България, любов моя!

Когато живееш в чужбина, никак не е трудно да позабравиш езика си и да загубиш поглед над събитията в родината. Вестници на български има само в интернет, книгите са рядкост, разговорите със сънародници -ексцентрични случаи. Полека речниковият ти запас се смалява, запъваш се в търсене на подходящата дума, на езика ти - ъ-ъ-ъ- изскачат само думи на местния език. Понякога дори започваш да завалваш “р”. Точно това не се е случило с Жан Соломонов в книгата му “Българско нашествие във Вилфранш” [1] . Нека кажем: за 15 години във Франция уменията му да разказва на български за българи са се запазили. Емигрант, журналист, издател, преподавател и преводач във френския Червен кръст, Жан Соломонов е забележим и с още едно - неклиширана преданост към България. През 2004 г., подгонен от страстта си да се рови в кошовете на букинистите, издирва броеве на Le petit journal от началото на 20 век, в които са отразени новини от България, и за 3 март ги изпраща на Военноисторическия ни музей. Година по-късно издава книгата си.

За тези, които бягат от България по икономически причини, обществото ни е свикнало да ползва два стереотипа: или мият чиниите на западняците, или берат парите от дърветата още с пристигането си. По-скоро към първите спадат георите на Соломонов. Нищо не се дава даром на емигранта. Но: “Има продавачи на вестници, механици по гаражи, миячи на чинии, главно по строежите и къде ли не още. Стига само да не се налага да превива гръб и да сервилничи пред клиента. Н. В. Клиентът може и да е Цар, но българинът все още намира за унизително да изговори целия букет от задължителни любезности срещу поръчката на едно кафе”.

Проститутка, писател с афинитет към кучешки консерви, клисар, комуто не се полагат почивни дни, семейство прехранващо се от препродаден боклук, мнима циганка - гадателка, плочкаджии пред кухнята за бедни, венчала се за едното гражданство жена, художник, отказал се от българското си име, измамник на дребно и нереализиран програмист са само някои от героите на Соломонов, съвсем истински хора. Стар брой на български вестник ги привлича неудържимо. Случайно дочута родна реч е абсолютен повод за запознанство, споделяне и приятелство. Бутилка Асеновградска гроздова и тенджера шкембе-чорба предизвикват възторг. Авторът цели не да забавлява (но и това прави добре), а да запознае с реалностите на емигрантския живот. Повече като разказ на маса и с по-малко документалност, Българското нашествие се чете бързо. Съвсем професионално обаче авторът спестява нравоучителните коментари към тези свои сънародници, с по-малко късмет от него, но също с толкова воля за по-добър живот, довела ги до унизителни ситуации. Това са хора, изградили живот в България и видели го да пропада по време на прехода, професиите им обезценени, достойнството им второстепенно на глада. Именно то е едно от нещата, които обединяват героите на Соломонов. Другите: личното познанство с автора, липсата на обезсърчение, отличителният български тарикатлък и леко презрение към западняците. Все пак само на нашенец би хрумнало да опакова тенджера с борщ и новогодишна баница с късмети в сак, за да ги пренесе топли през френско-швейцарската граница. И само българин би се подиграл на стъписването на митничарите.

Бележки към текста:
[1] “Българско нашествие във Вилфранш - 16 години по-късно”,2005 г. изд.ИК “Огледало” обратно