Черно на бяло за „невидимите малцинства“

20-22 март 2006
Невидимите малцинства
Фестивал на новите имигрантски
общности от Близкия Изток,
Азия и Африка в България.
Филми, изложби, музика.

“Никой не говореше, че у нас расизъм има. Благодаря ви, че направихте този филм”
Глас от залата след филма “Черно на бяло”

“Черно на бяло” е един от петте документални филма, които виждат бял свят за пръв път в Червената къща. Току-що завършени, прясно свалени от монтажния компютър. Преди повече от половин година Центърът за култура и дебат “Червената къща”, заедно с Центъра за европейски бежански, миграционни и етнически изследвания към НБУ под ръководството на доц. д-р Анна Кръстева, обявява конкурс за нискобюджетни документални филми в рамките на проекта “Невидимите малцинства”, подкрепен от Европейската културна фондация. Защото знаем малко. Появата на нови общности през последните години е явление, непознато досега у нас. Броят на китайци, кюрди, араби, виетнамци и др. Постоянно нараства, но те като че ли не присъстват в публичното пространство и медиите.

КОНКУРСЪТ Е ОТВОРЕН

Няма изисквания за ценз, идеята е да се потърсят лични гледни точки, истински истории на и за чужденци, които живеят в България. Да се разкаже тяхната история, а не историята на “режисьора”, “журналиста” или “изследователя”. Така на белия екран в червената къща се появяват историите на младия ливанец Мазен Хадад (“Хора от страната на кедровите дървета”, 30 мин., автори Павлина Ангелова, Николай Тодоров); историята на 19-годишния китаец Ву Йанг (“Лунен сладкиш”, 30 мин., автори Елисавета Манолова, Жана Попова); историята на иранеца Махди Сафар (27 мин., автори Димитър Цветанов, Иван Николов, Александър Евтимов); размислите за клишето “българска толерантност” на африканците Анди от Камерун, Гбенга от Нигерия, Антоан от Конго (“Черно на бяло”, 29 мин., автори Яна Тавание, Ива Петрони, Боряна Пандова). Петият филм “Без граници, без нации” (36 мин., автор Любен Бързаков) е за чудаци - хора от цяла Европа с различни национални паспорти, за които обаче човешкото е по-важно от националното, а привилегията на европейското гражданство е срам. Активисти, анархисти, радикално мислещи млади хора, обединени не в неправителствени организации, а от радикалната си идея за по-справедлив свят, които се събират за пряко действие срещу границите и в защита на бежанците, нелегалните имигранти, хората от другите континенти - и атакуват един център за задържане на нелегални чужденци във Вена, Гърция през лятото на 2005 г.

Това са филмите - още на видеолента, с първи прожекции в зала. Но за разлика от чисто филмовите събития, това което става в трите мартенски дни от 20 до 22 март, на прага на идващата пролет, в Деня на ООН срещу дискриминацията и в деня на свещения празник Невруз - персийската и кюрдската Нова година, бе нещо повече - среща с различните чужди култури, които съществуват вече у нас почти невидимо за българите и паралелно една до друга. Среща не само между националното мнозинство на българите и невидимите малцинства, но и между самите тях.

ТЕЗИ ГРУПИ ЖИВЕЯТ В ЗАТВОРЕНИЯ КРЪГ

На професионалните си контакти и на националната си общност. В залата на червената къща виетнамци коментират за първи път проблема с насилието над африканците. Африканците питат за търпението и мълчанието на китайците, а българите имат шанса да видят как изглежда българското общество днес с всичките му кусури и прелести през погледа на един ливанец, иранец или палестинец...

Разбиват се клишета: от екрана, лице в лице, чуваме разказ за открития расизъм - най-видим там, където е различен цветът на кожата. Чуваме разказ за неонацистките “скинхедс”, за местата, които са опасни за цветнокожи в София, за това как никой не се намесва, докато бият африканец на автобусна спирка в столицата. Виждаме героите - и те са в залата, в която чуваме горчиви констатации - че расизмът на уж толерантните е още по-страшен и от открития расизъм на новите националисти.

Разбиват се и други клишета - че всички китайци са готвачи в китайски ресторанти или работят в Илиенци. В една от залите е изложбата на китайския художник Джао Дзианфей. Той сам предлага вместо своите абстрактни картини, които се готвят за изложба в Париж, да покаже фотографии - неговия поглед към България. Народния театър например в толкова неочакван ракурс, който ни кара да се замислим как виждаме познатото около себе си.

В другата зала на откриването има плакати от арабския свят. Там спокойно съжителстват образи от Сирия и от Ливан. Г-жа Нада Барада, заедно с представителките на Асоциацията на жените имигрантки “Светлина на жената” е приготвила сладкиши “маамул”, а докато чакаш филмите да започнат, можеш да вкусиш от арабското кафе, да питаш за подправката “хал” или да пиеш сок от роза. Тук преди прожекциите звучи арабска музика, правят се снимки с абая и наргиле, предлага се арабски сироп “жаллаб”.

Стрелка “Палестина” води към втория етаж на Червената къща. Там е изложбата на палестинския художник Али Бсесо, там виждаме и миниатюрен макет на свещената джамия Ал-Акса, направен ръчно от майстори на седефа и мрамора. Ръчно изработен седефен коран, свещени и важни за мюсюлманите предмети, които обаче съжителстват със специално изработените от чаено дърво композиции на Исус, на Тайната вечеря и Рождество, направени от палестински майстори. В тази зала бе и литературното четене на Хайри Хамдан от последната му, трета книга на български “В страната на рака”. Палестинският писател, роден през 1962 г., чете стихове и проза, писани на нашия език: “Ода за българина” (“народа на белите преврати, на дългите преходи... от илюзията към бедност-та”), стихове за тероризма и трагедията в театъра в Москва (“...коридор към смъртта в центъра на Москва, където се играе този мюзикъл....”). Асма Бурджи е ливанка, женена за палестинец, живееща в България. Тя също е писателка и поетеса. Нейната ода е за “Палестина”. Езикът на Асма е френски. В залата се оказва, че има французин, който живее отдавна в България. Лидия Лидиянова е ливанка. Живее в България, издава списание “Марайя” за арабската жена на български и на арабски.

“Защо си тръгват африканците” е един от важните въпроси във филма “Черно на бяло”. Преди 15-20 години за тях България е била страната, в която учат или в която намират убежище.

Днес става все по-трудно да си чернокож у нас.

“Анди засега остава в България. Гбенга вече си е тръгнал. Антоан се чувства българин. Трима различни мъже. Единственото, което ги свързва, е цветът на кожата. И расизмът.” Това е анотацията за филма. Граматически завършва с точка. В действителност обаче е многоточие...

Многоточие, което започваме да запълваме. Не само с думи, но и с музика - африканска, азиатска, виетнамска, кубинска. С уроци по танци от Конго, Заир, Камерун, Ангола и Габон, с инструмента сас в ръцете на трима кюрди от различни арабски държави. Със специална програма от виетнамски песни, бойни изкуства и представяне на виетнамската общност, в която има икономисти, музиканти, балетисти... Виетнамска храна от единствения виетнамски ресторант в София вкусваме непосредствено след “китайския филм”.

Многоточието се запълва. Третият ден предстои. С филма за един утопичен, млад и радикален бунт срещу границите и със заключителния дебат на тема “Новите вътрешни граници на Европа”.

“ХОРА ОТ СТРАНАТА НА КЕДРОВИТЕ ДЪРВЕТА”

Около 1000 ливанци живеят в България, предимно в София. Аз съм един от тях. Казвам се Мазен Хадад и познавам почти всички ливанци в България.

“ЛУНЕН СЛАДКИШ”

Китайците се качват в колата като българите, затова няма защо да снимате”, казва 19-годишният Ву Йанг, който учи в българско училище и рецитира китайски поеми. Повечето китайци предпочитат да премълчават проблемите си. Въпреки всичко филм има - за местата, където се събират китайците, за тяхното мълчание и за един празник, който се опитват да не забравят.

“МАХДИ САФАР”

Махди Сафар идва в България през 1988 г. Жена му остава в Иран с двете им деца - момче и момиче. Днес Махди продава часовници. Живее с друга жена. При него са двамата му сина - от първата и от втората жена. Синовете му искат да останат да живеят в България. Дъщеря му е омъжена в Иран.

“ЧЕРНО НА БЯЛО”

Анди е от Камерун, Гбенга е от Нигерия, Антоан - от Конго. Анди засега остава в България. Гбенга вече си е тръгнал. Антоан се чувства българин. Трима различни мъже. Единственото, което ги свързва, е цветът на кожата. И расизмът.

“БЕЗ ГРАНИЦИ - БЕЗ НАЦИИ”

Сълзотворен газ и палки. Заради свободата на придвижване - една от големите световни теми на този век. 2005 г., първи Лагер “Без граници” в България, първи съвместни акции в защита на имигрантите в Гърция, град Ксанти. Сблъсъци с полицията при имиграционнния лагер във Вена. Полицията е принудена да пусне активистите вътре. Уникални кадри от лагера. Разкази на активисти. “Ние вярваме и се борим за неотменими човешки права.”