2012: Дългото начало на затварянето на трибуналите

Как ще постъпите, ако знаете, че мястото, на което работите, ще бъде закрито на определена дата? Почти сигурно е, че този въпрос има универсален отговор – ще започнете да си търсите нова работа час по скоро. Без отговор е съвсем друг въпрос – какво би станало тогава с работата, която ще сте принудени да изоставите. Кой и как ще я върши вместо вас в оставащия отрязък от време?

Тази тема може и да не звучи много извисено, но напоследък застрашава твърде сериозни международни институции, от които се очаква да гарантират правосъдие по най-тежките и най-масовите престъпления – извънредните трибунали. Този вид правосъдие възникна като екстрена и най-вече временна мярка към средата на 90-те години. Сега, през 2012, две от основните подобни институции започват дълга (няколкогодишна) процедура по затварянето си. И с основание се притесняват, че голям брой мъчително подбирани и изграждани експерти просто ще ги напуснат преди да е ударил часът на последното дело с последното обжалване и последната присъда.

Само един пример: за по-малко от половин година трибуналът за Руанда е бил напуснат от една трета от юристите, работещи за съдийските състави. Това се казва в последния доклад до Съвета за сигурност на ООН, писан от председателката на трибунала Халида Рашид Хан. На този фон да отбележим: през тази година трибуналът за Руанда трябва да произнесе четири присъди на първа инстанция, ако не броим и три още незапочнали дела по обида на съда. И без да броим делата на втора инстанция, както и деветимата издирвани обвиняеми, които все така се укриват от праводъсието, както в Европа доскоро го правеха Караджич и Младич, бягащи от трибунала - близнак на руандийския – този в Хага. И без да напомняме, че почти през цялото време става дума за дела за геноцид, най-тежкото престъпление в правото.

Тези трудности далеч не означават, че временните съдилища трябва да векуват, нито пък това, че не бива изобщо да съществуват. Те просто илюстрират непреценените и непредвидените навремето пречки, които продължава да среща по пътя си това уникално правораздаване, неусетно променило представата ни за търсене на отговорност.

Според стратегията на ООН за закриването на двата временни трибунала през тази година всички дела за Руанда и Югославия трябва да приключат на първа инстанция, а през 2014 г. – и на втора инстанция. Тези дати вече бяха променяни, а за новите е заложено правилото, че те няма да бъдат спазвани в абсолютни форми. Най-гръмкото дело на трибунала за Югославия например е това на Караджич, а то дори не е стигнало до средата на първа инстанция. Изчислено е, че то трябва да свърши в края на 2014 г., но това е почти незащитима прогноза. Що се отнася до наскоро арестувания Младич, неговото дело дори не е започнало. Делата на двамата основни извършители на престъпленията в Босна ще започнат в обичайно функциониращ трибунал, но най-вероятно ще се развият и ще завършат в едно почти опразнено от други обвиняеми съдилище. „Почти“, защото две-три други дела все пак се твърди, че ще приключат чак през 2015-2016 г. Нищо, че общият краен срок е друг.

Колкото беше трудно да се отворят двата извънредни трибунала, толкова трудно предстои да бъде и затварянето им. И в едната, и в другата посока процесите траят години. Какво например да направят тези съдилища с уникалната информация, която са събрали? Кой би следвало да й осигури покрив след края на съществуването им? Кой би следвало да следи за защитата на личността и показанията на защитените свидетели? Това не са въпроси без отговор, а въпроси с труден отговор. Засега той е следният: ООН създаде нови временни институции, които предварително определи като „малки“ (каквото и да значи това). Тяхната функция ще бъде да се грижат за това наследство. Институцията за Руанда ще започне да работи през тази година. Тя ще управлява и най-ценната част от материалното наследство на трибунала – 900 000 страници свидетелски показания, получени от 3 200 свидетели. И тук не влизат разследванията, експертните доклади, аудио и видеозаписите, веществените доказателства – всичко, което описва убийството 800 000 души за 100 дни. Информацията за тези престъпления е най-сигурното оръжие срещу ревизионизма, който така натрапчиво избуява след геноцидите. Институцията-близнак за югославския трибунал ще заработи през 2013 г. Тя (както и руандийската) ще има право да гледа дела за обида на съдилищата, които вече няма да съществуват. Ще гледа и онези дела, които са били образувани след 1 юли 2012 г.

Това, че една временна институция ще бъде сменена с нова временна институция може би звучи иронично, но всъщност отразява нещо естествено – нуждата от постоянен съд, прилагащ международното хуманитарно право и задействащ се в моменти, когато възникнат престъпления като руандийските и югославските. Такъв съд има днес – това е Международният наказателен съд – но през 90-те години го нямаше. Нямаше ги и развитите и допълнени правни норми, които двата трибунала въведоха и оставиха в наследство на съдилищата след тях. Нямаше го и най-важното – увереността, че когато националните държави откажат или не умеят да осигурят справедливост, тя може да бъде получена другаде. И ако за целия този труд сега трябва просто да наблюдаваме една дълга и почти невъзможна раздяла, какво пък, това не е кой знае колко висока цена.

 

Татяна Ваксберг е журналист. Автор е на книгата „Милошевич и Трибуналът" и на филма „Технология на злото" за насилствената асимилация на българските турци. Била е кореспондент на радио „Свободна Европа" в Хага и Вашингтон. Има три национални награди за разследваща и аналитична журналистика. От 2009 г. води колонка в сп. „Обектив“.