Декларацията за принципите на равенството: принос към международното разбиране за права на човека - Димитрина Петрова - първа част

Първа част от коментарите на Димитрина Петрова

Декларацията за принципите на равенството: принос към международното разбиране за права на човека*

Коментари на Димитрина Петрова, Изпълнителен директор на Тръста за равни права

Принципите на равенството се основават върху юридически понятия, които бяха разработени в международното, регионалното и националното право в областта на правата на човека или на равенството. Макар че много от термините, използвани в Декларацията  да са достатъчно добре установени, концепцията за равенството, която е техен резултат в целостта си отваря ново пространство за развитието на стандартите в международната система на правата на човека. Целта на този коментар не е подробно да изяснява връзките между Принципите и съществуващата юриспруденция. Напротив, вместо това той ни дава фона, обстановката, в която е създадена Декларацията и насочва вниманието към някои от силните страни на този документ, които биха ни позволили да я опишем като стъпка напред в насърчаването на равенството и на правата на човека.

Групата от 128 души, които първи сложиха подписите си под Декларацията за принципите на равенството, се състои от изтъкнати експерти и застъпници в областите на правата на човека и на равенството от много страни от целия свят. Мнозинството от тях участваха в процеса на изработването на проекта за нея, който бе подпомогнат от Тръста за равни права, независима правозащитна организация, чиято цел е да се бори срещу дискриминацията и да насърчава равенството като фундаментално право на човека и основен принцип на социалната справедливост. Някои от подписалите документа решиха да го подкрепят след като видяха последния вариант. Процесът на изработване на текста продължи около година. Той беше под формата на консултации, срещи, общуване по телефон и Интернет, както и на международна конференция, свикана от Тръста за равни права през април 2008 г. в Лондон, анализ и присъединяване към проекта на редица коментари, а също и на  последващи обсъждания, за да се стигне до съгласие по всяка формулировка. Персоналът на Тръста за равни права по всякакъв начин улесняваше общуването и търсеше постигането на консенсус по всеки въпрос, който е в съгласие с мисията и подхода на организацията. Като имаме пред вид празнотите и несъответствията между рамките на правото в областта на равенството и това за правата на човека, разликите в значенията на ключови правни термини, срещащи се в различните системи на правосъдие, както и раздробеността на световното движение за равенство, разбито на едновременно съществуващи тесни проблематики, това улесняване не беше лесна задача. В някои случаи, в които не можа да бъде постигнато общо съгласие, международният Управителен съвет на Тръста за равни права имаше последната дума. Работата над документа бе в много голяма степен улеснена благодарение на ръководството, осъществявано от един малък консултативен комитет в състав: Bob Hepple (Председател на УС на Тръста за равни права), Barbara Cohen, Andrea Coomber, Sandra Fredman, Alice Leonard, Christopher McCrudden, Gay Moon, Colm O'Cinneide, и Michael O'Flaherty.

Професионалният профил на групата от първите подписали е представителен за общността на работещите в сферата на равенството и на човешките права (учени, университетски преподаватели, активисти, експерти и практикуващи адвокати с различен професионален опит,  специализация и поле на дейност). Но на групата и липсва географска представителност: преобладават хората от Европа и особено от Обединеното кралство. Причината е в това, че Тръстът за равни права, разположен в Лондон, имаше ограничени възможности както да включи неевропейски експерти и застъпници, работещи в областта на равенството, така и да достигне до общности, които не говорят английски. Но географския дисбаланс отразява единствено присъщите на организацията ни ограничения. Той по никакъв начин не е плод на каквото и да е предубеждение относно потенциала за експертно и застъпническо одобрение на документа от страните в Африка, Азия, Близкия изток или Южна Америка. Тръстът за равни права вярва, че навсякъде по света има силен интерес към и поддръжка на равенството и поема задължението да направи всичко по силите си за да включи застъпници и експерти от „глобалния Юг" в по-нататъшния процес на изработване и популяризиране на правни стандарти за него.

Като имаме пред вид казаното по-горе, настоящата публикация е само началото, а не края на процеса на одобрение. Декларацията за принципите на равенството е отворена за по-нататъшна поддръжка както от индивиди, така и от институции. Каним всички, които желаят да  подкрепят Декларацията, да изпратят съобщение до следния електронен адрес info@equalrightstrust.org  или да посетят нашия сайт www.equalrightstrust.org  за да подпишат документа онлайн (Както индивидуалните одобрения, така и тези на организации са добре дошли. Молим физическите лица, които се присъединяват към декларацията да посочват по свой избор организацията, към която принадлежат и това ще бъде отбелязано в публикации, но единствено с цел за идентификация.) Тръстът за равни права поема отговорността да инициира и координира разнообразни кампании с цел достигане на всеобщо признание на  Декларацията.

Декларацията за принципите на равенството провъзгласява всеобщо право на равенство. Тя, в термините на общите принципи на правото изразява един цялостен възглед за самостойно съществуващото право на равенство, извличайки го от всеобщото признаване на равенството като ценност сама по себе и като необходим аспект на справедливото общество. Декларацията споделя основните допускания на философията на правата на човека, например това, че като човешко право равенството е установено право, а не привилегия и че то трябва да бъде правно приложимо подобно на всички други права на човека. Що се отнася до  съдържанието на правото, до определенията на ключовите термини, обхвата на приложимостта му, носителите, тези, които са задължени да го прилагат, задължението да се получи ефект от приложението т.н., Декларацията следва логика на представянето, подобна на тази, която намираме в редица предшестващи инструменти за защита на правата на човека, които ги излагат на един по-техничен език.

В текста на целия документ, понятието за равенство, както и неговия еквивалент, „пълно и ефективно равенство", има съдържание, което е по-широко от това на „недискриминацията". В първи принцип (Право на равенство), това право има значение, по-широко от тези, които влагаме в понятията „равенство пред закона" и „равенство на възможностите". Подобни общи споменавания на пълното равенство се срещат в съвременните документи, които установяват правни стандарти. Например, директивите на Европейския съюз за равното третиране (Европейски съвет, Директива на Европейския съвет № 43 от 29 юни 2000, осъществяваща принципа за равно  третиране на хората независимо от техния расов или етнически произход; Директива № 78 от 27 ноември 2000, която установява обща рамка за равното третиране при наемането на работа и при професиите; Директива № 2994/113 от 13 декември 2004, осъществяваща принципа на равното третиране на мъжете и жените при достъпа до и придобиването на стоки и услуги) се отнасят до „практическото осигуряване на пълното равенство". Но подобието в термините изглежда да е само реторичен ефект, тъй като възможностите за защита срещу дискриминация, възникващи на основата на директивите на Европейския съюз (ЕС) са по-слаби в осъществяването на правото на равенство, отколкото тези, които са дефинирани в тази Декларация.  Така например, според директивите на ЕС защитата се прилага само по отношение на дискриминацията на основата на расовия или етническия произход, пола, религията или убежденията, сексуалната ориентация, неравностойното положение вследствие на наличието на някакви органични недъзи или на възраст, докато настоящата Декларация признава редица други основи, дискриминацията на които би следвало да бъде забранена.

Първият принцип (Право на равенство) потвърждава взаимовръзката на равенството и достойнството, описана в член първи на Всеобщата декларация за правата на човека, който твърди че „Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права". Освен това той съдържа визията за едно справедливо общество, в което всички лица участват наравно с другите в икономическия, обществения, политическия и гражданския живот. Правото на равенство съдържа следните отделни моменти: (1) правото за признаване на еднаква ценност и еднакво достойнство на всяко човешко същество; (2) правото на равенство пред закона; (3) правото на еднаква защита и еднаква полза от закона; (4) правото към теб да се отнасят със същото уважение и внимание, както към всички други; (5) правото за участие на еднаква основа с другите във всяка сфера на икономическия, социалния, политическия, културния или гражданския живот. Определянето на правото на равенство като изискващо участие на една и съща основа с другите във всяка сфера на икономическия, социалния, политическия, културния или гражданския живот е в съгласие с международното право по правата на човека в очертаването на областите, в които последното се прилага. Но Декларацията дефинира областите на приложение на правото на равенство без да очертава различия между гражданските и политическите права от една страна, и икономическите, социални и културни, от друга, които от толкова дълго време усложняват международното право по правата на човека. В същото време Декларацията отива отвъд разбирането на дискриминацията и равенството като необходимо отнасящи се към съществуващото юридическо равенство (или към „всяко право, установено със закон", както се изразява допълнителния Протокол № 12 към Европейската конвенция за правата на човека). Според възгледа на съставителите на текста, правото на равенство (и на недискриминация) може да бъде предявявано във всяка от изброените по-горе области на обществения живот, дори ако в някои от тях отсъстват съответните юридически права. Например, в страна, в която националното законодателство не признава правото на труд, човек все пак следва да има правото на равенство (и недискриминация) в достъпа до труд и в условията на труд. Този всеобхващащ подход към определението на равенството бе предпочетен в Декларацията пред подхода, приет от международното право по правата на човека, правото на Европейската конвенция по правата на човека (ЕКПЧ) и другите правни системи, които разбират дискриминацията като дискриминация в притежаването и упражняването на едно юридическо право. Определението в Първия принцип не изисква правото на равенство да бъде основано или да зависи от упражняването на което и да е друго право на човека.

Втория принцип (Принцип на еднаквото третиране) изисква от гледната точка на достигането на целта „да се осъществи пълно и ефективно равенство", хората да бъдат третирани като равни по достойнството си. Разбирането на „равно третиране" в този принцип изоставя рамката на формалното равенство, (Изоставянето на формалната концепция за еднаквото третиране е в ход в сегашните международни, регионални и национални законодателства и правни системи. Вж., например, Съвет на Европа, Обяснителен доклад за Протокол № 12  към Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕСПЧОС), приет от Съвета на министрите на 26 юни 2000, в който се казва: „Въпреки че принципът за равенството не се появява в явен вид както в текста на чл. 14 от ЕКПЧОС, така и в чл. 1 от този Протокол, трябва да отбележим, че принципът за недискриминация и този за равенството са тясно преплетени. Например, принципът на равенството изисква еднаквите положения да се третират по еднакъв начин, а нееднаквите - по различен. Неосъществяването на това изискване е равнозначно на осъществяване на дискриминация освен ако съществуват обективни и разумни оправдания за пренебрегване на изискванията на принципа на равенството".) чрез което индивидите биха могли да бъдат третирани по идентични начини без оглед на техните различни възможности за участие в икономическия, социалния, политическия, културния или гражданския живот. Както правото на равенство, определено в първия принцип изисква осигуряване на участие „на равна основа с другите", третирането по нееднакъв начин е оправдано и дори необходимо, за да бъде достигнато такова участие. Принцип № 2 изисква хората да бъдат колкото е възможно повече третирани в съгласие с техните уникални обстоятелства, с оглед да се движим по направлението на равното участие в смисъла на Първия принцип. По този начин, третиране, което би било увреждащо за тези, които са в най-неблагоприятно положение в обществото, очевидно би нарушавало предмета и целта на Декларацията.

Съгласно Третия принцип (Позитивни действия) мерките за осъществяване на позитивни действия не представляват дискриминация доколкото разликата в третирането има за цел достигане на пълно и ефективно равенство и ако приетите мерки са пропорционални на тази цел. Позитивните действия не са определени като изключение от принципа за равно третиране, а като част от неговото прилагане. Понятието за позитивно действие в Третия принцип е по-близо да понятието за самостойно равенство отколкото понятията за особени мерки, отнасящи се до специфични категории от лица, които намираме в международните и регионални правни инструменти по човешките права (Вж., например, чл. 1, пар. 4 от Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация; чл. 4, пар. 1 от Конвенцията за премахване на всички форми на дискриминация към жените; чл. 2, пар. 1(d) от Протокола към Африканската харта на за правата на хората и народите, отнасящ се до правата на жените в Африка). Но следва да отбележим, че Декларацията е в съзвучие с набиращата сили тенденция за тълкуване на „особените мерки" по-скоро като част от правото на еднакво третиране, отколкото като изключение от него. Например, Комитетът по премахването на дискриминацията спрямо жените в своята Обща препоръка № 25 заявява, че съгласно Конвенцията за премахване на дискриминацията към жените, „временни особени марки би следвало да бъдат насочени срещу дискриминационните тенденции на миналите и сегашни социетални и културни контексти, които затрудняват жените в упражняването на човешки права и основни свободи. Те трябва да бъдат насочени към премахването на всички форми на дискриминация срещу жените, включително елиминирането на причините за и последиците от тяхното фактическо или установено чрез закон неравенство. Следователно, прилагането на временни особени мерки в съгласие с тази Конвенция е по-скоро едно от средствата за осъществяване на фактическо и чрез закон равенство на жените, отколкото изключение от нормите на недискриминацията и равенството (ООН, Комитет по премахването на всички форми на дискриминация към жените, Обща препоръка № 25 относно чл. 4, пар. 1  от Конвенцията за премахване на всички форми на дискриминация към жените, върху временните особени мерки, Трийсета сесия, 2004, пар. 14). По-нататък, Комитетът препоръчва, че „държавите следва да дадат на жените равен с мъжете старт и да им осигурят среда, която да им позволява да достигат равни (с мъжете) резултати. В преследването на целта за достигане на едно основополагащо равенство, държавите следва да развият ефективна стратегия, целяща да преодолее неадекватната на числеността им степен на представителство на жените в институциите, както и преразпределение на ресурсите между жените и мъжете" (ООН, Комитет по премахването на всички форми на дискриминация към жените, Обща препоръка № 25 относно чл. 4, пар. 1  от Конвенцията за премахване на всички форми на дискриминация към жените, върху временните особени мерки, Трийсета сесия, 2004, пар. 8).

В Четвърти принцип правата на недискриминация е определено като самостоятелно. Тази самостоятелност означава две неща: (1) първо, че това е отделно право, което може да бъде нарушавано дори ако правото, към което се отнася, не е. Например, правото на недискриминация на лицето при упражняване на правото на образование може да е нарушено, макар да няма нарушение на самото негово/нейно право на образование; (2) второ, че то е автономно право, което не е свързано с никое друго право, очертано от закон. В този втори смисъл самостоятелния статус на правата на недискриминация означава, че това право не зависи от което и да е друго сега съществуващо юридическо право (Вж. коментара към Първия принцип по-горе).

Тук трябва да споменем, че правото на равенство, както е определено в Първия принцип, е също самостоятелно право в двете значения, уточнени по-горе. То нито зависи, нито е свързано с признаването на което и да е друго гражданско, културно, икономическо, политически или социално право. Съответно, определенията на пряка и на непряка дискриминация в Принцип № 5 не свързват дискриминацията с което и да е друго право,  очертано от закон. Следователно по отношение на прокламирането на самостоятелно право на равенство  Декларацията значително надхвърля това, което намираме в международното право по правата на човека.

Практическите изводи от този принцип, признаващ равенството, от една страна, като по-широко отколкото недискриминацията, а от друга, като нещо, което не е непременно свързано с друго юридическо право, са с голям ефект. По силата на това разбиране хората имат право на равенство без да трябва да се конституират като жертви на пряка или непряка дискриминация и без да има нужда да се осланят на индивидуалистичната и противодействаща природа на действащото антидискриминационно право. Това разбиране по-скоро изисква силни и сериозни позитивни задължения за този, който е длъжен да действа (т.е. държавата) да предприеме стъпки за осъществяване на равенството в един провокиращ действия маниер и като има пред вид осъществяването на социетални реформи. Този подход не намалява ролята на правното реализиране на правото на недискриминация от  индивидуални или групови ищци, но в същото време дава възможност за по-обхватни мерки за подобряване на положението на неравнопоставените групи в обществото.

В Принцип № 5 (Определение на дискриминацията) определенията на термините „третиране", „разпоредба",  „критерий" и „практика", взети заедно, покриват същия или дори по-широк диапазон от действия и обстановки както и съвкупността от термините „различие", „изключване", „ограничение" и „привилегия", които се употребяват в няколко определения на дискриминацията в Конвенцията на ООН за премахване на всички форми на расова дискриминация (член 1), в Декларацията на ООН за премахване на всички форми на нетърпимост и дискриминация основана на религията или убежденията (чл. 22), Конвенцията на ООН за премахване на всички форми на дискриминация към жените (чл. 1), в Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания (чл. 2) и в други инструменти.

Определението на дискриминация в Петия принцип включва разширен списък на „забранените основи" за дискриминация,  пропускайки израза „или друго положение" , който следва списъка на признаците, даден в чл. 2 на Всеобщата декларация за правата на човека (ООН, Всеобща декларация за правата на човека, приета и провъзгласена с резолюция на Общото събрание на ООН 217 A (III) от 10 декември 1948, чл. 2: "Всеки човек има право на всички права и свободи, провъзгласени в тази Декларация, без никакви различия, основани на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други възгледи, национален или социален произход, материално, обществено или друго положение."). Макар че е предназначено да избегне злоупотребата с антидискриминационното право чрез твърдения за наличие на дискриминация на основата на всякакъв брой неуместни или фалшиви признаци, определението въпреки това съдържа възможността за разширяване на списъка от „забранени основи" и съдържа три критерия, всеки от които би следвало да е достатъчен за признаване на още  признаци като „забранена основа". Този подход е вдъхновен от решението на дилемата отворен или затворен да е списъкът със „забранените основи", дадено с приемането през 2000 г. на южноафриканския Закон за равенството и предотвратяване на несправедливата дискриминация.

Правните разпоредби, засягащи равенството трябва да съчетават правната сигурност с отвореността за подобрения за да отразяват жизнения опит на хората, които са в неравностойно положение поради неравенство. Основите, които исторически са свързани с най-крещящите форми на дискриминация, а, освен това, са и значими фактори в обществото, включително раса, цвят на кожата, етнически произход, пол, език, религия, политически или други мнения, национален или социален произход, собственост,  потекло, свързване с национални малцинства, принадлежност към туземни народи, възраст, наличие на увреждания, сексуална ориентация или здравен статус, следва изрично да бъдат причислени в законодателството. Но когато други основи, на които може да се извършва дискриминация, станат значими в обществото, те също така следва да бъдат споменати в законодателството и Принцип № 5 дава упътване за усилията да се прави законодателство с цел новите „забранени основи" да бъдат покрити от него.

Терминът „признак" в Петия принцип, както и в Принципи №№ 7 и 9, употребен във връзка с хората, които са подложени на дискриминация, не се схваща като означаващ някаква метафизическа собственост на лицето, а по-скоро като означаващ  както възприятията на другите, така и самоописанието за основата на която някой е дискриминиран. Терминът „признак" следва да бъде разбиран като означаващ някаква особеност, която не е задължително да има постоянна или неизменна природа и може понякога да е краткотрайна или смесена с други признаци.

*Оригиналът на коментара към Декларацията за принципите на равенството на д-р Димитрина Петрова, изпълнителен директор на Тръста за равни права - Лондон, е написан на английски език и е за първи път публикуван в Интернет сайта на нейната организация на 21 октомври 2008 г. Български превод на самата Декларация за принципите на равенството бе обнародван в предишния брой на Бюлетина на БХК. Преводач на текста на д-р Петрова е Емил Коен, а преводът не е авторизиран от автора на оригинала и може да се счита за неофициален и в този смисъл подлежащ на уточнения.