Делото "Станев срещу България": Победата на невидимите хора
На 17 януари 2012 г. Голямата камара на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) постанови решението си по делото „Станев срещу България”. Решението е окончателно.
Историята, която стои зад това осъдителни решение: След тежка загуба на близък човек, г-н Руси Станев от гр. Русе развива психично разстройство [*]. Възникват конфликти с неговата доведена сестра, имотни спорове. Човекът се пропива. Така и не получава никаква подкрепа от социалните служби. В онези времена (преди 2000 - 2002 г.) не може и да се очаква. Идеята за социалната подкрепа на хората с увреждания, и особено на тези с психични увреждания, едва си прокрадва път. Разпространено е мисленето, че ако някой има такъв вид увреждане, най-лесното решение е да го поставиш под запрещение и да го „вкараш“ в „дом“. Или в обратен ред. Все едно. Това гарантира, че проблемът ще бъде решен по стария сталински начин – няма човек, няма проблем. Едно тихо, признато от закона убийство. Макар и без формално причиняване на смърт. Но доста близо до този ефект. Понякога ефектът просто настъпва по-късно... Но да не влизам в тази тема. Тя тепърва ще занимава умовете и съвестта ни. Да се върнем на случая. Дееспособността на г-н Станев била само частично отнета от съда - бил поставен под ограничено запрещение. Но това с нищо не променило нещата. Кметът на община Русе назначил своя служителка за попечителка. Фактът, че тя никога не била виждала г-н Станев нямал значение. Тя имала задача да подготви документите му за „дом“ – институция извън общността. Жената вероятно била добра служителка, защото бързо изпълнила задачата си. Г-н Станев бил откаран насила в Дома за възрастни с психични разстройства (ДВПР) в с. Пастра. Това бил краят на живота на г-н Станев в общността, краят на свободата му.
Пастра е малко село. Намира се на пътя за Рилския манастир, на 400 км от гр. Русе. Но институцията не е в селото, а на няколко километра по-нагоре. От пътя се отклонява един тесен, разбит път, който достига до язовирната стена. Там, точно под нея, в помещения, строени през 20-те години на миналия век, е „домът“. Там живеят само мъже. Повечето напълно забравени. Онези, които имат загрижени близки, пак ги виждат рядко. Автобус до там няма. А през зимата пътят е практически непроходим. Условията, в които живял г-н Станев и останалите мъже, били ужасяващи и мизерни. През част от времето е бил изложен на студ и глад. Спял с палто. Баня можел да ползва веднъж седмично, при това при крайно неприятни условия. Собствени дрехи нямал, взимал каквото му дадат. За рехабилитация, за социална подкрепа, за възстановяване – за това изобщо не можело и да се мечтае. Даже напротив – по-късно, благодарение на експерти, провели изследване на г-н Станев, установихме, че престоят в институцията го е увредил много повече, отколкото болестта изобщо може да увреди.
През 2005 г. изследователи на Българския хелзинкски комитет (БХК) се срещнаха с г-н Станев, чуха историята му и му предложиха подкрепа. Така се започна дългата сага през дебрите на правосъдната и административната система, в търсене на път към справедливост, в търсене на достъп до съд. На национално ниво не се получи. Опитахме всичко. Г-н Станев написа и жалба до прокуратурата и молба до кмета на общината (който е орган по настойничеството и попечителството и като такъв може да предприеме действия в защита на човека под запрещение). Никъде никакъв резултат.
Ето така се стигна до делото пред съда в Страсбург. И до решението. Което е изключително. То е голям успех в битката за защита на правата на хората от най-обезправените групи в България - страдащите от психични разстройства и интелектуални затруднения, поставените под запрещение, настанените в институции извън общността. Невидимите хора.
Но ето, че днес те вече имат своята победа. Съдът единодушно призна това, което отдавна настояваме да бъде чуто. Тези хора имат право да живеят в човешки условия, без да бъдат унижавани. Те имат право да се оплачат пред съда, имат право на свободата си, могат да искат обезщетение за пропиления си живот.
Европейският съд по правата на човека прие единодушно, че в случая (представителен за хиляди други случаи), са налице следните нарушения на Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС):
Нарушение на чл. 5 §1 (право на свобода и сигурност), заради това, че г-н Станев е бил незаконно задържан в институция, без негово съгласие. Съдът приема, че този начин на настаняване в институция е лишаване от свобода.
Нарушение на чл. 5 §4, заради това, че за него не е било възможно да започне процедура пред национален съд, за да установи незаконността на задържането си.
Нарушение на чл. 5 §5, заради това, че за него е било невъзможно да предяви пред съд искане за компенсация за това незаконно задържане, както и липса на възможност за съдебен контрол на задържането му.
Нарушение на чл. 3 (забрана за унизително отношение), заради условията в които г-н Станев е бил принуден да живее.
Нарушение на чл. 13 (право на ефективни средства за защита), заради невъзможността да предяви иск за обезщетение за тези унизителни условия, в които е бил заставен да живее.
Нарушение на 6 §1 (нарушение на правото му на справедлив съдебен процес), заради това, че му е отказан достъп до съд за разглеждане на искането му за възстановяване на дееспособността му.
Ден след като научихме резултата, успях да се чуя с г-н Станев. Разговорът ни не беше, както може би си представяте, кой знае колко емоционален. Той живя в последните години с пълна увереност, че делото ще бъде спечелено. Защото, както ми казваше той, „то няма начин, като разберат какво съм преживял, да не го спечелим“. Разговорът ни се завъртя около битови неща, около здравословните му проблеми. След заседанието пред Голямата камара той беше преместен в Русе, в защитено жилище. Сега има грижа да възстанови здравето си и разговорът ни беше повече за това. А колкото до делото, Руси простичко ме попита: „Ами хубаво. Ама сега какво?“
И е прав. Защото голямата промяна тепърва предстои.
Държавата ще трябва да предприеме сериозни стъпки към промяна: Промяна на цялото ни законодателство, относимо към запрещението. Осигуряване на гаранция, че хора с каквито и да е увреждания няма да бъдат настанени в институции извън общността без тяхно съгласие. Но не формално, а реално съгласие. Това означава наличие на достатъчно на брой услуги в общността, за които всеки човек индивидуално и по подходящ за него начин да бъде информиран. Осигуряване на съдебно преразглеждане на настаняването в институции. Законодателни промени, гарантиращи възможност на хората, настанени в институции, да търсят обезщетение както за незаконно задържане, така и за унизително отнасяне към тях в институцията или в каквато и да е форма на социална услуга. Осигуряване на директен достъп до правосъдие.
Решението значи също и реална деинституционализация – практическо закриване на институциите и трансформирането им в други, адекватни за съвременността форми на грижа в общността.
А ако не се случи... Ако не се постигне това възстановяване на справедливостта, България ще бъде осъждана още и още, хиляди пъти. Докато промяната се случи. Защото тя е неизбежна.
Анета Генова е адвокат в Българския хелзинкски комитет. Специализирала в борбата срещу домашното насилие, а след 2005 г. – в работа с хора от уязвими групи, основно хора с ментални проблеми (възрастни и деца). През 2010 г. е координатор за Българския хелзинкски комитет в процеса на проверката на институциите за деца с интелектуални затруднения, проведена съвместно с прокуратурата.