Достойнството на човека, правата на човека

Преди петдесет години (статията е писана през 1998 г., бел. прев.) една бърканица от интелектуални и дипломатически главоблъсканици не позволи на света да постигне съгласие върху един всеобщ кодекс за правата на човека. През периода от 1945 до 1948 г. светът бавно се съвземаше от опустошението на войната, която бе изгорила Азия и Европа. Най-многочислената нация в света, Китай, бе по средата на жестока гражданска война, а обхващащите целия свят амбиции на комунистите бяха пуснали котва както в тази страна, така и в Съветския съюз. Въпреки че съвестта на всички бе шокирана от кръвопролитието, от новооткритите лагери на смъртта и от детските милиони насилствено преселени хора или бежанци, нито един начин на мислене относно моралните въпроси не предизвикваше общо съгласие. Хората изглеждаха по-разделени във възгледите си за това кое и правилно и кое не, отколкото бяха преди войната. Как тогава те успяха да стигнат до съгласие по един къс списък от правата на всеки човек? Това бе първата главоблъсканица. Тя може да бъде наречена гатанката на плурализма.

Втората гатанка имаше различен произход. Една от страните в голямата война претендираше, че е защитавала индивида, докато две от другите главни действащи сили – претърпялата поражение Германия и победоносните международни социалисти (или комунисти) маршируваха под знамето на общността, на колектива, и особено – под знамето на държавата. Тези две визии за бъдещето бяха антагонистични или най-малкото изглеждаше, че са такива. Как можеха противостоящите страни да се съгласят относно общи принципи, когато най-любимите принципи на едната бяха анатема за другата? Все пак, мислеха някои, трябва да има някакъв начин за защита на правата на индивидите, като в същото време признаем, че в действителност всички те са включени в много общности. Това може да бъде наречено главоблъсканицата за индивида или държавата.

Съставителите на Всеобщата декларация за правата на човека (1948 г.) успяха да разсекат и двата гордиеви възела. Макар че защитаваха самата възможност по никакъв начин различните им убеждения да не постигат съгласие относно предпоставките и принципите на етическата теория, те намериха начин да наблегнат върху редица основни заключения на практическия разум, които едно достатъчно голямо мнозинство от хора от целия свят са извлекли – независимо дали от опита си от преживения терор през първата половина на двадесетия век или от мъдростта, натрупала се от опита на предшестващите три хиляди години. Мнозина, под натиска на изключителното си страдание, бяха водени по един път на отрицанието. Имайки предвид ужасните последици от съществуването на един свят без всеобщи стандарти, сега те бяха готови да се съгласят, че някои практики никога не трябва да бъдат повтаряни. Където съгласието за обясненията и причинете на нещата не бе още възможно, едно друго съгласие – за няколко практически забрани – бе почти всеобщо подкрепено. Някои от тези стандарти можеха да бъдат изложени като цели, които трябва да бъдат постигнати в обществата, които още не са напълно развити и поради това бяха изложени с позитивни термини. Но всъщност всеки един от тридесетте принципа на последния варианта на Всеобщата декларация за правата на човека се основаваше на горчиви спомени от неотдавнашните злини.

Изтокът и Западът също така бяха изцяло несъгласни по всичко, отнасящо се до индивида и държавата. Въпреки това има някои практични социални институции като например семейството, в рамките на което всички човешки същества действат. Не можеше ли да бъде намерен начин за прокарване на мост над пропастта между англо-американската ревност към термина индивид и съветската пристрастност към държавата? И също между западното предпочитание към свободата и азиатското (особено китайското) подчертаване на дълга?

Щом бе решено, че Всеобщата декларация за правата на човека няма да може да формулира нито обща теория за природата на човека и за неговата съдба, нито общо верую, а вместо това само ще декларира един ограничен, но твърде ясен практически кодекс, двете току що формулирани по-горе ключови позиции започнаха да намаляват силата си на пречки пред постигането на съгласие по документа .

Един ключов момент бе да се обърне внимание на острата разлика между всеобщността, достигната поради действието на практическия разум и тази, която е възможно да бъде постигната чрез работата на теоретическия разум. Вторият ключов момент бе да се отбележи, че терминът „лице" има конотации, които липсват в термина „индивид" и че термини като „обществен" и „общностен" са закрепени към много други неща, освен към държавата.

Следващата задача бе да се намери „симфонична тема", която би направила всяка мярка, предвидена в Декларацията по-мощна и изпълнена с повече значение чрез принадлежността си към едно цяло, от което всяка мярка би била частичен, но същностен елемент. Истинските съставители на Декларацията предпочитаха да говорят за намиране на „архитектура", една метафора, по-лесна за визуализиране: нейният увод като един портик или параден вход, нейните четири „стълба" или основни принципа, нейните четири „стаи". Но аз мисля, че метафора, взета от музиката изразява по-добре начина, по който всеки принцип о кодекса е предназначен да изразява хармониите, взаимното отразяване и мотивите (основни музикални теми, бел. прев.), разработени от следващите принципи. Силата на цялото добавя важно значение на всяка от частите.

Последната задача бе да се формулира всяко изречение от този кодекс във форма, която в най-голяма степен да е подходяща както за привличане на всеобщо съгласие, така и за това, да може да издържи на натиска на събитията. Съставителите на Всеобщата декларация не искаха тя да бъде дискредитирана от последващите събития; напротив, дори и тези, които имаха само капчица далновидност, желаеха ценността и да се разширява. Практически и в двата смисъл това бе ключов момент.

Даже ако Декларацията би могла да бъде изразена в позитивни термини, по-скоро в термини на „права" отколкото в термини като „никой не трябва да", човек би могъл да мисли тези права като обърнати описания на практически действия, които не трябва да се предприемат. Конкретните предписания имат по-голям практически ефект, отколкото теоретичните твърдения. Освен това е много по-лесно да се съгласиш с такива конкретни твърдения (и в същото време е много трудно да им противостоиш). Това съсредоточи вниманието върху практическата приемливост на документа за дипломати, политически водачи и изобщо за публиката и тази приемливост бе мощно усилена от неотдавнашните ужасни спомени от войната и от още силните страхове от възможното й повторение.

Нека хвърлим един по-близък поглед върху решенията, дадени от ООН на тези нерешими на пръв поглед философски проблеми. По това време в ООН членуваха не повече от 60 държави, докато сега (1999) те са 185. От друга страна, те имаха коренно противоположни морални доктрини, и това бързо стана видимо в комитета, който бе натоварен със задачата да изработи хартата на ЮНЕСКО. В този комитет философът Жак Маритен свърши особено полезна работа върху важния проблем за плурализма. Тази работа на свой ред бе много подходяща за хората, които работеха върху Всеобщата декларация за правата на човека.

Подобно на други, Маритен призна бързо, че едно съгласие върху общи за всички принципи, върху една обща философия на природата на човека и неговата съдба не бе възможно да се постигне. Представителите на различни религии, светогледи, философии и идеологии нямаха нито една обща за всички тях теория. От друга страна, Маритен знаеше от дългогодишното си изучаване на Свети Тома Аквински, който бе писал трудовете си по време, когато различни европейски култури се сблъскваха с по-зрелите и по-жизнени мюсюлманска и еврейска култури, че практиката и теорията са дейности на два различни вида привички на мисълта и че оперират, подчинявайки се на различни закони и срещайки различни препятствия. Тази тема изисква да направим една кратко отклонение.

Понякога хората вършат много добре на практика нещо, което не могат да обяснят теоретически, и обратно, дори да са превъзходни в теорията, често се провалят на практика. Теорията е по чудноват начин безлична; поради това всеки и от всякаква гледна точка би трябвало да може да провери теорията и така да я фалшифицира или верифицира по един обективен начин. Но практиката е непоправимо лична; ударът с бейзболната бухалка, който носи успех на един бейзболист, може да е фатален за друг. На практика, треньорите или инструкторите, а не теоретиците са най-добрите помощници. (Теорията може да е полезна за треньора, но не е достатъчна за него.) Освен това, трима или четирима души могат да бъдат въвлечени в една и съща практика, макар всеки от тях да има различна причина да прави това, което прави и макар различни теории да лежат в основата на дейността им. Това наблюдение снабдява Маритен с обяснителния ключ, който той търси: „Как е възможно съгласието между хора, събрани за съвместно изпълнение на една задача, имаща отношение към бъдещето на мисълта, като се има пред вид, че те идват от четирите краища на света, че принадлежат не просто на различни култури и цивилизации, но на различни духовни семейства и антагонистични школи на мислене? Щом целта на ЮНЕСКО е практическа, съгласието между неговите членове може да бъде спонтанно достигнато но на базата на общи практически, а не на спекулативни понятия, не на основата на утвърждаване на една и съща за всички концепция за света, човека, познанието, а по-скоро на базата на утвърждаването на една и съща серия от убеждения, засягащи действието. Това без съмнение е много малко, то е последното убежище на интелектуалното съгласие между хората. Но то е достатъчно за предприемането на голямо дело и то би означавало да успеем да почувстваме много от корпуса на тези практически убеждения".

Маритен постави отново въпроса пред комитета. Вместо да попита „Как могат такива коренно различни интелектуални позиции да се примирят?", той попита нещо друго: „До колко голямо съгласие по отношение на практиките можем да достигнем дори тогава, когато оставаме непоправимо разделени относно теорията, лежаща в основата на тези практики?" Тогава Маритен повдигна два други въпроса, които внушаваха отговор: „Няма ли някои неща, които са толкова ужасни, когато бъдат извършени, че никой няма публично да ги одобри?" и „Няма ли някои неща, толкова добри, когато бъдат извършени, че никой няма да иска да бъде против тях?" Доколкото отговорът и на двата въпроса по всяка вероятност беше „да", относително простата, но дотогава останала незабелязана разлика между съгласието по отношение на теорията и съгласието по отношение на практиката проби изход в задънената улица.

Тази разлика, която тези, които работеха над Всеобщата декларация взеха „назаем" от опита на ЮНЕСКО, позволи на хората да запазят възгледите си върху всичко, което се отнася до принципи, избягвайки капаните на моралното безразличие и на релативизма. Не бе нужно нито мюсюлманите да отстъпят и на йота от мюсюлманската вяра, нито пък трябваше християните да правят същото по отношение на християнството. Не беше необходимо и комунистите да изоставят теорията си. Подходът на Маритен бе да зададе само един въпрос: „Съгласни ли сте, че поддръжката на тази практика и забраната на друга е подходящ критерий за световната общност? Съгласни ли сте да заявите, че вашата страна ще живее според разпоредбите на този кодекс за поведение?" В края на краищата Съветският съюз не подписа Декларацията, но и не наложи вето върху предлагането и. В документа имаше очевидни слабости. Подобно на Конституцията на САЩ, Декларацията не може сама по себе си да предотврати поведение, което коренно противоречи на принципите и. От друга страна, след 1975 г., с публикуването на Хелзинкските споразумения, които са продължение на Декларацията, се оказа, че Всеобщата декларация за правата на човека има неизчислима важност за активистите за права на човека отвъд Желязната завеса. Наистина, тези „само думи" бяха надарени с особена сила и поради това бяха един от най-полезните измежду всички инструменти, използвани в процеса на крайното дискредитиране и разграждане на Съветския съюз. Неуспехът на СССР да живее съобразно изискванията на този прост и елементарен кодекс на поведение изигра решаваща роля в делегитимирането на режима дори в очите на сериозните комунисти през размирния период от 1989 до 1991 г. Декларацията свърши повече работа, отколкото се очакваше, и така надхвърли надеждите на Маритен.

За Маритен, това дали Декларацията работи или не, бе една проверима хипотеза. Дори хората, които отричат съществуването на естественото право не могат да си помогнат, служейки си със Декларацията, защото знаят, че понеже са човешки същества, всеки път, когато действат, си служат със своя практически разум. Маритен бе научил от Свети Тома Аквински, че „естественото право" не е нищо повече от името на фактически работещите принципи на практическия разум. (Естественият закон не представя конкретни заповеди за действие, но предявява принципни изисквания към методите на практическите проучвания.)

Charles Malik, главата на Комисията, отговорна за написването на Декларацията за правата на човека, играеше роля, подобна на тази на Маритен, по отношение на плурализма на понятията за личност и общество. Съветската делегация беше алергична към западната употреба на термина „индивид", а представителката на САЩ, Eleanor Roosevelt, твърдо държеше на това, че индивидът е по-важен от държавата. Други делегации срещаха трудности и с двата термина. За известно време изглеждаше, че няма изход от сблъсъка между съперничещите си политически философии. Обаче от различни кръгове Malik се запозна с интересните възможности, които се крият в думата „лице", използвана като заместител на думата „индивид". Англо-американците можеха да възприемат това заместване, а Malik бе предпазлив, когато пред другите засягаше социалните въздействия на термина. Той направи така, че за тези, които се опасяваха от потенциалния сепаратизъм и беззаконие, внушавани, според тях, от термина „индивид", терминът „лице" да стане много по-привлекателен.

Едно куче или една котка, дори едно дърво могат да са индивиди, но само човешкото същество (или Бог и ангелите) може да бъде лице. Да се състои от „лица" е много по-характерно за човешкия род, отколкото за всеки друг вид и това е много по-хуманистичен термин. Това, което прави лицето да бъде много повече „лице" или личност", отколкото просто индивид, е духовния потенциал: възможността да мислиш и да избираш, да си креативен и да имаш въображение, да си истинският източник на действие. Ние имаме две котки в къщи и те просто действат. Онова, което те могат да правят, не е нищо повече от следване на инстинктите си. Но, противно на това, децата ни не просто следват закона на собствената им природа, но още и импровизират, мислят за нови и понякога смахнати неща, и в края на краищата, творят нови самоличности за себе си.

Освен това лицата или личностите се отглеждат дълги години в семействата и в тях се изграждат идентичностите, навиците и характерите им. Нещо повече – семействата участват в цялостните родствени мрежи, във връзките, породени от съседството, от религиозната традиция и от други посреднически асоциации, естествени и граждански, и както като участват в тези отношения, така и чрез тях, те изживяват своята плътна социална идентичност. В този смисъл, обществата се оформят много преди да се образуват държавите. Лицата са обществени същества преди да имат съзнание за това, че са личности, различни от всички други. Лицата се осъществят като такива само в общността, а общностите имат като свой резултат и цел израстването на лица, заслужаващи своето вътрешно присъщо достойнство. Достойнството им е присъщо, защото са предопределени да бъдат свободни да разсъждават и да избират и така да могат да предвиждат хода на живота си, да могат да са отговорни за собствените си действия. Лицето е способно да има вдъхновение, любов и дълготрайна привързаност. Такива живи същества заслужават уважението на други рационални твари. Тяхната вътрешно присъща природа прави възможна цивилизацията, защото цивилизацията се конституира чрез разговор, чрез изкуството да убедиш другия с помощта на разума, чрез взаимното уважение. Цивилизованите лица спорят, изпълнени с почит един към друг. Варварите използват тояги.

Тези характеристики на лицето пораждат, на свой ред, четирите главни принципа, чиято сила се усеща във всеки един от трийсетте члена на Декларацията за правата на човека: всяко човешко същество, без изключение, заслужава достойнство, свобода, равенство и братство. С други думи, самият термин лице предполага една представа за универсално общество, което поради практически причини и местната автономия, а също и чрез естествената работа на културата и историята е организирано чрез безбройни местни асоциации с най-различна големина и обхват. Между последните, разбира се, са държавите, но те не са най-важните и първични социални форми. Дори Съветският съюз намери, че е трудно да възразява изцяло на този език, макар че неговите представители де факто възразяваха. Защото СССР се представяше пред света чрез четири различни социални форми: той беше (така казваха неговите представители), първо, съюз, второ, съставен от републики, които на свой ред са формирани от съвети (местни общности) и всичко това е обединено в един социалистически проект – Съюзът на съветските социалистически републики. Въпреки декларираните различия, дори в Съветския съюз по-малките пластове на обществата, поне на теория, формираха комунистическата държава.

Тогава от най-първите думи на увода си, Всеобщата декларация избягваше употребата на термина „индивид" и положи грижи да обкръжи термина „лице" с позоваване на разширяващи се кръгове от общности и асоциации, в които в действителния свят реалните лица осъзнават собствените си способности, отговорности, права и задължения и в който те намират информация за човешките си възможности и права в допълнение към моралната и институционална подкрепа в защита на тези права. В Декларацията има членове за лицето и съдилищата, за лицето и семейството, за лицето и посредническите институции, за лицето и религиозните или културни традиции, за лицето и етническите групи, за лицето и държавата, за лицето и международния ред. С други думи, по един много спретнат начин, Всеобщата декларация представяше безпокойствата, изразени делегатите от Латинска Америка, както и от делегатите от Африка, Азия, Близкия изток и от другаде, и избягна опасността да изпадне в нокдаун, ако си беше позволила да употреби по-пристрастните езици за описание на отношенията между индивида и държавата, които толкова нашироко се употребяваха в дискурса както на англо-американците, така и на марксистите.

Освен това Всеобщата декларация сръчно успя да избегне един друг капан на отношенията Изток – Запад и по тази причина тя разглеждаше икономическите и социални „права", за които СССР имаше най-силното желание да бъда включени в документа, като компенсация или уравновесяване на индивидуалните права, които, от своя страна, Съветският съюз считаше за „фалшиво съзнание". Комитетът на съставителите положи грижи да включи икономическите и социални права (членове 23 – 27). Но той също така се погрижи да изтъкне в нещо като увод към тях (чл. 22), при това със силно забележима промяна в тона и в смисъла, че терминът „права" тук е употребен с различно от основния текст значение. В предшестващата чл. 22 серия от права държавата реално няма какво да прави, освен да следва закона и да стои настрана, като избягва злоупотребите.

Но в случая със социалните и икономическите права, ролята на държавата е извънредно разширена, почти до безкрайност. Тези права не са споменати като освобождаване от подтисничеството, упражнявано от държавата, но като права да се получават от държавата блага и помощи. По-нататък, тези блага и помощи са изложени с неясния език на цели, които трябва да се достигат, например както е написано в израза (чл. 22) „в съответствие с устройството и ресурсите на съответната държава". Допускането изглежда е, че тези блага и помощи не са, собствено казано, права – по начина по който американската Харта на правата (първите десет поправки към Конституцията на САЩ, приети през 1791 г., бел. прев.) говори за правата – но по скоро са, блага или дори цели („права" в този нов смисъл), към които следва да се стремим. Само много богата и много развита страна може да достави на народа си висок стандарт на живот, осигуровки и помощи, излагани като блага („права" в този нов смисъл) в членове 23 – 26. Историята сочи, че повечето страни не успяха да покрият този тест.

Малка група от безстрашни мислители и дейци, успяха, петдесет години по-късно, правейки това, което мнозина мислеха, че е невъзможно, да формулират документ (става дума за т.н. „Хелзинкски съглашения", приети на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа, проведено в Хелзинки в края на юли 1975 г. , бел. прев.) към който всяка страна на света би могла да се присъедини, един документ който като никой друг бе отговорен за „Хелзинкския процес", текст, за който мнозина вярват, че е подронил легитимността на комунистическите правителства в Източна Европа. Защото тук имаше официални документи, подписани от техните собствени правителствени ръководители и гордо публикувани (за първи път) в официални комунистически вестници, които информираха дисидентите за правата, които те не знаеха, че имат. Размахвайки изрезките от вестниците, те объркаха своите водачи и ги поставиха в положение да се отбраняват.

Малката група, водена от Charles Malik, успя да постигне целта си единствено чрез непреклонно упорство и безкраен капацитет за обяснения и търпеливо обучение, както и чрез бляскава тактика на дипломация в полето на изкуството да се правят срещи, да се ръководят публични спорове и да се заобикалят критичните гласове. Истинското човешко търпение и щедрост на духа, изискващи се за воденето на тази изморителна политическа работа, вдъхва благоговение. (Понеже съм служил два пъти като посланик на САЩ в Комисията на ООН по правата на човека и веднъж в кръга от преговори на Хелзинкската комисия, проведен в Берн за период от около осем седмици всеки път, аз мога да свидетелствам, колко във висша степен изискваща усилия може да бъде тази работа). Даже от дистанцията на петдесет години най-впечатлителното е проницателния разсъдък и богатата практическа мъдрост на архитектите на Всеобщата декларация за правата на човека. Не по-малко впечатлително бе тяхното откриване на двата скрити ключа – първият за проблема за несъкратимия плурализъм, и втория – за главоблъсканицата относно индивида и държавата, които отключиха едни древни окови.

*MICHAEL NOVAK е професор по „Религия и публична политика" в „American Enterprise Institute". Той е известен религиозно-политически мислител, автор е на прочутата книга „Духът на демократичния капитализъм". Предлаганата статия е адаптация на негова лекция, изнесена в Бейрут, Ливан през 1998 г. по случай навършващата се тогава петдесета годишнина от приемането на Всеобщата декларация за правата на човека.

Статията е публикувана в списанието First Things, A Monthly Journal of Religion and Public Life, броят от ноември 1999 г.

Превод: Емил КОЕН