Децата на агентите от Държавна сигурност

Наскоро културен вестник публикува статия. Няма да споменавам името на вестника. Той е известен със злонравието си да квалифицира всяко мнение, различно от редакторската линия, за „донос”. Известен е също така със слабата си чувствителност към темите за лагерите в Белене. Не е осъдил човеконенавистния характер на управлението на България до 1989 г., не е провокирал дебат за тайните ченгета и посткомунистическото им наследство. Впрочем, този вестник така и не е подал документи по Закона за досиетата, както сториха повечето печатни медии. Защо ли културният вестник не направи своя принос за осветяване миналото на редакционната колегия, както и на собственика си?

Няма да споменавам и заглавието на статията поради факта, че е резултат на епидемичната зараза на кражба на авторство! Неизбежно е да се забрави рубрика със същото заглавие от трудните 1993-1995. Тогава А.Л. атакуваше манипулациите на таблоидния печат на Валери Найденов и Тошо Тошев. В последно време стана ясно, че Тошев и Найденов са били агенти на ДС.

Интересуват ме посланията на тази статия. По пряк начин те се свързват с реформите в БАН и евентуалното закриване на институти. Подписаните петиции срещу тези реформи са част от солидарното поведение на академичната общност у нас. От друга страна обаче, международният одит на БАН, извършен от Европейската научна фондация през 2009 г. дава доста ниски оценки на някои от престижните институти от Академията като този по социология и психология. И още нещо изключително важно за узнаването на комунизма и посткомунистическото ни битие. От оповестените списъци на Комисията по досиета 2007/2009 се оказва, че двама от ръководителите на катедра „Логика, етика и естетика” от Философския факултет на СУ са били агенти. Доскорошен директор на социологическия институт също е бил агент. Кариерата им е била отлична. И на децата им – също. Били са в Западна Европа и САЩ на специализации в най-тъмните Брежневски времена. Помня някои от децата. Достъпът им до елитно образование, аспирантури, специализации беше толкова лесен, колкото като да вдигнеш хартийка от улицата. Вятърът на шанса я подмята-подмята, аха да се загуби и… някое дете на професор се присегне и я вземе. Съзнанието за безправието на режима не бе масово разпространено. Добре е обаче, да се узнае днес.

Затова и пиша за статии като тази с откраднатото заглавие. Някак си цинично е хем да си бил облагодетелстван от режима на Тород Живков, проникнал през тайната си полиция в училища, университети, кравеферми, кино, философски кръгове, театри, за да съсипваш „неправилните” хора, хем да пишеш днес, че демокрацията те подтиква към униние заради чалгата. Заради шоуто. Заради закриване на различни институти на БАН.

Подобни ерудирани послания могат да се прочетат в статии, книги, книжки. Те често биват излъчвани от мастити учени, професори, член- кореспонденти на БАН. За пример може да се посочат агресивните патриотични послания на плодовити историци като Георги Бакалов и Георги Марков. Те се сърдят на демокрацията, че е извършила покушение над родолюбивите чувства на българина. При тях ерудираното мислене сложно преплита и заплита средновековна България и тодорживковата най-нова история. За последната видните историци пишат без да споменават безсмъртната роля на ДС. Проф. Бакалов и проф. Марков се оказаха също сътрудници на тайната полиция с интересна периодика на доносничеството им.

Осъждането на същността на комунистическия режим се губи напълно в подобни текстове и техните послания. Вероятна причина е придобитият по време на този режим характер на ослушване, опортюнизъм и отблъскващо подмазване на партийците на всички нива. В края на 2009-та година академик Людмил Стайков – агент Василев например, загуби делото си срещу Комисията по досиета, а „Време разделно” вече спокойно може да се прочете като активно мероприятие на службите. Големите писатели Вера Мутафчиева и Георги Данаилов се оказаха също вплетени в адската покупка на душите от офицери на ДС, както се казва „за едната кариера”!... Баналността на злото започна да се разкрива едва когато започна „Голямото четене”. Не на Георги Тенев и младия Стоянович по БНТ, а Голямото четене на досиетата. Все по-очевидно е, че Държавна сигурност е била „най-масовата организация”. Като се четат литерните дела, ще се види например защо Димо Димов е растял кариерно не само поради цигулката си, а поради доноси, душене сред приятелите за „правилни” идеи и докладване за „буржоазните” им настроения. Ще се разбере и как ръководената от него „Аполония” е също активно мероприятие на ДС и контролиран отдушник на неясната, мекушава до вкисване „интелигенция”в онези години.

Искам да разкажа една история.

През 1972 г. кандидатствах за специалност „Театрознание” във ВИТИЗ. Преминах отлично първите два кръга – писмен и устен. На третия, кой знае защо, ме скъсаха. Един професор, председател на комисията, се държа високомерно и жлъчно към мен. Поставяше ми режисьорски задачи, все едно че съм модният тогава Питър Брук.

Непоносимо истинската драма обаче се случи с младия писател Георги Богданов. През 1969 г. творбата му „Крило на птица” бе спечелила литературната награда „Димчо Дебелянов”. Пиесата „Сезонът на големите дъждове” на Георги по чудо се игра с невероятен успех на сцената на Народния театър за младежта. През 1972 г. журито го скъса, защото нямал качества. Георги Богданов си отиде страшно млад. Няма да прочета в списъците на ченгетата името на професора, който извърши екзекуцията на този несъмнен талант. За покойници не бива да се пише. Но проф. Л.Т. със сигурност разбираше от „селекция”. Беше с буржоазен произход и трепереше пред службите. Нагаждането към статуквото му бе станало втора природа. Едните деца ги хвърляше самоотвержено на боклука, а на другите им даваше писта.

Скоро след това Георги Богданов ми каза. „И двамата ни скъсаха, защо не сме техни.” Състезанието, в което бяхме участвали, бе предварително обречено.В онези години във ВИТИЗ влизаха богоизбрани, Жоро бе момче от провинцията. Никой човек, от никъде дошъл, само с едната лудост по изкуството. В елитните училища и университети влизаха деца на активни борци. Деца на партийци от ЦК. Деца на хора от Мрежата на тайните служби. Зловещата Мрежа от щатни и нещатни сътрудници, даваща указания кой да учи и кой не. Дипломираните отиваха в чужбина, където ставаха „посланици” на отвратителния режим. Беше неизбежно.