Дари Правна помощ

Отрицателно становище на БХК по Общия законопроект за изменение на Семейния кодекс

Българският хелзинкски комитет изрази отрицателно становище към Общия законопроект за изменение на Семейния кодекс. Намираме, че законопроектът изменя из основи възприети положения в семейното право и поради това трябва да бъде допълнително обмислен и обсъден от широката правна общност – включително представители на академичните среди, магистрати и практикуващи юристи, както и представители на неправителствения сектор, които концентрирано работят с жертви на домашно насилие и на насилие, основано на пола.

Намираме, че този законопроект следва да бъде оттеглен и върнат за обсъждане в работна група и обществено обсъждане. В този смисъл подкрепяме изразената позиция на Висшия адвокатски съвет на 06.03.2025 г. и публикувана на официалния сайт на ВАдС. 

Намираме, че Общият законопроект въвежда регулация на права на децата, която е в разрез с възприетия международноправен принцип за решения в най-добрия интерес на детето. Проектът задължава съда да отсъди съвместно упражняването на родителски права дори когато няма съгласие за такова между самите родители и при история на домашно насилие, въвежда детайлната регулация на отношения от строго личен характер, дава превес на материално по-силния от двамата родители, въвежда термина „родителско отчуждение“, който е отхвърлен в световен план като реален синдром, но е част от родителските битки в съда и поради невъзможността да бъде измерен и често служи за злоупотреби.

Съдът трябва да има възможността да извърши индивидуална оценка и да прецени всички обстоятелства при искане за определяне на съвместно упражняване на родителски права, но при всички положения следва да бъде ръководен от най-добрия интерес на детето. Съдът трябва да бъде свободен да не уважи искане за съвместно упражняване на права ако то не е в интерес на детето, докато Общият законопроект предвижда такава възможност само при „заплаха за здравето или живота“.

Съвместното упражняване на права по отношение на дете може да бъде въведено като възможност за съда в законодателството ни, но в никой случай данни за предхождащо насилие в семейството, зависимо положение или видимо неразбирателство между родителите не могат да бъдат пренебрегвани.

Въз основа на голяма част от предложенията за изменения на Семейния кодекс, личи липсата на задълбочен предварителен анализ и участие на експерти от различни професионални сфери, запознати със спецификата на материята, свързана с най-добрия интерес на детето. Не се отчита, че домашното насилие е изрично дефинирано в действащото българско законодателство, като подлежи на специална правна уредба чрез ЗЗДН, и всяка законодателна инициатива, която засяга последиците от домашно насилие (вкл. при упражняване на родителски права), следва да бъде в синхрон с него.

Цялото становище четете по-долу:

----------------------------

 

До
Председателя на
51-ото Народно събрание

До
Комисия по конституционни и
правни въпроси в
51-ото Народно събрание

СТАНОВИЩЕ

по Общ законопроект със сигнатура №
51-553-37-21 на приетите на 10.04.2025
г. на първо гласуване законопроект за
изменение на Семейния кодекс, № 51-
454-01-50, внесен от Костадин Тодоров
Костадинов и група народни
представители на 19.12.2024 г.;
законопроект за изменение и
допълнение на Семейния кодекс, № 51-
454-01-52, внесен от Александър
Викторов Рашев и група народни
представители на 20.12.2024 г. и
законопроект за изменение и
допълнение на Семейния кодекс, № 51-
454-01-54, внесен от Деница Евгениева
Сачева и група народни представители
на 20.12.2024 г, изготвен на основание
чл. 77, ал. 2 от Правилника за
организацията и дейността на
Народното събрание

от
Адела Качаунова
Съпредседател на
Българския хелзинкски комитет

 

Уважаеми госпожи и господа народни представители, 

С настоящето становище Български хелзинкски комитет изразява отрицателно становище към Общия законопроект, посочен по-горе. Намираме, че подобен законопроект, изменящ из основи възприети положения в семейното право, трябва да бъде допълнително обмислен и обсъден от широката правна общност – включително представители на академичните среди, магистрати и практикуващи юристи, както и представители на неправителствения сектор, които концентрирано работят с жертви на домашно насилие и на насилие, основано на пола. Намираме, че този законопроект следва да бъде оттеглен и върнат за обсъждане в работна група, което да бъде последвано от обществено обсъждане. В този смисъл подкрепяме изразената позиция на Висшия адвокатски съвет на 06.03.2025 г. и публикувана на официалния сайт на ВАдС (https://www.vas.bg/bg/a/pozitsiya-na-visshiya-advokatski-svet-po-trite-zakonoproekta-za-izmenenie-i-doplnenie-na-semeyniya-kodeks-razgledani-na-prvo-chetene-v-komisiyata-po- konstitutsionni-i-pravni-vprosi-v-narodnoto-sbranie). 

Намираме, че Общият законопроект следва да бъде отхвърлен заради регулация на права на децата, които са в разрез с възприетия международноправен принцип за решения в най-добрия интерес на детето, изземването ролята на съда, който е задължен да отсъди съвместно упражняването на родителски права дори когато няма съгласие за такова между самите родители и при история на домашно насилие, детайлната регулация на отношения от строго личен характер, даване на превес на материално по-силния от двамата родители, въвеждането на термин „родителско отчуждение“, който е отхвърлен в световен план като реален синдром, но е част от родителските битки в съда и поради невъзможността да бъде измерен често служи за злоупотреби. 

Съдът трябва да има възможността да извърши индивидуална оценка и да прецени всички обстоятелства при искане за определяне на съвместно упражняване на родителски права, но при всички положения следва да бъде ръководен от най-добрия интерес на детето. Съдът трябва да бъде свободен да не уважи искане за съвместно упражняване на права ако то не е в интерес на детето, което е обширно понятие, излизащо извън заложените рамки в Общия законопроект „заплаха за здравето или живота“. Съвместното упражняване на права по отношение на дете може да бъде въведено като възможност за съда в законодателството ни, но в никой случай данни за предхождащо насилие в семейството, зависимо положение или видимо неразбирателство между родителите не могат да бъдат пренебрегвани. 

Въз основа на голяма част от предложенията за изменения на Семейния кодекс, личи липсата на задълбочен предварителен анализ и участие на експерти от различни професионални сфери, запознати със спецификата на материята, свързана с най-добрия интерес на детето. 

Не се отчита, че домашното насилие е изрично дефинирано в действащото българско законодателство, като подлежи на специална правна уредба чрез ЗЗДН. Всяка законодателна инициатива, която засяга последиците от домашно насилие (вкл. при упражняване на родителски права), следва да бъде в синхрон със ЗЗДН, а не да го заобикаля или подменя чрез предложените промени в ГПК. 

Алтернативно, ако Общият законопроект не бъде оттеглен или отхвърлен, моля да вземете предвид следната позиция по отделни предложения: 

1. По отношение на предложената в §1 от общия законопроект промяна в чл.1 СК: 

Предлага се с чл. 1 СК да се регламентира, че с кодекса, освен отношенията, основани на брак, родство, осиновяване, настойничество и попечителство, се урежда и правото на личен и семеен живот. Поддържаме, че правото на личен и семеен живот, като основно човешко право, регламентирано в чл.8 ЕКПЧ и чл.7 ХОПЕС, има широк предметен обхват и не е възможно то да бъде регламентирано чрез Семейния кодекс, доколкото не се ограничава само до въпроси, касаещи семейното право, а, напротив, обхващат неизчерпателни, различни аспекти, включително защита на личната неприкосновеност, правото на лична свобода, защита на кореспонденцията, защита на лични данни, както и правото на защита срещу неоснователни намеси от страна на държавата, като например необосновани обиски и задържания. Предвид посоченото, промяната следва да се отхвърли. 

2. По отношение на предложенията в §2 от общия законопроект за създаване на чл.58а СК:  

  Приемаме с чл. 58а, ал.1 СК да се регламентира, че родителската отговорност се носи съвместно от двамата родители, независимо дали живеят заедно, или разделени. Не сме съгласни с предложенията в чл. 58а, ал.2 и ал.3 СК, с които се определя, че важните решения за детето, като неговото местоживеене, образование, извънкласни занимания и планови медицински интервенции се взимат съвместно от родителите, а ежедневните – самостоятелно от всеки от тях. При несъгласие по въпроси като избора между футбол и спортни танци, следвайки подхода, заложен в законопроекта, спорът следва да се разреши от съда. Това е свързано със съдебни разноски и продължително време за разрешаването му, при което детето остава без достъп до желаната или необходима дейност. Освен това, такава уредба открива възможност за натиск от по- ресурсния родител, който може да злоупотребява с правото чрез системно иницииране на дела, не в интерес на детето, а с цел надмощие. 

  С чл. 58а, ал. 4 СК се предвижда, че „Времето на детето се споделя между двамата родители, независимо дали живеят заедно или са разделени. При спор относно родителски права и режим за лични контакти между родител и дете, времето, което детето прекарва с който и да е от родителите си не може да бъде по-малко от 127 дни на годишна база, в случай че родителят не застрашава живота и здравето на детето“. Предложението категорично следва да се отхвърли. Фиксираните 127 дни при единия родител, без оглед на възрастта на детето и разстоянието между родителите, пренебрегват необходимостта от индивидуален подход според конкретната ситуация, което е в ущърб на най-добрия интерес на детето. Така например, кърмаче на девет месеца следва да бъде предадено на бащата, независимо на какво разстояние живее от майката. За сравнение, в Нидерландия, т.нар. „редуващо се местоживеене на детето“ е допустимо, само ако двамата родители живеят на разстояние от 10 км, в Белгия средното разстояние между дете и не-резидентен родител следва да е до 17 км. 

3. По отношение на предложените в §3 от общия законопроект варианти за изменения в чл.59 СК:  

3.1 От трите варианта за промени в разпоредбата, единственият, който може да бъде подкрепен е този на ПГ „ГЕРБ-СДС“, при това с изключение на чл.59, ал.6 СК, където се предвижда, че при данни, че е налице родителско отчуждение, съдът изслушва вещо лице – психолог. На първо място, това е комплексно психологическо и емоционално състояние на детето, което, обаче, не е научно утвърден медицински или психиатричен термин, нито е официално признат като диагноза. Вещото лице отговаря на конкретни въпроси, формулирани от съда, относно психологическото състояние, връзката между дете и родител, нуждите на детето, но не и по въпроса има ли или няма „родителско отчуждение“. Това е оценъчно понятие, без легална дефиниция, което съдът следва да анализира сам, въз основа на всички събрани доказателства, не само експертиза. 

Освен горепосоченото, считаме, че при въвеждането на правило за задължително изслушване на вещо лице, данните за домашно насилие също следва да бъдат обхванати. Още повече, предложението предполага да не се назначава което и да е вещо лице- психолог от списъците на съдилищата, а някой, който познава тези проблематики и конкретните им особености. На този етап не е възможно на правосъдната система ефективно да бъдат осигурени достатъчен брой вещи лица-психолози, които да са доказани специалисти в тези области. Към момента изискването на Наредба № Н-1 от 14.02.2023 г. за допълнителна квалификация по „медицинска психология“ на вещите лица не се спазва поради остър кадрови дефицит. Съдът ще е принуден да изслушва психолози без необходимите специални познания, което води до сериозен риск за недостатъчно ясна и обективна преценка на най-добрия интерес на детето. В останалите части, Вариант № 3 на §3 от общия законопроект следва да бъде приет, доколкото само той отразява принципите, вече развити достатъчно последователно в съдебната практика. 

 3.2 Вариант № 1, предложен от ПГ „Възраждане“ категорично не може да се подкрепи, защото, ако не се постигне споразумение, в чл.59, ал.2 СК е заложен изчерпателен списък на критерии за преценка на най-добрите интереси на детето, който лимитира съда във всеки индивидуален казус. В чл.59, ал.3 СК се установява минимален период от 10 дни на месец, които детето трябва да прекарва при родителя с режим на лични контакти, а в чл.59, ал.4 СК е добавено, че изключение може да се направи само до 6 месеца, при констатирана необходимост от прилагане на защитни мерки или когато интереса на децата налага това. Приложими са аргументите, посочени в горната точка - фиксирането на минимален период е твърде общ и негъвкав подход, но в допълнение, шестмесечният срок може да доведе до преждевременно подновяване на контакт с родител, който не е в състояние да поддържа безопасна и пълноценна връзка с детето. Много често възстановяването на стабилна среда и изграждането на доверие изисква значително по-дълъг период. 

Вариант № 2, предложен от ПГ „ИТН“ също е изцяло неприемлив и недопустим. Съгласно чл.59, ал.1 и ал.2 СК, както са предложени в посочената редакция, при развод, ако родителите сключат споразумение, то се утвърждава от съда по чл. 49, ал. 5 СК, а при раздяла се предвижда това да става чрез нотариална заверка на съдържанието и подписите. Нотариусите нямат задължение на правят проверка дали споразумението отговаря на най-добрите интереси на детето, така както е длъжен да прави съда. Тоест, от гледна точка на гарантирането на висшите им интереси, налице е неравнопоставеност между децата, чийто родители са сключили граждански брак и онези, чийто не са. Освен това, във всеки следващ момент и с лекота, съгласието на единия от родителите може да се оттегли при спазване на посочената форма, което внася правна несигурност по отношение на детето. 

3.3 Сред най-драстичните проблеми в общия законопроект е предложението на ПГ „ИТН“ във връзка с чл.59, ал.6 СК, с която се въвежда оборима презумпция за споделено родителство, като текстът гласи: „При липса на споразумение между родителите, съдът определя времето и реда за носене на родителската отговорност от всеки от двамата родители, като задължително разпределя, според обстоятелствата, детето да живее при всеки един от двамата родители, включително през училищните ваканции, официалните празници и личните празници на детето. Ранната детска възраст, голямата географска отдалеченост на местоживеенето на двамата родители и неразбирателството между родителите, не са достатъчни обстоятелства за оборването на презумпцията за споделено родителство.“ На първо място, не може да има презумпция, оборима или не, във връзка с понятие без легална дефиниция, какъвто е случая със споделеното родителство. Не е ясно какво обхваща то, какви са пределите и елементите му, тоест не е ясно какво точно се оборва и оттам, как се размества доказателствената тежест изобщо. Но още повече, най-добрият интерес на детето следва винаги да се преценя въз основа на комплексна оценка на всеки отделен казус и индивидуалните му специфики, а не чрез налагане конструкции, лишаващи съда от преценка, каквато е презумпцията за споделено родителство. С налагането на равни периоди, в които детето да живее при всеки от родителите не се отчитат редица ключови фактори като възрастта на детето, мнението му, отношенията му с всеки родител, родителските качества и капацитет, разстоянието между жилищата на родителите, невъзможността за регистриране на настоящ адрес на детето, посещението на училище и извънкласни дейности, непрестанното местене на вещи и най-вече отражението, което това би могло да има върху психо-емоционалното му състояние, изкривяването на усещането за дом.   

На следващо място, този текст директно ще доведе до злоупотреби чрез завеждане на производства по Закона за защита от домашното насилие с цел оборване на презумпцията, доколкото тя не отпада с наличието на най- първосигналния аргумент срещу споделеното родителство, а именно липсата на разбирателство между родителите. Следващата пряка последица ще е преангажирането на ОЗД и съдебните изпълнители в страната с непрестанни конфликти относно предаването на детето, което категорично ще вреди съществено на психическото и емоционалното му състояние. 

При оборване на презумпция, макар да не е ясно как, в чл.59, ал.7 СК се регламентира, че съдът все пак разпределя времето на детето при всеки от родителите така, че то да живее не по-малко от 127 дни на годишна база при всеки от родителите си, ако родител не застрашава живота и здравето на детето, което отново не отчита необходимостта от индивидуален подход. 

Предложението в чл. 59, ал.5, т.2 СК за изискване съдебно разрешение за пътуване на единия родител и детето за повече от месец и след като се внесе гаранция за връщане на детето в поне двоен размер на разноските за връщането му по Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца противоречи на забраната в чл. 22 от ХК. Остава впечатление, че целта е чрез правна норма предварително да се обезпечат хонорарите на адвокати, специализирали в тези производства, което е недопустимо. 

Напълно недопустимо е да се подкрепи предложението в чл.59, ал.9, изречения второ и трето СК по отношение на неплащането или плащането в двоен размер на издръжка на детето в зависимост от това успял ли е родителят са прекара отреденото му време с него. Неплащането на издръжка на посоченото основание е санкция за детето и ясно противоречи на неговите интереси. Функцията на издръжката е да осигури условия на живот на детето, каквито е имало преди развода на родителите, освен ако това би създало особени затруднения за дължащия издръжка родител. Издръжката на децата се дължи от двамата родители, независимо при кого те живеят, но отглеждащият родител следва да поеме по принцип по-малък дял от издръжката в пари с оглед даваната от него издръжка в натура при съвместното живеене с децата и посрещането на разходите на домакинството, част от които са в полза и на децата1.

1 В този смисъл: Решение № 74 от 07.04.2016 г. по гр. д. № 4369 / 2015 г. на Върховен касационен съд,
4-то гр. отделение; Решение № 158 от 28.06.2016 г. По гр. д. № 3316 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 
3-то гр. отделение; Решение № 291 от 04.01.2016 г. По гр. д. № 2320 / 2015 г. на Върховен касационен съд,
3-то гр. отделение; Решение № 334 от 06.01.2016 г. По гр. д. № 2202 / 2015 г. на Върховен касационен съд,
4-то гр. отделение; Определение № 239 от 15.02.2013 г. По гр. д. № 1048 / 2012 г. на Върховен касационен съд  

Във връзка с предложението по чл. 59, ал.10, ал.11, ал.12 СК, вече бе обосновано, че не е възможно на правосъдната система ефективно да бъдат осигурени достатъчен брой вещи лица, които да са доказани специалисти по проблематиката на родителското отчуждение конкретно, както и че в предметния обхват на такава регламентация, в това число налагането на мерки за промяна в поведението на родителя, следва да се включат данните за домашно насилие. 

4. По отношение на предложените в §4 от общия законопроект изменения в чл.123, ал.1 СК: 

  Предложението може да бъде подкрепено. 

5. По отношение на предложените в §5 от общия законопроект нови разпоредби на чл.126, ал.4-6 СК: 

Предложените изменения ясно показват, че законопроектът поставя акцент върху формалното равноправие между родителите, вместо да изхожда от принципа за най- добрия интерес на детето. Следователно, следва да бъдат отхвърлени. Посочените разпоредби налагат универсален подход, без да отчитат индивидуалните характеристики на всяка семейна ситуация. С чл. 126, ал. 6 СК, ако липсва съгласие за преместване на детето на разстояние над 100 км, дори когато промяната е очевидно в интерес на детето, се създава риск от блокиране на важни решения, предпоставки за конфликти, ангажиране на съдебни изпълнители и емоционално натоварване за детето Освен това, такова изискване лесно може да се използва за манипулация или контрол, при което детето се превръща в средство за натиск. 

6. По отношение на предложените в §9 от общия законопроект промени в чл.131, ал.1 СК: 

Предложената разпоредба предвижда, че при поведение на родител, което създава опасност от родителско отчуждение или води до такова, съдът може да ограничи родителски права или да ги възложи на друго лице. Текстът следва да се отхвърли, защото създава предпоставки за санкциониране, без да осигурява достатъчни процесуални гаранции или яснота как ще бъде установено родителско отчуждение. Както бе посочено, за разлика от ясно дефинирани състояния като тревожност, посттравматично стресово разстройство или депресия, няма утвърдени клинични скали или стандартизирани тестове по отношение на родителското отчуждение, чрез които да бъде доказано неговото наличие с необходимата степен на научна достоверност и обективност. Практиката на ВКС подчертава, че ограничаването на родителски права е крайна мярка, приложима само при реална и доказана опасност за детето. Липсва фокус върху превенцията, информираността и подкрепата към семействата – елементи, които са критични за справяне с отчуждението. Вместо защита, се създава нова форма на натиск и нестабилност в живота на детето. При добронамереност, законодателят би предвидил разпоредби, задължаващи родителите да посещават програми, които елиминират в ранен етап отчуждаващото поведение и повишават родителския капацитет. 

7. По отношение на предложените в §10 от общия законопроект:   

Предложението следва да бъде прието. 

8. По отношение на предложените в §11 Гражданския процесуален кодекс: 

Предложените варианти за изменения са два, като единствено вторият, на ПГ „ГЕРБ-СДС“, може да бъде подкрепен. Вариантът, предложен от ПГ „ИТН“ трябва да бъде отхвърлен, доколкото противоречи на основни положения в гражданския процес като основанията за спиране, възобновяване и прекратяване на производството, правилата за съединяване на искове, възможността на страните в производството на дават обяснения, въвеждане на безсрочна висящност, обоснована от наливане на различаващи се искови претенции в едно дело, без съобразяване с етапите, преклузивните и давностните срокове в производството, нито дори с последиците от постановяването на решение на първа инстанция и невъзможността делото да продължава да е висящо за неопределен срок, като едновременно тече срок за обжалване пред втора инстанция и респективно, след това да бъде образувано въззивно производство. Освен това, предложението в чл. 330а, т. 3 ГПК делата по Закона за защита от домашното насилие да бъдат подведени под общото „особено производство“ е юридически и практически необосновано, тъй като пренебрегва характера на ЗЗДН като специален закон спрямо общите норми на ГПК, който въвежда правила за ускорено производство, възможност за налагане на незабавни мерки за защита, различен стандарт на доказване и друго разпределение на доказателствената тежест, които отчитат спецификите на този вид посегателства. 

9. По отношение на предложените в §12 от общия законопроект промени в Наказателния кодекс: 

  Предложението следва да се отхвърли. Чл. 182, ал. 2 НК предвижда наказателна отговорност за неизпълнение на съдебно решение относно упражняване на родителски права или лични контакти с дете. Предлаганата редакция на разпоредбата предвижда драстично увеличение на наказанието при особено тежки случаи – от досегашния максимум от шест месеца лишаване от свобода на до пет години, с цел „засилване на генералната превенция“. Такова изменение, обаче, противоречи на принципа за пропорционалност на наказанието. Лишаването от свобода на родител по такъв казус не води до възстановяване на отношенията между детето и другия родител, а напротив – създава още по-дълбоко отчуждение, стигматизация и психологическа травма. Повишаването на наказанието до пет години лишаване от свобода по същество приравнява неизпълнението на съдебно решение до тежки умишлени престъпления срещу личността, без обективно да съществува съпоставим риск за живота или здравето на когото и да било. 

10. По отношение на предложените в §14 от общия законопроект изменения в легалната дефиниция на домашно насилие по ЗЗДН:   

  Предлага се допълнение в чл. 2 ЗЗДН, с което се квалифицира като форма на психическо и емоционално насилие „осуетяването, по какъвто и да е начин, на правото на дете и родител на семеен живот, както и на правото на детето да поддържа редовно лични отношения и пряк контакт с двамата родители“. Изменението следва да не се допуска. Липсват легални дефиниции на ключови понятия като „пряк контакт“, „редовни лични отношения“ и „отделяне от родител“. Не се уточнява, например, дали под „пряк контакт“ се разбира само физическа среща или включва и други видове комуникация. Например, родител, който работи в чужбина и по тази причина не може да се среща с детето си месечно, няма как да бъде определен като „насилник“ на основание, че контактът не е „редовен“ или „пряк“ по неясно дефинирани критерии. 

12. По отношение на предложените в §15 от общия законопроект за отмяна на чл.65 ЗМВР: 

  Предложението в заключителните разпоредби на законопроекта за изменение на Семейния кодекс, с което се предвижда премахване на възможността за издаване на предупредителен протокол от страна на полицейските органи, трябва да бъде отхвърлено. Предупредителният протокол, издаден по реда на ЗМВР, представлява официален документ, изготвен от длъжностно лице в кръга на служебните му правомощия и съгласно установена процедура. Този инструмент, който се използва при наличие на достатъчно данни за потенциално извършване на престъпление или нарушение на обществения ред, има важна превантивна функция не само в контекста на домашното насилие, но и в редица други сфери – включително при хулигански прояви, конфликти в общността, противообществени прояви от непълнолетни и други. 

  В обобщение, след внимателен анализ на общия законопроект за изменение и допълнение на Семейния кодекс със сигнатура № 51-553-37-21, обединяващ предложенията на ПГ „ГЕРБ–СДС“, ПГ „Възраждане“ и ПГ „Има такъв народ“, изразяваме следната обоснована позиция: 

След анализ на общия законопроект със сигнатура № 51-553-37-21, подкрепяме предложенията, които отразяват принципа, че всеки родител носи родителска отговорност и са съобразени с утвърдената съдебна практика – като чл. 58а, ал.1 СК, вариант № 3 на §3, §4, §10 и вариант № 2 на §11 (ПГ „ГЕРБ–СДС“). 

Същевременно, не можем да подкрепим и се противопоставяме на разпоредбите, които създават рискове и правна неяснота, а именно: 

- Предложението за задължително съвместно вземане на важни решения (чл. 58а, ал.2–3 СК) води до риск от натиск чрез съдебни производства и блокира достъпа на детето до различни дейности до окончателно произнасяне на съд; 

- Фиксираните 127 дни (чл. 58а, ал.4 и чл. 59, ал.7 СК) не отчитат нуждата от индивидуална преценка спрямо най-добрия интерес на детето във всеки отделен случай;   

- Оборимата презумпция за споделено родителство (чл. 59, ал.6 СК) е неясна по обхват и опасно ограничава съдебната преценка, дори при наличие на сериозни конфликти, което ще водете до травмиране на децата и злоупотреби със закона; 

- Изискването за парична гаранция при пътуване (чл. 59, ал.5, т.2 СК) противоречи на чл. 22 от Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца; 

- Свързването на издръжката с режима на лични отношения (чл. 59, ал.9 СК) пряко наказва детето и нарушава основния принцип за обезпечаване на нуждите му; 

- Прекалено високото наказание до 5 г. лишаване от свобода (чл. 182, ал.2 НК) е непропорционално спрямо естеството на правонарушението и вреди на връзката родител–дете; 

- Разширяването на определението за психическо насилие към дете и родител, както сочи предложената нова разпоредба на чл. 2, ал.3 ЗЗДН е неясно, лесно за манипулиране и игнорира реалните житейски обстоятелства; 

- Премахването на предупредителния протокол (чл. 65 ЗМВР) би отнело важен превантивен инструмент при случаи на напрежение, включително домашно насилие. 

Предвид гореизложеното, призоваваме Народното събрание да оттегли/ да отхвърли Общия законопроект, алтернативно да прецизира обхвата и съдържанието му в съответствие с горното, така че да гарантира, че най-добрият интерес на детето е водещ при всяка една промяна в Семейния кодекс и по този начин да уважи ангажиментите на България по международните договори в областта на правата на човека. Считаме, че не децата трябва да носят отговорност за решенията не техните родители, а родителите да бъдат задължени да повишават капацитета си, за да не поставят детето като оръжие в спорове с другия родител. Законът следва да постави акцент върху правата на децата, като най-уязвими във връзката родител-дете, и да вземе предвид, че съвместното упражняване на родителски права може да бъде в ущърб на дете или на родител, жертва на домашно насилие и поради това не може да съществува задължение за съда да отсъди такова. 

22.05.2025 г. 

София