Абдул от „Надежда” без надежда

Адбул [1] живее в „Надежда”.Година след пристигането му в България обаче това е единствената причина тази дума да се появява в неговото всекидневие. Преди 12 месеца той бяга от сирийския град Хомс, за да търси закрила и възможност за спокоен живот в европейска държава. Твърде скоро обаче усеща какво значи да си бежанец в България и надеждите му лека-полека угасват.

До преди година Абдул учи за агроном в университета в Хомс. В четвърти курс е, но започва да осъзнава, че няма никаква перспектива за развитие в собствената си родина. „Само въздуха не са отнели на кюрдите в Сирия още”, споделя Абдул, описвайки тежките условия, при които живеят хората от неговия произход в арабската държава.

Миналата година Абдул навършва 27 години и според сирийския закон вече не може да отлага влизането си в казармата по каквато и да е причина. „Когато постъпиш в казармата или трябва да убиваш цивилни, или да бъдеш убит,” разказва той. Военната служба трае две години, а опиталите се да избягат ги очакват изтезания.

Абдул твърди, че за разлика от повечето кюрди в Сирия не е политически активен. Единственото, за което се бори, е спокоен живот.

Това го кара да се запъти към България с лист хартия в ръка - молбата за придобиване на статут на бежанец. На границата в Свиленград доброволно се предава като търсещ убежище. Споделя, че е тръгнал към България с надеждата да получи човешко и демократично отношение.

В ареста в Свиленград Абдул прекарва 7 дни; охраната му взима парите и ценностите, а в замяна му казва, че получава 3-месечна условна присъда без право на обжалване. Сириецът описва условията, в които е прекарал седмицата като „пълен ад, който би накарал всеки да полудее.”

Пътят на Абдул, както и на други търсещи убежище, продължава от ареста в Свиленград към Специалния дом за временно настаняване на чужденци (СДВНЧ) в софийското село Бусманци. На влизане в дома България му дава мръсно одеяло и чаршафи и го тиква в стая с още 30 души.

Абдул казва, че животът в Бусманци протича в пълна изолация от света и с чувството, че никой не се интересува от теб. „Персоналът се отнася с теб сякаш си престъпник или терорист. Подложен си на постоянно унижение и подигравки.”

Оприличава храната, която е получавал там, на кучешка. За закуска на всеки търсещ убежище се полага залък хляб със сладко, на всяко ядене – картофи. Порциите са недостатъчни, особено за мъжете, но допълнително не могат да поискат. „Ако се опиташ да си запазиш хляб за по-късно обаче, идват и ти го взимат”, разказва Абдул.

Ако някой не издържи на мизерните условия и протестира по някакъв начин, „го тикат в мръсна студена клетка”, твърди сириецът.

По времето, когато Абдул е в Бусманци, центърът е препълнен. Подобната на затвор институция приютява търсещите убежище, докато тече разглеждането на молбите им – понякога пет месеца, понякога година. Причината е, че в общежитията на Държавната агенция за бежанците достатъчно места няма.

От Бусманци успяват да излязат тези, които покажат „външен адрес”, на който могат да се преместят. Абдул представя истински адрес, тъй като приятели кюрди са готови да му помогнат. Така той успява да се измъкне след 45 дни в дома.

Срещу 100 евро бежанците в Бусманци могат да си купят фалшив адрес, с който да излязат от дома. Използвалите такъв адрес обаче после често остават на улицата. Същевременно губят и правото си да кандидатстват за място в общежитията на Държавната агенция за бежанците, както и финансовата помощ от петдесетина лева на месец, която биха получавали там.

Когато го срещам за пръв път, повече от 10 месеца след като е излязъл от дома в с. Бусманци, Абдул незабавно се съгласява да ми разкаже за престоя си там. Иска му се нещо да се промени. Има приятели, които все още са в СДВНЧ с. Бусманци и с. Любимец. Те от години са в България и живеят затворени, докато жените и децата им са в Сирия, Иран, Ирак.

В деня на интервюто Абдул получи отказ на молбата си за статут на бежанец. На въпроса дали иска да остане в България отговаря категорично с “не”. Тук не получава закрила, не може да работи, не вижда възможности пред себе си. За последната година е разбрал, че това не е правова държава, няма гарантирани човешки права и няма кой да ги защити. Не вижда надежда за достоен живот в България.

За момента Абдул живее в квартал „Надежда”. Изхранва се с помощите, които сестра му получава за детето си в Германия. Опитвал е да избяга към Европа, но е задържан и върнат обратно. Дъблинският договор го лишава от всякаква надежда за убежище и работа в друга европейска държава.

Върне ли се в Сирия, го очакват изтезания.

Мария Манолова е 22-годишна. Завършила е „Медия, комуникации и културология” в Ню Касъл, Великобритания. Работи в БХК отдел „Кампании и комуникации".