Aryeh Neier е президент на Института „Отворено общество" - Ню Йорк, основател на Human Rights Watch, и е автор на излязлата сравнително скоро книга „Taking Liberties: Four Decades in the Struggle for Rights".

Източник: в-к „Гардиън", 7 декември 2008