Антиномии на родолюбието

Съвсем наскоро ми разказаха за един юбилеен сборник, посветен на голяма българска историчка. Освен останалите текстове, изследващи видовете национализъм и идентичност, имало и студия на безспорен авторитет в областта на икономиката. Студията съдържала толкова крамолна за издателя фактология, че се наложило да спрат подготовката на сборника. Академичното издателство поканило историци от различни поколения да направят т.нар. анонимна рецензия и да оценят научните приноси на проблемния текст. За щастие, тъкмо рецензентите видели такива приноси, в резултат сборникът видял бял свят.

Ще кажете, че това несъмнено е било опит за цензура. И ще бъдете прави. По-нататък ще стане ясно какво толкова опасно е съдържала студията на известния ни учен, та се е стигнало до описаната процедура. Боя се обаче, че преди да чуете това, трябва да изследвате добре себе си в ролята на потенциални цензори. Да проверите дали демократичната ви култура е отворила наистина широко вратите за всички факти, включително нелицеприятните. Включително за онези, които ще отменят блясъка на позитивните български дела, които са визитната ни картичка пред Европейския съюз. Впрочем, родолюбивото и демократичното не винаги вървят ръка за ръка. Дори напротив.

Преди месец и половина евродепутатите Андрей Ковачев (ГЕРБ), Станимир Илчев (НДСВ) и Евгени Кирилов (Коалиция за България) подават протестно писмо до еврокомисаря по разширяването Щефан Фюле. Поводът е началото на снимачния процес на македонския филм „Трето полувреме” с режисьор Дарко Митревски. Протестният акт на евродепутатите съдържа три тежки проблема. Първият е, че реагират на филм, който дори още не е монтиран. Вторият, че настояват за прекратяване на антибългарската пропаганда и фалшификация на историята ни и грубото използване на езика на омраза, чрез... призиви за намеса в сценария на филма! Третият проблем е свързан със сюжета на иначе любовната тема, която се опитва да разкаже Дарко Митревски, чийто продуцент е известен с това, че е направил филма на Стивън Спилбърг „Списъкът на Шиндлер“. Сюжетът на „Трето полувреме“ е свързан с депортацията на македонските евреи от т.нар. присъединени земи от Беломорска Тракия и Вардарска Македония. С други думи казано, бъдещият филм разказва за най-голямата депортация за Втората световна война, за да бъдем абсолютно точни. Източниците говорят за храднокръвно изпращане на смърт на над 11 300 души.

Какво се случва по-нататък.

Медийният мейнстрийм у нас гръмва със заглавия от рода на „България била фашистка страна”, „Топят България с нацистко знаме”, „Скопие тиражира долнопробни лъжи”. Обществената българска телевизия в най-авторитетното си предаване „Панорама” предлага скандала с евродепутатите и македонския режисьор в ключа „трагично, тъжно и донякъде смешно”. Пред камерата на млада репортерка, видимо непропорционално отразяваща неизменните две гледни точки, застават първо героите от Брюксел. Андрей Ковачев повтаря меко, затова пък категорично, че филмът е отблъскваща пропаганда. Станимир Илчев настоява съседите ни от Скопие да престанат с антибългарската истерия и ги призовава да оттеглят откровено манипулативния си филмов проект. Думата се дава и на Дарко Митревски. На фона на документални кадри, показващи сърдечното посрещане на българските окупационни войски в Скопие, Митревски казва че филмът му е по истинска история, че героят му евреин Шпиц принадлежи към онези, чийто живот трагично завършва в газовите камери. Стряскаща е медийната опаковка на скандала. Той бива сервиран като антибългарски! Водещият по СКАТ рубриката „Часът на България” Пламен Павлов представя в националния ефир позициите на ВМРО и третира окупираните зони от Беломорска Тракия и Македония като „освободени” земи, а населението от български произход в тях като притежаващо по право българско поданство. Някак си естествено се отправя и послание към зрителя – тамошните евреи са „чужденци”, не наши, български.

След вестниците и БНТ, се включва и бТВ. Историкът Георги Марков прибавя горещата си подкрепа към ВМРО за юридическата „правда” по казуса с депортацията. От бТВ призовават външния министър Младенов да излезе с изявление. Всички участници се обръщат към българските ни сърца и искат лоялността ни към достолепния разказ за нашето минало, свързано със спасяването на 42 хиляди „наши” евреи.

Запомнете това. Някак си ни питат колко обичаме България и колко истината, нали схващате?

Истината е такава, че 22 години я замитаме под килима. Става дума за един от най-охраняваните историографски факти, а именно изпратените в лагерите Треблинка евреи от окупираните земи. Шумно и рекламно публичният разказ е превзет от акцията на Димитър Пешев, заедно с 42-ма депутати, митрополити, публични фигури, които се противопоставят на антисемитските закони, когато България е съюзник на Германия. Едва ли някой може да забрави разкошния жест на митрополит Кирил на заплаха, че ще легне на релсите, ако ешалоните на смъртта тръгнат към Аушвиц. Всички живеем с достолепието на тази история. Спасихме евреите си, както почти никоя друга страна от завладяната от Адолф Хитлер Европа не е сторил това! Единственият сравним случай е спасяването на 8 000 датски евреи чрез прехвърлянето им в Швеция.

Роднините на „не-нашите” евреи в Скопие обаче загинаха. Затова и наскоро изградиха Музей на Холокоста, за да се поклоним на тяхното мъченичество. В подобен музей във Вашингтон и в Яд Вашем има стени, на които са изписани имената им. И това е срамно, мъчително и травматично. Един млад историк ми каза наскоро по друг повод “хайде, стига сме участвали в производството на вина”. В смисъл, непрестанно ни говорите колко сме виновни за „възродителния процес”, това не е продуктивно за нас като общество! Възможна и поколенчески бодра теза.

Вероятно има различни пътища, по които европейските народи се придвижват в своята еволюция. Някои по-късно признават позорните петна в историята си - като французите. Те едва в последните пет години почнаха да правят филми за своя колаборационизъм с нацисткото управление на Виши. Германците също твърде закъсняха, за да ни разкажат защо толкова са харесвали Хитлер и чудовищния му Трети Райх. Руснаците още мълчат масово за зловещите дела на Сталин и предпочитат да говорят за Великата отечествена война, отколкото за концентрационните лагери ГУЛАГ. Евреите също мълчаха доскоро за ционисткото „производство” на тяхната идентичност, обусловило „правото” им на ханаанските земи за сметка на палестинците. Едва през 2009 г. нестандартният историк Шломо Занг написа книгата „Изобретяването на еврейския народ”, скандализираща правителствените кръгове в Израел.

Спасихме ли 42 хиляди евреи? Да.

Депортирани ли са в Треблинка 11 237 евреи от новоприсъединените ни земи в Беломорска Тракия и Македония? Да.

Антиномията на фактите е очевидна. Над тях трябва да се разсъждава, а не да се възжелава цензурирането им, когато не са ни приятни. Скандалът, който евродепутатите завихриха около един невидян от никого македонски филмов проект, е позорен. Опитът за цензуриране на една статия, за която стана дума в началото, също е позорен. Статията се казва „Сетива за злото. Държавният антисемитизъм в България 1941-1943 г.” и е част от обширно изследване върху икономическите аспекти на антиеврейските гонения в България. В нея брилянтно и скрупульозно са представени документи от печално известния Комисариат по еврейските въпроси, които очертават мрачните пътища на „живот със злото“.

Борейки се с патриотичната пропаганда на сънародниците си, Шломо Занг казва: ”Не бих могъл да живея повече в Израел, ако не бях написал тази книга. Не вярвам, че книгите променят света, но когато той започва да се променя, търси нови и различни книги”.

Изпращайки протеста си срещу истината за ужасния акт на участието на българските окупационни войски в „последното решение на еврейския въпрос”, евродепутатите Андрей Ковачев, Станимир Илчев и Евгени Кирилов избраха да останат в провинциалното недемократично време, което мери с лукав аршин историческото битие на народа и му цензурира фактите според това дали представят него, народа, в положителна светлина, или не.

Юлиана Методиева е главен редактор на сп. „Обектив”, издание на БХК. Автор е на социологически изследвания, сценарист на документалния филм “Те, другите” (1998), автор на изследването "Антисемитизмът в България днес. Има ли" (2006). Спомоществовател на книгата "Българската общественост за расизма и антисемитизма" (2005).