Делото “Огнянова и Чобан срещу България” приключи: Пародия на разследване след смърт на арестант в полицията

Автори:
    Ива­н Фи­шър

На 24 февруари 2006 г. Европейският съд по правата на човека в Страсбург се произнесе с решение по делото “Огнянова и Чобан срещу България”. Решението се отнася до смъртта на 23-годишния Захари Стефанов в полицейски участък в Казанлък през юни 1993 г. Тогава официалното разследване устано-вява, че този човек от ромски произход по свой избор е скочил от прозореца на стая на третия етаж, в която е бил разпитван, и че всички негови телесни увреждания са причинени от падането.

Необходими са 13 години преди всичко, свързано с разследването на смъртта на Стефанов от българските власти, да излезе на бял свят. Съдът в Страсбург намира, че има нарушение на няколко основни човешки права на Стефанов, включително правото на живот, на свобода от мъчения и от неправомерно задържане. Както подобава на подобни документи, решението е написано на безстрастен правен език. Макар и значително по обем, то съдържа само скелета на фактите, които са правно релевантни за делото. Решението не описва в детайли какво всъщност се е случило преди толкова години. Независимо от това всеки, който си направи труда да го прочете, ще стигне до заключението, че преди да загине, падайки от прозореца, Стефанов трябва да е ПОНЕСЪЛ МНОГО БОЛКА И УНИЖЕНИЯ

Във всеки случай, не съдът в Страсбург е този, който трябва да установява обстоятелствата около смърт-та на Стефанов. Това е задължение на българските власти - както по вътрешното, така и по международното право. Те имат правното задължение да разследват какво се е случило на Стефанов във времето, докато е бил в ръцете на полицията и как е получил уврежданията, причинили смъртта му. Подобно разследване трябва да отговаря изцяло на международните изисквания за бързина, пълнота и обективност. Именно начинът, по който българските власти са изпълнили това свое задължение, е предмет на диренето пред съда в Страсбург.

Европейските съдии стигат до единодушно заключение. На първо място, правото на живот на Стефанов е било нарушено от българските власти, които не са представили правдоподобно обяснение за инцидента, довел до смъртта му. Допълнително нарушение на това право е установено при анализа на начина на водене на разследването и събраните данни, след което съдът в Страсбург стига до заключението, че следствието не е било пълно и обективно.

За много от телесните увреждания на Стефанов съдът също намира, че е невероятно да са причинени от падането. Всъщност според него някои от тях сочат като причина мъчения и други форми на нечовешко и унизително отношение. Отчасти това заключение на съдиите се основава на факта, че тези увреждания не намират адекватното си обяснение в рамките на посмъртните медицински огледи. Поради липсата на ефективно разследване за причините на тези увреждания от страна на българските власти съдът намира, че правото на Стефанов на свобода от мъчения и нечовешко и унизително третиране също е било нарушено.

Освен това тъй като не са представени никакви документи за основанията Стефанов изобщо да бъде задържан, съдът заключава, че правото му на свобода от неправомерно задържане е било нарушено. И накрая - поради отсъствието на ефективно криминално разследване семейството на Стефанов е било лишено от правото си на ефективна правна защита. Съдът присъжда на семейството на Стефанов финансово обезщетение за претърпените неимуществени вреди - правен термин, обозначаващ в конкретния случай болката от загубата на любим човек.

В това, което следва, трябва да има малко юридически термини, защото това четиво не е предназначено за юристи. В крайна сметка позициите на съда по този случай не са нови и могат да бъдат открити в редица предишни решения срещу българските власти, за-сягащи също толкова трагични произшествия.

Това, което следва, което не е разгледано в детайли в решението на съда в Страсбург, в което се говори само най-общо за твърденията, че Стефанов е бил подложен на малтретиране от полицията. Точно тези твърдения остават в моята памет и в паметта на много хора по цял свят, които бяха поразени от трагичния край на Захари Стефанов и настояваха пред българските власти да спазват задълженията си по международното право.

По чиста случайност само дни след смъртта на Захари Стефанов - през юни 1993 г., пристигнах в София на първото си посещение в България като представител на Амнести Интернешънъл. Моите български колеги, които наскоро бяха основали Проект “Права на човека” - неправителствена организация за защита на ромските права, ми разказаха за случая със Стефанов. Отидохме заедно в Дъбово, където той е живял с младото си семейство. Още си спомням ясно това пътуване и разговорите в бедняшката ромска махала с около 700 жители.

Тогава научих как Захари Стефанов е бил арестуван на 4 юни 1993 г. от трима полицаи на ж.п. гарата в Дъбово по подозрение, че е член на шайка крадци. Няколко души, включително служители на гарата, СТАВАТ СВИДЕТЕЛИ НА ПОБОЯ, който полицаите му нанасят веднага след задържането. След това клетият млад човек и баща на две деца е отведен в кметството. Новините се разпространяват бързо из селото и тъщата на Захари идва в кметството да търси информация за него. В коридора пред стаята, в която го разпитват, тя и една друга жена чуват виковете му. След около час Стефанов е изведен оттам. Краката му са толкова подути, че му трябва помощ, за да си обуе обувките. Отвън, според разказите, един полицай казал на Стефанов “ела тука, Ласи, знаеш си мястото” и му посочил багажника на колата.

Полицаите отвеждат Стефанов в дома му и му казват да събере всички вещи, които уж е откраднал. Той взима няколко неща и обяснява на близките си, че иначе полицаите няма да го пуснат. Дори в дома му, пред очите на семейството му, полицаите прилагат насилие срещу него.

“Събирането на доказателства” продължава и Стефанов е отведен в друга къща в махалата. Възрастна жена ми описа как трима полицаи са блъскали и биели Стефанов, а в това време се събрала тълпа от хора, протестиращи против подобно брутално поведение. Тогава, според разказите, един от полицаите стрелял няколко пъти във въздуха и хората се разпръснали. От Дъбово Стефанов е отведен в Казанлък. Два дни по-късно до семейството му стигат слухове, че той е мъртъв. Според репортажите по телевизията и в пресата той се самоубил, като скочил от триетажната сграда, в която го разпитвали. По времето, когато се срещнах със семейството на Стефанов, на тях не им беше даден смъртен акт и им бяха казали, че няма резултати от аутопсията, с които да се запознаят.

И аз, и българските ми колеги искахме да чуем версията на полицията за трагичния край на Стефанов. Когато пристигнахме в участъка, беше още рано следобед, но нямаше полицай, с който да разговаряме. Всички бяха на заседание извън града.

Със значителния си опит в борбата с мъченията Амнести Интернешънъл анализира информацията, която бях събрал в Дъбово. Стигна се до заключението, че има достатъчно предварителни данни за това, че преди да загине при подозрителни обстоятелства, Стефанов е бил подложен на мъчения. Организацията призова членовете си да настояват пред българските власти за спазване на международните им задължения и за провеждането на цялостно и независимо разследване по случая.

При следващите си посещения в София се опитвах да получа информация от длъжностните лица, с които се срещах в Главната прокуратура, че следователите по случая със смъртта на Стефанов са упражнявали правомощията си добросъвестно и в съответствие с международните изисквания. В една от тези срещи през януари 1996 г., бях приет от полковник Николай Колев, тогава главен военен прокурор. Той ми каза, че разследването по този, както и по други случаи, представени на вниманието му от моята организация, е завършено. След това добави, че не може да ми даде копия от постановленията на следователите или доклада от аутопсията, тъй като те се смятали за класифицирана информация. Според него ТЕЗИ ДОКУМЕНТИ СЪДЪРЖАТ ВОЕННА ТАЙНА и били под защитата на международен документ - както се оказа, някоя от договореностите, сключени във Виена между суперсилите в разгара на Студената война и отнасящи се до стратегическите ядрени арсенали. Когато той извади да ми покаже и броя на “Държавен вестник”, в който този договор е публикуван, ми беше трудно да скрия колко шокиран бях от тези абсурдни аргументи.

Близо 13 години след посещението ми в Дъбово и Казанлък, четейки подробното решение на съда в Страсбург, научих как българските следствени органи са описали събитията, довели до смъртта на този млад човек. Първоначалният доклад, между другото,заявява: “Г-н Стефанов, все още окован в белезници, скочил от стола си, насочил се към отворения прозорец и се покатерил на перваза, стъпвайки на стол, поставен под прозореца. Главен сержант Х.Б. извикал: “Тоя ще избяга!”

Лейтенант И.Ц. се обърнал и видял г-н Стефанов в рамката на прозореца, с единия крак във въздуха, а другия - все още в стаята. Лейтенантът извикал: “Не скачай!”, но г-н Стефанов прехвърлил и другия си крак през прозореца и скочил.” С педантичния си мозък се опитах да си представя визуално този разказ и се спрях на следната абсурдна картина: човекът стои в рамката на прозореца с единия крак във въздуха, а другия - още вътре. След това той изважда и втория си крак през прозореца. Вероятно нещо в превода се е объркало. И вероятно в контекста на изкусния изказ на решението на Европейския съд докладът на българския следовател изглежда още по-голяма пародия на правосъдие.

В крайна сметка в текста на решението на съда намерих детайли, които допълнително затвърдиха убеждението ми, че през юни 1993 г. заедно с българските си колеги съм бил прав да смятам, че Стефанов е бил подложен на мъчения. Нараняванията по главата и гърдите, причинили смъртта му, сочат, че при падането си той се е ударил в земята първо с горната част на тялото. Между множеството травми има и синини в областта на седалището, които според мен трудно могат да бъдат резултат от падането. Заключението от аутопсията описва и наранявания по стъпалата на Стефанов. Нямам ни най-малко съмнение за това как са му били причинени те. За мен е очевидно, че тези подутини са характерни травми след бой по стъпалата. Крайно невероятно е те да са причинени от падане, при което ударът в земята е посрещнат с глава.

Няма да забравя трагичната съдба на Захари Стефанов. И съжалявам, че толкова от спомените ми от България през 90-те години са свързани с множество други случаи на роми, станали жертви на расистки мотивирано полицейско насилие. Миналата седмица, след като взе от мен дълго интервю, журналистът ме попита дали накрая бих му разказал и някоя история със щастлив край. Трябваше да отговоря, че в моята работа - подпомагането на жертви на нарушения на правата на човека - болшинството от историите са за болка и несправедливости. Какъвто и да е изходът в крайна сметка - не го смятам за добър. А тази история определено не свършва щастливо.