Задължителното ваксиниране и правата на човека

Автор: Красимир Кънев

В българското общество, както и в редица други страни на Европа и Северна Америка, все по-често се обсъжда задължителното ваксиниране срещу COVID-19 на някои професионални групи. Най-често става дума за медицинските специалисти, за работещите в социалната сфера и в сферата на услугите. В контекста на тези обсъждания възниква въпросът – изискването за задължително ваксиниране може ли да доведе до нарушения на правата на човека? Този така общо поставен въпрос изисква анализ на редица фактори и условия, преценени поотделно и в тяхната взаимна връзка, за да получи отговор.

В наскоро постановеното си решение по делото Вавричка и други срещу Чешката република Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) прие, че задължението да се ваксинират деца срещу определени инфекциозни заболявания (дифтерия, тетанус, коклюш, хемофилус инфлуенца тип Б, полиомиелит, хепатит В, морбили, паротит, рубеола и - за деца със специфични показания - пневмококови инфекции) е по принцип намеса в тяхното право на личен живот, гарантирано от член 8 от Европейската конвенция по правата на човека. Тази разпоредба от Конвенцията обаче дава възможност за оправдаване на тази намеса, ако тя е предвидена в закон, преследва една или няколко от легитимните цели, изрично формулирани в нея и е необходима в едно демократично общество, т.е. мерките за намеса са в отговор на належаща обществена нужда, обосновани са с относими и достатъчни аргументи и са пропорционални на преследваната цел.

В конкретния случай ЕСПЧ не установи нарушение, тъй като според него задължителното ваксиниране на деца в Чехия е било предвидено в закон, преследвало е легитимни цели – защита на здравето и на правата и свободите на другите, а начинът на неговото налагане е бил съответен на стандартите на едно демократично общество. По-специално, то е било добре обосновано, за да отговори на належаща обществена нужда да се защитят отделните хора и обществото като цяло от инфекциозни заболявания. И, не по-малко важно, средствата, с които задължението е било наложено – еднократни невисоки глоби на родителите в случай, че не представят децата си за задължително ваксиниране, и неприемане в детска градина на неваксинираните деца – са били пропорционални на преследваната цел.

ЕСПЧ отдава значение и на четири други условия, които подкрепят извода за пропорционалността на мерките:
1/ прилаганите ваксини са доказано ефективни за предотвратяване на сериозни инфекциозни заболявания;
2/ националното законодателство допуска изключения от задължението за ваксиниране в случай на противопоказания;
3/ било е допустимо изключение за силно мотивираните „отказници по съвест“ и
4/ нежелаещите да се ваксинират по една или друга причина са имали ефективно средство за защита на национално ниво, включително чрез жалба до Конституционния съд. Съдът също така отдава значение на факта, че макар неваксинираните деца да не са приемани в детска градина, те впоследствие, независимо от ваксинационния си статус, са допускани до системата на общо образование и по този начин не са били лишавани от основно човешко право – правото им на образование.

Това решение на ЕСПЧ, макар и постановено по повод задължителното ваксиниране на деца срещу определени инфекциозни заболявания, които не са били непосредствена опасност за обществото, може да послужи за добър изходен отправен пункт на анализа на предложенията за задължително ваксиниране на определени групи с ваксините срещу COVID-19. Преди всичко следва да определим дали наличните ваксини са достатъчно сигурни и ефективни. Ваксините срещу COVID-19 са преминали през експертна оценка на международно и на национално ниво на няколко независими от производителя органи, определени да защитават обществения интерес. Тяхната оценка, интегрирала най-високия стандарт на световната научна мисъл в съответните сфери, е тази, която следва да ръководи решенията за прилагането им. Към момента в цял свят са поставени близо четири милиарда и седемстотин милиона ваксини и съобщените странични ефекти от тях са много малко на брой, сравними като дял със страничните ефекти от ваксините, обсъждани по делото Вавричка, а така също и със страничните ефекти на други лекарства, одобрени за използване през годините. В много страни, в които бяха приложени масово, ваксините доказаха ефективността си ако не да изкоренят заболяването, то със сигурност да ограничат неговото разпространение и да намалят неговите увреждащи ефекти значително, особено по отношение на уязвимите групи – възрастните хора и тези с хронични заболявания.

Очевидно е, че както в случая по делото Вавричка, ваксинирането срещу COVID-19 преследва легитимна цел – защитата на общественото здраве като цяло, както и на правата и свободите на всички и особено на уязвимите групи. Ваксинирането срещу COVID-19 е в отговор на дори още по-належаща обществена нужда, тъй като става дума за инфекциозно заболяване, което протича в настоящето и е вече обхванало огромни групи от хора по цял свят, а не за заболяване, което хипотетично може да засегне ограничен кръг хора в едно неопределено бъдеще. Следователно, задължителното ваксиниране на определени групи би било оправдано и не би било нарушение на правото на личен живот, при условие, че средствата за неговото налагане са пропорционални на преследваната цел в едно демократично общество.

Задължителното ваксиниране в интерес на общественото здраве и за защита на живота на лицата, принадлежащи към уязвими групи, следва да държи сметка за тежестта и опасността от заболяването, което то се стреми да предотврати или да ограничи. Налагане на една такава мярка, която засяга основно човешко право, за предотвратяване на тривиални настинки или за гъбички по ноктите, разбира се, не би било оправдано. COVID-19 обаче показа, че е сериозно заболяване с пагубни последствия за живота и здравето на възрастните хора и на хората с някои хронични заболявания. Към този момент по официални и със сигурност занижени данни той е отнел живота на близо четири милиона и половина души по цял свят. Причинил е страдания на стотици милиони. Струвал е милиарди на здравните системи и на националните икономики. Нито едно от инфекциозните заболявания, за които ЕСПЧ реши по делото Вавричка, че предотвратяването му оправдава задължителното ваксиниране, не е имало толкова разрушителни ефекти.

За кои групи би било оправдано задължителното ваксиниране срещи COVID-19 при определени условия?
Стандартът по делото Вавричка насочва към много широк кръг, потенциално към всички, които са в контакт с други хора и които могат да бъдат за тях източник на опасност от заразяване. Със сигурност, налагането на задължение за ваксиниране на медицинските специалисти, на служителите в социалната сфера, които са в непрекъснат контакт с уязвими групи от населението (възрастни, хронично болни) и на служителите в полицията и в администрацията на национално и на местно ниво, не би било по презумпция нарушение на тяхното право на личен живот. Същото се отнася и за учителите, за шофьорите в обществения транспорт и за всички, които са във всекидневен контакт с хора. Правото на личен живот подлежи на ограничаване изобщо и особено в случаите, когато могат да бъдат застрашени здравето и живота на уязвими групи.

Но налагането на задължение за ваксиниране без оглед на средствата, с които това става, би могло да наруши правото на личен живот. За да бъде оправдано ограничаването на едно основно човешко право, закрепено на конституционно и на международноправно ниво, средствата, с които то се осъществява следва да бъдат най-малко рестриктивните за постигане на целта. С други думи, ако определено, по-малко рестриктивно средство постига същата цел, каквато постига и по-рестриктивното, изборът на последното вместо на първото би бил в нарушение на правото на личен живот. В решението по делото Вавричка ЕСПЧ подчертава, че задължителното ваксиниране на децата в Чехия не е наложено насила, чрез принудително инжектиране на ваксина, а чрез налагане на еднократни глоби на родителите и чрез препятстване на достъпа на неваксинирани до детска градина (но не и до училище). По подобен начин, налагането на задължително ваксиниране срещу COVID-19 следва да се обмисли внимателно от гледна точка на средствата, с които то се осъществява.

Кои средства биха били оправдани по отношение на професионалните групи, за които стана дума по-горе? Със сигурност, всякакви форми на насилствено инжектиране на ваксина би било неприемливо и би на свой ред довело до нарушение на друго човешко право – на защита срещу нечовешко и унизително отнасяне. За отказ от ваксиниране като първа стъпка могат да бъдат налагани глоби. При повторен отказ, глобите могат да бъдат увеличавани. По-упоритите служители-отказници могат да бъдат отстранявани от работа или от контакт с хора временно, до приключване на пандемията. Може да им бъде ограничаван достъпа до определени помещения, да им бъдат намалявани възнагражденията, когато в резултат от техния отказ да се ваксинират те не могат да изпълняват задълженията си в пълен обем. ЕСПЧ вероятно би приел, ако се съди по практиката му в сходни случаи, че освобождаването от работа на определени категории държавни или общински служители поради отказа им да се ваксинират, би било оправдано. И все пак, това изглежда прекомерно. До освобождаване от работа обаче не бива да се стига преди да са изпробвани други средства.

Отново, следвайки стандарта по Вавричка, системата на задължително ваксиниране трябва да предвиди възможност за освобождаване при противопоказания и в случаи на „откази по съвест“, които, разбира се, следва да бъдат внимателно изследвани. Тя трябва обаче да предвиди и възможност за защита от заразяване на лицата, които могат да останат потенциално застрашени в случай, че отказът от ваксиниране на съответното длъжностно лице бъде обявен за легитимен. И, най-сетне, системата на задължително ваксиниране следва да предвиди ефективно правно средство за защита на отказващите ваксиниране. То следва да включва достъпен и бърз механизъм за разглеждане на техните жалби от независим и безпристрастен съдебен орган с предоставяне на възможност за безплатна правна помощ на лицата, които поради липса на средства не могат да си позволят да наемат адвокат.