Балканската война – масова смърт и етническо прочистване

„Не ви ли заставиха неоспоримите факти да стигнете до извода,
че българите и сърбите в своите национални стремежи да поправят 
не съвсем благоприятните за тях данни на етнографската статистика
се заеха със систематично изтребване на мюсюлманското население?“

(Извънпарламентарно питане на Лев Троцки 
към депутата в Държавната Дума Павел Милюков,
вестник „Лъч“ 30 януари 1913 г.)

Историческата демография е най-големият враг на национализма. Точните и обективни данни, с които тя си служи, обикновено не се харесват на създателите на националистически митове. Техният основен принцип на работа е пълното пренебрегване на демографската статистика и замяната и с произволни твърдения, при които демографските показатели на нашата етническа група винаги се преувеличават, а тези на другите се подценяват. Този начин на правене на наука е характерен за всички балкански държави. Той засяга и трудовете, посветени на миграционните процеси в нашия регион през ХIХ-ХХ век.

Етническите прочиствания и възникналите като следствие от тях бежански проблеми са част от новата история на всяка балканска държава. Всяка национална историческа наука им отделя значително място. Балканските историци и представителите на бежанските организации произвеждат огромно количество информация по бежанския проблем, в която преобладават емоционалните оценки, но липсват напълно статистическите аргументи. Изследователите обръщат внимание на трагедията на своите бежанци от съседните страни, но запазват мълчание по въпроса за нещастието на хората, прогонени от собствените им държави. Родината се представя като жертва на етническо прочистване от страна на съседите, но не и като извършител на подобни злодеяния към собствените си малцинства. В резултат на това хората на Балканите имат погрешна представа за етнодемографските процеси в региона. Те не си дават сметка, че етнически хомогенните общества, в които днес живеят, са създадени благодарение на масовото и насилствено прогонване на чуждите етнически и религиозни общности.

По отношение на броя на бежанците най-ощетена е Турция. При възникването на балканските национални държави мюсюлманските общности в техните земи не само не отстъпват по численост на преобладаващия християнски етнос, но на места дори го превъзхождат. Днешните жители на тези държави или не осъзнават тази реалност, или я смятат за нещо нормално и я оправдават напълно с клишета от националистическата фразеология. Твърдението, че са били под „турско робство“, е натрапвано системно на балканските народи от момента на създаването на техните държави, за да се оправдае подготвяното насилствено прогонване на „поробителите“ от Балканите. Масовото прочистване на мюсюлмани и заграбването на техните имоти се представя като част от процеса на национално освобождение.

В България представата на хората за бежанския проблем в българо-турските отношения се изчерпва с прогонването на българите от Източна Тракия и Мала Азия през 1913-­1914 г. Наследниците на тези бежанци дори започват преди две десетилетия кампания за търсене на компенсации от Турция за отнетите имоти, без да си дават сметка, че мюсюлманските бежанци от България са многократно повече, а стойността на изоставените от тях имоти е значително по-висока.

Напоследък в България се наблюдават плахи опити за преоценка на някои от споменатите патриотични заблуди. Тези логични и изключително здравословни за обществото тенденции предизвикват вулканични изригвания от първосигнален патриотизъм. Ето и част от неговата хронология. През 2010 г. бе издадена на български език книгата на Джъстин Маккарти „Смърт и изгнание. Етническото прочистване на османските мюсюлмани 1821-1922 г.“, от която българският читател за първи път научи за някои от престъпленията на неговата родина срещу мюсюлманите. Патриотичните организации осъдиха книгата като антибългарска. Демонстрирайки нулеви познания по демография, полуграмотни журналисти и треторазрядни политици се втурнаха да оспорват професионализма на автора.

В началото на тази година парламентът прие декларация, осъждаща възродителния процес. Там за първи път т. нар. „голяма екскурзия“ бе официално наречена етническо прочистване. Патриотите скочиха като ужилени против това закъсняло самопризнание. Недоволството от декларацията бе оглавено от известния предимно с агентурното си минало академик Георги Марков.

Истинската истерия обаче се разрази във връзка с отбелязването на 100-годишнината от Балканската война. Приемана дотогава единодушно и безкритично като освободителна и като някакъв недостижим национален връх, Балканската война бе напълно демаскирана като едно от най-големите престъпления, които нашата държава някога е извършвала. Първи смелостта да назоват нещата с истинските им имена проявиха членовете на новосъздадения Европейски институт „ПОМАК“. Те призоваха държавните институции да отменят честванията в Родопите, тъй като по време на тази война срещу мюсюлманското мнозинство в планината е извършено брутално насилие от страна на българската армия и подкрепящите я македонски и тракийски чети. Последва Кърджалийският скандал. Отказът на мнозинството в общинския съвет да присъди на окупатора на града генерал Делов званието почетен гражданин на Кърджали отприщи невиждана патриотична агресия. И отново начело на тази истерия застана споменатият вече академик-доносник. „Независимите“ медии се надпреварваха да канят „безспорния специалист“, а неговите крясъци горещо се акламираха от фашизоидите от ВМРО и „Атака“. Казусът „Делов“ се превърна в основен проблем на обществото.

Намеси се и Ахмед Доган, който също определи Балканската война като война за етническо прочистване. Тази абсолютно вярна констатация се оказа поредното наливане на масло в огъня най-вече поради факта, че е изказана от лидера на ДПС. Реакцията на Георги Марков не закъсня. Той обвини всички, които не приемат глупавите му патриотични клишета, че са турски агенти и проводници на измислената от него самия доктрина на неоосманизма. Политици от различни цветове се юрнаха да се изказват по въпрос, от който си нямат хабер. Последната неадекватна реакция беше на някакъв световно неизвестен писател-тракиец, който на страниците на вестник „24 часа“ разказа сърцераздирателна история за трагедията на своите предци по време на турското нашествие през лятото на 1913 г., но не обели нито дума за значително по-мащабната трагедия на „омразните поробители“ от есента на 1912 г.

В цялата тази словесна истерия напълно отсъстваха научните аргументи. Насилието над помаците и етническото прочистване се отхвърляха с горещ патриотичен плам, но без научни доказателства. А такива безспорно има. При това не чужди, не турски, европейски или американски, а чисто български. В следващите редове ще се опитам да представя Балканската война от гледна точка на българската статистика, която по моя преценка е на много високо професионално ниво и, ако все пак в нея има някакви слабости или пристрастия, то те в никакъв случай не са протурски или промюсюлмански.

Етническото прочистване на мюсюлманско население от България започва още по време на Руско-турската война (1877-1878) и продължава почти до края на ХХ век. То засяга не само турците, но и другите мюсюлмански общности като помаци, татари, черкези, юруци и цигани-мюсюлмани. Българската статистика позволява да установим с приблизителна точност броя на изселниците, населените места, от където произхождат, и годината на тяхното изселване. В това отношение най-полезни са резултатите от преброяванията на населението в България от 1881 г. нататък, както и други издания на Дирекцията на статистиката в България. Поради причини, които вече изтъкнах, в българската историография липсват опити за изясняване на този важен демографски проблем. Сериозни изследвания има в турската и в западната историография. Изводите в тях се потвърждават почти изцяло от данните на българската статистика, но тук няма да се спирам на тях, за да не бъда обвинен в тенденциозност.

Безспорно Балканските войни бележат една от връхните точки в изселването на мюсюлмани от България. Количествените параметри на този процес могат да бъдат проследени, като се съпоставят резултатите от преброяванията на населението в България през 1910 и 1920 г. Това, разбира се, не обхваща всички изселени в Турция мюсюлмани, а само тези, за които се отнасят и двете преброявания, а именно за довоенните територии на България, с изключение на Южна Добруджа и Западните покрайнини, които през 1920 г. вече не са част от страната. Тази съпоставка не се отнася и за териториите, придобити след 1912 г. Това са окръзите Петрич, Пашмакли и Местанлъ, околиите Кърджали, Свиленград, Малко Търново и Василико. На тях ще се спра отделно.

Общият брой на населението на България към 31 декември 1910 г. е 4 337 513 души. От тях 602 078 души са мюсюлмани. Към 31 декември 1920 г. населението на страната е вече 4 846 971 души, от които 690 734 души са мюсюлмани. За десет години населението на страната се е увеличило с 509 458 души, а мюсюлманите с 88 656. Тези данни обаче не отчитат териториалните промени през този период. България губи една територия с преобладаващо мюсюлманско население, каквато е Южна Добруджа, но получава други територии с още по-многобройно мюсюлманско население, каквито са Родопите.

За да отчетем най-точно намаляването на мюсюлманите в старите предели на България, трябва да съпоставим резултатите от двете преброявания по окръзи, околии и населени места. През периода 1910-1920 г. не са правени промени в териториално-административното деление на страната. Променя се само общата територия, което води до отпадане и присъединяване на нови окръзи и околии. Ето и данните по окръзи:^[1]

От таблицата се вижда,че при някои окръзи се наблюдава намаляване на мюсюлманския елемент, а при други незначително увеличение, което при тогавашния прираст е по-малко от нормалното и означава, че има изселвания на мюсюлмани от съответните окръзи. Прави впечатление, че мюсюлманите намаляват в окръзите, където относителният им дял е малък, а в окръзите, където са мнозинство, въпреки наличието на изселвания, мюсюлманите запазват силно присъствие и бележат увеличение. Най-силно намалява мюсюлманският елемент в Пловдивски окръг и това се дължи почти изцяло на изселването на помаци през 1913-1914 г., предизвикано от насилствената християнизация. Помаците са причина и за негативния баланс при мюсюлманите в Плевенски и Врачански окръг.

Повече яснота за териториалното разпределение на изселническия поток ще придобием, като съпоставим данните от двете преброявания по околии.

От 65 околии в 28 мюсюлманското население бележи спад. Особено забележително е намаляването на мюсюлманите в околиите Пещера, Пловдив (селска) и Станимака, където преди войната преобладават помаците. От населените предимно с турци околии най-сериозно намалява населението в Преслав. Значителен отлив има и от околиите Айтос, Анхиало, Бургас, Къзълагач, Варна (селска), Видин, Никопол, Свищов и Стара Загора.

Резултатите от преброяванията по населени места дават приблизителна яснота от кои села и градове по колко мюсюлмани се изселват в Турция. В повече от 20 населени места в Бургаски окръг мюсюлманският елемент намалява значително между двете преброявания. В окръжния център намаляват с 406 души (от 1287 на 881), в село Скеф с 24 души, в Созопол с 20; в селата от Анхиалска околия: Арнауткьой с 69, в Бурунджук с 62, Гюргенкьой с 21, Даутлий – 39, Еникьой – 67. В Айтоска околия най-много мюсюлмани се изселват от село Барък. От 483 през 1910 г. през 1920 г. остават само 6. Изцяло се изселват турците от село Казалък-ени-махле, наброяващи 261 души през 1910 г. Село Хотал намалява с 211 мюсюлмани, Джелеп кьопрю с 45, Ичмей вакъф с 43, Каравелилер с 22. От Карнобатска околия: Българско Бейкьой с 27, Караджиларе с 28, Сигмен с 43; от Сливенска околия – Юренджик с 53. От Къзълагачка околия изцяло се изселват мюсюлманите от селата Оджакьой – 238 души през 1910 г. и Попово – 65, а в Кайбиларе намаляват с 23 души.

Изселвания има и от Варненски окръг. Всички мюсюлмани от село Абдикьой, на брой 36 през 1910 г. се изселват. Най-много намаляват мюсюлманите в село Чокек – с 267 души. В село Бейджиоглу намаляват със 185 души, в Дервиш мюслим със 125, в Големи Аладън (Страшимирово) с 38, в Челебикьой с 43. Преброяването през 1920 г. отчита 119 мюсюлмани по-малко в Провадия. В Провадийска околия броят на мюсюлманите намалява в селата Мухалий със 114 души, Чамурна с 204 и Петрушан с 238. Бежанците от последното село са настанени в село Шевкетие (Хаджи Паун кьой), окръг Маняс, на мястото на изселените оттам българи. Една от трите махали на Шевкетие се нарича Петрушан (или Потрошан).

Във Видински окръг мюсюлманите намаляват само в окръжния град с 508 души и в село Арчар с 99. Мюсюлманите, които не се изселват, са предимно цигани. Във Врачански окръг съществен дял в изселванията се пада на помаците от Белослатинска околия. Изцяло без помаци остават селата Бъркачево (48 души през 1910 г.) и Реселец (28 души през 1910 г.). В Бреске помаците намаляват с 31, в Буковец с 30, в Глава с 43, в Койнаре с 46, в Тлачене с 33 и в Търнак с 43. Част от помаците в околията заминават за Румъния при оттеглянето на румънската армия след Втората Балканска война и се изселват в Турция през пристанището в Констанца. Във Врачанска околия мюсюлманите намаляват в селата Голямо Пещене с 21 души, Цаконица с 21, Краводер с 29, Лик с 28, Ракьово село с 41, Тишевица с 22 и Чирен със 79; в Оряховска околия: Оряхово с 81, Алтимир с 30, Бързина с 25, Малорад с 54 и Селановци с 37; в околия Фердинанд: Винище с 22, Вълкова Слатина с 39, Громшин с 24 и Мърчево с 41. В целият окръг почти не остават турци. Помаците намаляват значително. Единствено циганите запазват силно присъствие. В Кюстендилски окръг броят на мюсюлманите е символичен, поради което динамиката на тяхното население не оказва никакво влияние върху етнодемографския облик на региона. Намаляване на мюсюлманите се наблюдава единствено в Дупница от 260 на 147 души.

В Плевенски окръг изселванията засягат най-сериозно Никополска околия. В Никопол мюсюлманите намаляват с 338 души между двете преброявания, в село Гиген с 36, в Гулянци със 72, в Коиловци със 70, в Крета с 32, в Муселиево с 23. От Плевенска околия само село Ортакьой намалява с 31 мюсюлмани. От помашките села в окръга намаляват само Турски извор с 263 души и Добревци с 28. Другите големи помашки села в региона като Галата, Градешница, Торос и Помашка Лешница бележат увеличение.

Най-масовите изселвания от старите предели на България са от Пловдивски окръг. От Карловска околия селата Татаре и Кърнаре намаляват съответно с 45 и 37 мюсюлмани. Мюсюлманите в Пазарджик през 1920 г. са с 224 по-малко, отколкото през 1910 г. През периода 1910-1920 г. се изселват всички мюсюлмани от селата Аканджиево – 21 и Ляхово (Ясъджа) – 37. Спад на мюсюлманите в околията е регистриран в селата Бошуля с 32, Дебръщица 199, Динката – 34, Семчиново – 20, Хаджилии – 40. От село Ерелии, Панагюрска околия, се изселват всичките 27 мюсюлмани.

Като следствие от насилственото покръстване на помаците Пещерска околия преживява истинска демографска катастрофа. Чепино баня намалява с 1299 души, колибите Мечекоритски с 35, Дорково с 1029, Корово със 151, Костандово с 449, Ново село с 27, Осеново с 457 (изцяло изселено през 1911 г.), Ракитово с 1014 и Фотен с 94 помаци. От Пловдивска селска околия изцяло се изселват помаците в Еникьой (Цар Калоян) на броя 496 души през 1910 г., а в помашкото село Чурен от 536 души през 1910 г. остават само 5 през 1920 г. Село Каратаир намалява с 46 мюсюлмани, Куртово Конаре с 23, Манолско Конаре с 50, Марково със 164, Полатово с 25, Стряма с 95.

Почти всички помашки села в Станимашка околия бележат значителен спад между двете преброявания. В Станимака мюсюлманите са с 44 по-малко. Всичките 91 мюсюлмани от Орешец се изселват в Турция. Село Савтъще от 447 през 1910 г. остава с 6 жители през 1920 г. Основната част от жителите на селото са заселени в селата Чаталтепе и Нусретие, околия Лапсеки, на мястото на изселените оттам българи през 1914 г. Богутево намалява с 596 помаци, Дреновец със 73, Острица със 169, Харделово с 51, Борово с 226, Белица с 333, Ер кьопрю с 216, Добралък със 185, Куклен с 43, Павелско с 97, Гюндюзица с 262, Чепеларе с 365 и Чукуркьой с 564 души.

В много села на Русенски окръг броят на мюсюлманите намалява. В околия Бяла това са околийският център с 52 души и селата Батин с 28, Бей Върбовка с 34, Батишница с 34, Бъзовец с 22, Горно Абланово с 25, Дреновец с 31 и Чилнов със 72; в Разградска околия: Гюзелдже алан с 25, Демирджилер с 64, Дикили таш с 22, Калово с 82 и Сеново с 33; в Русенска селска околия: Кая махле с 21, Пара махле с 21, Голямо Враново с 46, Просена с 21, Костанденец с 44, Табан с 55, Пиргос със 111, Семерджиево със 133, Тръстеник със 102, Щръкльово със 141 и Юпер с 56. В Софийски окръг абсолютният брой на мюсюлманите е незначителен. Между 1910 и 1920 г. се наблюдава спад само в селата Белопопци с 20 души и Владая с 25.

Повече изселвания има от Старозагорски окръг. Всичките 36 мюсюлмани от село Бодрово, Борисовградска околия, го напускат. В село Дълбок извор, същата околия мюсюлманите намаляват с 28 души. В Казанлъшка околия мюсюлманите намаляват в селата Мъглиж с 32, Осетеново (Доймушлари) с 91, Ръжена с 48; от Новозагорска околия: Долно Паничерево с 37, Караджа Муратлий с 34, Попово (Ени Пазлии) с 36, Сборище (Джумалии) с 37; от Старозагорска околия: Богомилово (Теке) с 36, Левски (Аладалий) с 27, Ореховица с 56, Черково с 22. Изцяло се изселват мюсюлманите от Змейово (Дервент) – 47 през 1910 г. и Климентово (Кючюклери) – 26. Село Хан Аспарух (Чавла кьой) намалява с 66 мюсюлмани. Те са настанени в село Килик, окръг Гьонен, където дотогава живеят българи. В Харманлийска околия мюсюлманите намаляват в селата Брегово (Ярджелий) със 70, Горни Главанак (Акбаш Баля) с 89, Ефрем (Урум кьой) с 25, Лешниково (Пандъкли) с 24, Любимец (Хебибчево) със 143, Орешец (Козлуджа) с 32 и Малко Градище (Алван дере) с 35 (всички). В Хасковска околия изцяло се изселват мюсюлманите от Манастир (Хасарлоба) – 77 и от Петелово (Хорозлар) – 88 души през 1910 г. Криво поле (Иробас) намалява с 46 мюсюлмани, Козлец (Кочашлий) с 65, Каменец (Каяджик) с 24 и Узунджово с 22. В Чирпанска околия се изселват всички мюсюлмани от селата Зетьово – 55, Крушево (Халът кьой) – 39, Малко Борисово (Бурнусуз) – 29 и Царско село (Чикарджик) – 24 през 1910 г. В Голобрадово (Кюселий) мюсюлманите намаляват с 20, а в Пъстрово (Алагюн) с 24. Турското население намалява и в Търновски окръг. Горна Оряховица намалява с 38 мюсюлмани, Добри дел със 70, Долна Оряховица с 36, Драганово с 29, Крал бунар с 81, Сушица със 74, Чаир с 65. В Дряновска околия се изселват всички 28 мюсюлмани от Ялово. Свищов намалява с 211 мюсюлмани, а селата околията Козловец с 29, Лъжене с 22, Ореш с 53, Царевец с 26, Чаушово с 25, Яйджии с 32; в Севлиевска околия: Върбовка с 97, Горско Сливово с 35, Душово с 23, Хирево с 28; в Търновска околия: Осмо Градище с 49 и Дебелец с 57.

В довоенна България най-многобройно е турското население в Шуменски окръг. Въпреки че между 1910 и 1920 г. то нараства, през същия период има масово изселване в Турция. В Ески Джумая (Търговище) мюсюлманите намаляват със 139 души, в Ямла с 64, в Бухлар с 39, в Айладън с 33. В Поповска околия спадът засяга следните села: Балджи Омур със 120 души, Гагово 25, Дриново (Бахшишлар) с 68, Ковачовец с 53, Къзъллар със 111, Люблен (Дагъени) с 55, Садина с 30, Султан с 38, Хайдар с 68; от Преславска околия: Бяла река (Ак дере) със 110, Нова бяла река (Ак дере йени махле) с 346, Софулар със 175, Върбица с 57, Карамихца с 80, Бекирлие с 172, Иваново с 355, Хасаново със 124, Чулфа с 231, Осмар с 27, Троица (Тружа) с 58, Суха река (Кору дере) с 33; от Шуменска околия: Абоба с 357, Крива река (Ири дере) със 76, Имрихор с 29, Марковча (Марково) с 64, Кулаково с 62 и Нови Пазар с 265 души.

Съпоставката на резултатите от двете преброявания е валидна само за онези територии, които са били в България както през 1910, така и през 1920 г. Като извадим от общия брой на мюсюлманите през 1910 тези, които живеят в откъснатата от страната Южна Добруджа 166 565 души, получаваме 435 513, а като извадим от общия брой на мюсюлманите през 1920 г. 690 734 броят на мюсюлманите от новите земи 216 634 души, получаваме 474 100. Двете стойности получени от изваждането визират броя на мюсюлманите в земите, които и през двете години са били в България. Разликата между двете е 38 584 и показва увеличението на абсолютния брой на мюсюлманите в тези земи. Това прави прираст от 8,86% за период от 10 години. Средногодишният естествен прираст за периода между двете преброявания е 1,04 %. При мюсюлманите обаче той е малко по-висок от средния, 1,25 %, поради неучастието им в бойните действия през Балканската война. Като приложим ретроспективния метод, установяваме, че между 1910 и 1920 г. от довоенните предели на България са се изселили около 20 000 мюсюлмани. Това става предимно през периода 1912-1914 г. Приблизително половината от тези бежанци са помаци, напуснали страната заради насилствената християнизация.

Относителният дял на мюсюлманите в България между 1910 и 1920 г. бележи съвсем леко увеличение от 13,9 на 14,4%. Като се има предвид, че в новите земи мюсюлманският елемент преобладава, това скромно покачване подсказва, че има масово изселване на мюсюлмани в Турция и настаняване на български бежанци от съседните държави. В старите земи обаче се наблюдава сериозен спад в относителния дял на мюсюлманите във всички околии, с изключение на Русенска селска околия, където те се увеличават от 32 на 34,4%.

От териториите, които са обхванати от преброяването през 1910 г., в горните таблици не са включени Южна Добруджа и Западните покрайнини, които на следващото преброяване са вече извън България. В административно отношение тези земи включват околиите Балчик, Добрич, Куртбунар, Силистра, Тутракан (без община Юнузлар, която остава в България) и Цариброд, както и община Босилеград от околия Кюстендил. През 1910 г. в тези околии са преброени общо 166 565 мюсюлмани, разпределени, както следва:

Няма данни колко от тези мюсюлмани се изселват в Турция, преди областта да бъде откъсната от България.

От друга страна България придобива нови територии, населени предимно с мюсюлмани с обща численост 216 634 души според преброяването през 1920 г. Тези територии образуват три нови окръга Мъстанлийски, Пашмаклийски и Петрички и четири околии Кърджали, Свиленград, Малко Търново и Василико, присъединени към Старозагорски и Бургаски окръг. Към тези земи трябва да прибавим Беломорска Тракия и Струмишко, които са отнети от България след Първата световна война, но през част от интересуващия ни период са под българско управление. Преди Балканските войни тези земи влизат в състава на Одринския и Солунския вилает. Данните за тяхното население са напълно съпоставими с тези на българската статистика, въпреки някои разлики в методиката и някои промени в административно-териториалното деление. Освен това има някои показатели, които са отчетени от българската статистика и дават косвена представа за размера на изселванията от тези земи. Това е статистиката на населените места, в която е отбелязано кои са селищата, напуснати от своите жители.^[2] Ето и данните за броя на мюсюлманското население по кази и околии за 1903 и 1920 г.^[3]

В Малко Търновска околия мюсюлманите се изселват почти изцяло. От 2603 през 1903 г. през 1920 остават само 40. Българите в околията и преди войната са мнозинство. Има едно обезлюдено село Бакаджик. Подобна е ситуацията и в околия Василико (Ахтополска каза). Тук мюсюлманите намаляват от 1461 на 86 души между 1903 и 1920 г.

От картата на Свиленградска околия са заличени 5 села: Алиолар, Гюрген, Карабунар, Кюселер и Хаджикьой. Някои са презаселени след войната с бежанци. Спадът при мюсюлманите в околията е драстичен от 10 432 през 1903 г. на 153 през 1920 г. Втората ст