Борбата срещу словото на омраза в България

За БХК, организация, която повече от две десетилетия се противопоставя срещу публичното слово на омразата, днешното му развихряне не може да не предизвика фрустрация. То обаче, от друга страна, не е нещо, което може да ни изненада предвид развитията от последните години и е може би и повод да потърсим по-дълбоките причини за неговото широко разпространение, както и да се вгледаме в трудностите пред борбата с него.

Преди всичко, когато говорим за „слово на омраза“, следва ясно да заявим, че всякакво публично подбуждане към омраза, дискриминация и насилие е неприемливо. То е увреждащо както спрямо групата като цяло, така и спрямо всеки човек, който принадлежи към нея. Неприемливо е да се вика както „циганите на сапун“, така и „червени боклуци“. Но не в еднаква степен. Защото в единия случай (с етническата принадлежност) се засяга сърцевината на човешката идентичност, докато в другия случай се визира нейната периферия. Става дума, разбира се, за общия случай; ясно е, че за някои хора политическите убеждения могат да са толкова тясно свързани с тяхната идентичност, колкото и техният етнос, ако не и повече. За това, чий етнос е по-добър обаче, не може да има разумен обществен дебат. За политическите убеждения – може. Това е може би единствената рационална причина международното право днес да защитава от дискриминация расата и етноса по-строго, отколкото политическите или други убеждения.

Борбата със словото на омраза у нас се води по два основни начина: чрез системата на правосъдие и чрез участие в публичния дебат. За съжаление, в България и двете сфери имат своите сериозни дефицити. Общото и за едната, и за другата е, че функционират в един балкански културен контекст, в който етническата и религиозната омраза, предразсъдъци и противопоставяне са доминирали исторически не само публичната сфера на изразяване, но и институционалното изграждане. Техният ефект върху формирането на личните, груповите и националните идентичности е доминиращ и твърде устойчив. Към тези фактори следва да се добавят дефицитите на нашата политическа история, в която периодите на истинско демократично развитие са по-скоро излизащи извън нормата времеви анклави; една демографска структура, в която преобладава възрастното население с доминиращи консервативни нагласи; липсата на традиции на мултикултурен градски живот и лошото образование.

Правосъдието

Правосъдието и неговите актьори, разбира се, не могат да останат извън влиянието на тези фактори. През последните две десетилетия то се оказваше доста често между сцилата на върховенството на правото и харибдата на политическата целесъобразност. В годините на демократичния преход то, както и полицията, бяха твърде често употребявани политически и силно податливи на корупция и непотизъм. Ниското обществено доверие в правосъдието още повече засилваше и продължава да засилва напъните му да търси легитимност чрез приспособяване към доминиращи обществени нагласи, особено когато са насочени към дискриминиране на обществено отхвърлени и политически незначими групи в българското общество.

В подобна обществена и институционална среда е много трудно да се разчита на системата на правосъдието в борбата срещу словото на омраза, особено когато негов източник са относително влиятелни политически кръгове. Може би учебникарски пример в тази насока е възходът и внедряването в българската политика на партия „Атака“, една формация от неототалитарен тип. То стана при бездействието на органите на българското правосъдие, бездействие пред лицето на открити и флагрантни нарушения на закона в ситуации на явно подбуждане към етническа и религиозна омраза, дискриминация и насилие от страна на нейните активисти. Така бе допуснато обществената атмосфера да бъде отровена от техните филипики, които се лееха както от основни медии, така и от трибуната на парламента. Може би най-драстичният случай на бездействие на прокуратурата бе във връзка с нападението от активисти на „Атака” над мюсюлмани по време на петъчна молитва в софийската джамия Баня башъ през април 2011 г. По този случай и до днес няма внесен обвинителен акт за престъпление от омраза и едва ли можем да очакваме това да стане занапред. Прокуратурата, следвайки доктрината за „формалния” характер на публичното подбуждане към омраза и насилие, отказа да конституира като жертва по делото мюсюлманин, който по време на нападението се намираше в джамията. Тоест, според нея и противно на практиката на Европейския съд по правата на човека, в случая не е налице индивидуализиран увреждащ резултат.

Органите на правосъдието продължават да бездействат и днес, когато публичната среда се трови от ксенофобските мантри спрямо бежанците на групи, които, за разлика от „Атака“, не се притесняват открито да се нарекат неонацистки. Тези послания се излъчват в гледано време от основни телевизионни канали, деянията попадат перфектно в съставите на чл. 162 от Наказателния кодекс, а доказването им не предизвиква никакви трудности, освен евентуални обвинения в дефицит на патриотизъм. Този обаче е грехът на греховете в България, нещо, което стои над върховенството на правото дори в практиката на такива правораздавателни институции като Конституционния съд.

Зависимостта на системата на правосъдие от другите власти и от обществените нагласи се прояви и в решенията на гражданските съдилища по дела срещу лидера на „Атака” Волен Сидеров, образувани по повод на негови публични изказвания, подбуждащи към омраза и дискриминация спрямо етнически и религиозни малцинства. Съдилищата приемаха, че с тях той е упражнил своето право на свобода на изразяване. Така, за разлика от случаите на обида и клевета между частни лица, в които съдилищата общо взето успяват да балансират правото на неприкосновеност на личния и семейния живот, те се провалиха в тази си функция, когато става дума за публично насаждане на омраза и дискриминация, чийто източник е депутат в парламента.

За съжаление, търсенето на правосъдие от жертвите на словото на омраза чрез алтернативната процедура, тази пред Комисията за защита от дискриминация (КЗД), засега не дава по-добри резултати. Основната причина за това е високата степен на политическа зависимост на състава на този орган. Той се формира от лица, които почти без изключение са политически назначенци. Политическата лоялност при тяхното назначаване доминира над изискването за експертност. Това пролича особено ярко при последната промяна на състава на КЗД, когато всички парламентарно представени сили, включително партия „Атака”, получиха квоти в състава на комисията. Поради това не е за учудване, че КЗД е във висока степен неадекватна при разглеждане на дела за подбуждане към етническа дискриминация и тормоз от страна на влиятелни политици.

Медиите

Местни и международни наблюдатели на свободата на медиите в България вече няколко поредни години отбелязват системни проблеми, свързани с подчиняването им на корпоративни интереси, засилващата се зависимост от източници на финансиране, свързани с правителството, пренаситеността на медийния пазар и използването на медиите за политически цели. Отбелязват се и процесите на преориентиране на медийната среда към забавно-развлекателните жанрове и маргинализирането на публицистиката, това което някои наблюдатели нарекоха чалгизиране на публичната сфера. Медиите прогресивно престават да бъдат това, за което са призвани – генератори на просветен, рационален и включващ обществен дебат с въвличане на комуникативно компетентни субекти.

Наред с това, през последното десетилетие в България се разви своеобразен партийно-медиен и бизнес корпоративизъм. Телевизия СКАТ и телевизия „Алфа“, едната обвързана с партия НФСБ, а другата – с партия „Атака“, се формираха като пропагандни рупори, аналози на които могат да се открият само в ранните години на тоталитарния комунистически режим. Те не са медии в собствения смисъл на думата, защото нямат в никакъв смисъл каквато и да било посредническа роля. В продължение на години от тях се лее, единствено с пропагандна цел, свободно и необезпокоявано слово на омраза, чийто обект са най-различни групи – ромите, мюсюлманите, бежанците, хомосексуалните. Системните нападки над тези беззащитни и обществено отхвърлени хора на практика формират смисъла на съществуването на тези две медии. Но нито прокуратурата, нито медийните регулатори не направиха дори бегъл опит да санкционират тази дейност.

Извън партийно обвързаните телевизии, в условията на пренаситеност на медийния пазар и свръхпредлагане на информационни продукти, произвеждани със скромни финансови средства, българските медии стават неизбежно податливи на сензационализма и на най-примитивните обществени настроения. Към това следва да се добавят липсата на традиции на независима и професионална журналистика, както и лошото образование. Продуцирането на обществен дебат, включително от големите медии, се свежда до идентифициране на това кой по какъв въпрос е говорил публично и в каква степен това публично говорене би било занимателно за тяхната аудитория. Почти никакъв опит не се прави да се оцени компетентността на говорителя, както и евентуалният ефект от неговото говорене върху групи, които не са представени в дебата. Оттук произтича масовото канене в студиата на хора, които са вирулентни генератори на слово на омраза. Те са активни, говорят провокативно, посланието им е просто и се прихваща лесно и бързо от аудиторията.

Моят опит от участия в предавания на големи медии заедно с хора, чието основно послание е подбуждане към расистка и ксенофобска омраза, дискриминация и насилие е изключително негативен, поради което аз престанах да се съгласявам да участвам в подобни формати. В комуникативния процес изобщо и особено когато той е силно ограничен във времето равнището на един радио или телевизионен дебат неизбежно се задава от участниците с най-ниска комуникативна компетентност. Когато насреща ви е човек, който не отива по-далеч от това да нарича имигрантите „маймуни“ или „главорези“, етническите малцинства „престъпници“, а вас – съучастник в престъпление, вие не можете да не слезете до това ниво и да не започнете да се оправдавате, както и да се опитате да обясните защо те не са „маймуни“. И на практика рискът дебатът да премине в обсъждане на това те маймуни ли са или не, а вие съучастник ли сте или не сте, е много голям. И да не остане време за друго.

Голямата част от българските журналисти и редактори не владеят едно ключово умение – да търсят необходимата мяра на консенсуса между участниците, която да балансира между двата основни интереса на обществения дебат – неговата рационалност и това той все пак да бъде противопоставяне на различни мнения. Това се отнася особено за публицистичните предавания по електронните медии, където времето е много кратко. Когато в такава ситуация консенсусът е минимален, дебатът е неизбежно беден. И няма как да не е, ако трябва да се обяснява те маймуни ли са или не са. Докато обясним, времето минава.

Рационалността на медийния дебат е пряко свързана с комуникативната компетентност на участниците в него, тоест, с тяхното познаване на темата, със способността им да артикулират своите мисли и да схващат адекватно противната гледна точка. Журналистическият професионализъм се състои в способността да се изследва и установи тази компетентност у потенциалния участник. Това изисква също така сериозна предварителна подготовка в екип, което в недофинансираните български медии е трудно да се осигури. При липса на такава подготовка, рискът дебатът да мине в обяснение на базисни понятия и да не се стигне изобщо до формулиране на решения е много голям.

И не на последно място сред дефицитите на българската журналистика е проблемът с отговорността. Това на кого един журналист ще даде трибуна в своята медия, особено когато става дума за гледано/слушано предаване, е от ключово значение за това как се оформя общественият дебат и какви внушения произтичат от него, които влияят върху индивидуалния и груповия политически и морален избор.

------------------

Провалите на българското правосъдие да се справи със словото на омраза в момента са предмет на около една дузина дела срещу България в Европейския съд по правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ). През март 2012 г. по делото „Аксу срещу Турция” Голямата камара прие, че отделният член на групата, която е обект на расистко слово на омраза, е потенциална жертва на нарушение на неговото/нейното право на личен живот независимо от това, че не е визиран лично. По Аксу ЕСПЧ не намери нарушение въз основа на конкретните факти по делото, но това не прави правния принцип, който Съдът установи, по-малко валиден. Разглеждането на делата срещу България предстои, а ефектите от евентуалните осъдителни решения ще се проявяват години след като те бъдат обявени.

Изказване на конференцията „Речта на омразата и ролята на гражданското общество”, 28 ноември, София.

Красимир Кънев е социолог, автор на книгите "Свобода на изразяване" и "Защита от изтезания". Публикува в българския и в чуждестранния печат. Председател на БХК.