Вече трети месец медиите у нас живеят с тръпката от радостта да „покриват” успеха на един съвсем реален български игрален филм, показан на почти нереален (разбирай, недостижим, вълшебен и пр.) кинофестивал. Започна се с невероятното: „Източни пиеси” на Камен Калев – селекциониран в Кан! Непосредствено преди началото на 62-то издание на фестивала (13 - 24 май) изречението звучеше като заклинание...

Заваляха информации (немалка част от тях бяха и верни), че филмът ще бъде показан в онази програма на фестивала, която вече 41 години води паралелен живот и се нарича „Петнайседневка на режисьорите”. Подчертаваше се, че последното българско участие в най-авторската от авторските трибуни на света датира от 1990 г., когато тогавашният селекционер Пиер-Анри Дело взе два филма наведнъж: „Лагерът” на Георги Дюлгеров и „Маргарит и Маргарита” на Николай Волев. „В Източна Европа, в това число и в България, се случват страхотни събития. Виждам два филма, различни и допълващи се, които могат да дадат информация за страната ви на публиката в Кан” – заяви навремето Дело. Той каза тежката си дума след като лично изгледа цялата, тогава все още държавна филмова продукция в залата на отдавна несъществуващото „Разпространение на филми”...

От тогава изтече много вода. И много български филми не успяха да отидат в Кан... До момента, в който друг селекционер, Оливие Пер, напълно в традицията на независимия изобор, не произнесе съдбоносното „да”... „Източни пиеси” на Камен Калев е селекциониран в Кан!

От гледна точка на „Петнайседневката”, а оттам на фестивала – това се нарича добър повод да се покаже на публиката (такава там се събира от цял свят), какво се случва в Източна Европа, в това число и в България. Защото, казват си хората, през изминалите 19 години, все някакви неща, трябва да са се случили в тази неясна страна.

От гледна точка на българските медии новината беше повод за информационна тръпка. Малко преди началото на май Камен Калев беше почти непознат (като изключим дежурните споменавания на сърежисьрството му с Димитър Митовски на куриозните миниатюри „Върнете заека” и „Лошият заек”, показани в две последователни години в късометражните конкурси на другата важна паралелна програма на Кан „Седмица на критиката”). И изведенъж: Камен Калев – селекциониран в Кан! И се започна: филмът бил сниман без държавна субсидия, но пък с намесата на спонсор (Ангел Христанов), той пък се появил в решаващия момент; преди това проектът участвал в София Мийтингс, после пък - в СараевоЛинк; там пък била младата турска актриса Саадет Аской, която неволно подала „ключа” за турската линия в сюжета, после пък изскочили шведите, които финансирали цялата постпродукция на филма. Французите от „Мементо Филмс” пък харесали „Източни пиеси” още преди Кан и поискали точно те, а не някой друг да получи правата за продажбата му в цял свят.

Все красиви и невероятни неща! Е, написа се и някоя друга глупост, че Калев, едва ли не щял да кръстосва шпаги с Копола, защото видите ли и двамата режисьори щели да участват в „Петнайседневката” и ха да видим сега, кой кого... Както можем да се досетим, нещата стояха по малко по-различен начин: най-новият филм на Копола „Тетро” бе поканен да открие „Петнайседневката” почетно (все пак този режисьор става за „кръстник” на независимото кино, нали?), а обстоятелството, че „Източни пиеси” е дебют, автоматически го включва в състезанието за наградата „Златна камера” (в него участват всички първи игрални филми от всички програми на фестивала). Така, че Копола дори и на шега, няма как да се „класира” в надпревара за дебют.

Макар и със задна дата, опитвам да се поставя на мястото на Камен в онези шеметни дни, когато го е настигнала новината за неговото „селекциониране”. Представям си цялото тичане: трябва да закарам екипа си там, искам актьорите (Николина Янчева, Ованес Торосян, Иван Налбантов, Красимира Демирева), ама не може всичките, добре, колкото може; искам музикантската банда („Насекомикс”); искам певицата (Андрония Попова), искам оператора (Юлиан Атанасов); ама ще има и турци, и шведи ще има; ами плакатите, ами поканите, ами партитата, ами...българите...

Постепенно се разбра, че Камен е заснел филма си почти нелегално из няколко софийски улици и градинки миналото лято. Тогава приятелят му от детинство Христо Христов и главен „герой” на филма, все още е бил жив (на всяка публична проява на „Източни пиеси”, включително и в Кан, Камен споменава Христо като главната причина филмът да го има изобщо).

Та, представям си и допълнителното тичане около така наречените пари за промоция, които, макар и в последната минута, все пак бяха отпуснати от българските институции, за да може Камен, а заедно с него и филмът му/ни, да не се чувстват изоставени в Кан (да не забравяме, че независимо от факта, че е възпитаник на престижното френско филмово училище „Фемис”, противно на някои тукашни убедености, това не му носи никакви предимства). Всъщност, първата прожекция на филма, която беше за акредитирани журналисти, следвана от пресконференция с екипа, бе първото и може би, най-важно изпитание за Камен. В този момент можеха да се въздигнат или пък да се срутят всичките години на „учене” в примамливата, но трудна за живеене френска столица...

Прожекцията беше на 17 май (неделя) в 9 часа сутринта. Киносалонът беше пълен, вниманието, с което бе проследен филма – респектиращо, ръкоплясканията на финала – облекчаващи. После дойде и самата пресконференция. Журналиститите - (повечето французи, нормално, в същото време тече конкурсен филм) - развълнувани. На масата на отговарящите: Камен, Николина, Ованес, Саадет Аской, Хатидже Аслан... Не се чувства почти никакво напрежение, а самият Оливие Пер отново и отново подчертава универсалността на филма, в който човешките преживявания говорят много за реалния живот в една непозната страна. Във въздуха се носи добронамереност и някаква, как да кажа, кротка почтителност. Въпросите на журналистите са посрещнати от Камен със спокойствие и такт. Той удържа на напрежението да бъде питан за живота и смъртта на приятеля си Христо, „играещ” себе си, за скинарите, за турското семейство, за расизма, за омразата, за границите между държавите и хората, за политиката и най-вече, за живота в тази страна, за която „почти никога нищо не се чува”.

Един красив филм! Това бе преобладаващата оценка на повечето журналисти, с които разговарях. Ще кажете, не е много професионално, но няма да бъдете прави! Смятам, че точно в това определение се съдържа степента на оценка за силното въздействие на различни неща, начело с личността на Христо, който по време на снимките на филма е бил на метадон и това няма как да се скрие от камерата. После – на трескавите очи на по-малкия му брат Георги (Ованес Торосян), който предимно излиза от вкъщи, прави си татуировка, попада на скинари, удря възрастен турчин по главата, вижда кръв и по лицето на брат си, чака същият този брат да го обвини, но той не го прави, а чисто и просто му предлага цигара и го съветва да се махне от бандата „комплексари”. След това – на непрекъснато нарастващата нежност в сцените между Ицо и странната зеленоока туркиня (Саадет Аской), чиято любов към него е толкова въздушна, колкото и неговата към нея. „It was beautiful!” (красиво) – пише й той в телефонен sms. Красотата на „Източни пиеси” е точно в неговата „източност”, разбирана като някакъв особен вид кротост и подтекстовост, в която животът тече бавно и еднообразно, но с постоянно усещащо се грубо напрежение в реакциите на иначе, общо взето, самотните хора. Единственото изключение: сцените в кухнята, където бащата (Иван Налбантов) на няколко пъти дава конкретен израз на гнева си.

Та, за красотата. Нима не е красив жестът на Ицо, когато подарява на турското момиче малкото „топче за търкаляне”? Не са ли красиви думите, които тя произнася за „нередностите на световния ред”, вдъхновена от смущаващата песен в бара (на Андрония), чийто смисъл тя явно не разбира, но много добре усеща... И тази градска среда от панелни блокове, от безлични и задръстени с автомобили улици, от градинки, в които главно се пие бира, понякога и със завърнали се от безславно странство, някогашни приятели... Ами неясните интериори, които уж минават за барове, скапаните асансьори, кухнята, болничната стая, холът... Досадните телевизионни „интервюта”, от които се излива толкова много посредственост.

Безнадежност в безличието или безличие в безнадежността! Колкото и парадоксално да звучи, точно това му е красивото на този филм! Влаченето на картоните от боклуджийска кофа до овехтялото жилище на бедстващия старец, бавното изкачване по стълбите на кооперацията му, съненият унес на духовно смазания Ицо, внезапно събуденият му поглед от незнайно как появилото се дете точно срещу него... И тази негова постоянно олюляваща се походка, включително и между трамвайните мотриси на „Витошка”! Но над всичко: почти изплаканото страдание от невъзможността да се опира на някаква „добринка”, каквато, може би, проблясва и в очите на онова момиче от Истанбул.

В Кан, в София и другаде се разбра, че красотата на „Източни пиеси” е заложена в неговата искреност. А тя говори много: на едни хора – за едни други хора (тези от „Изтока” на Европа).

Затова, вече не е чак толкова сензационна и последвалата новина: „Източни пиеси” на Камен Калев – селекциониран за наградата LUX на Европейския парламент! (Селекцията е особено престижна, защото в нея участват само десет филма от цялата годишна филмова продукция на страните-членки на ЕС).

Най-хубавото от всичко случило се дотук е, че Камен Калев получи изключителната възможност да сподели усета си за кино, тъм където това наистина си заслужава. И ако нещо „френско” все пак е успяло да се настани у него, то това е добре овладяната мярка на същия този усет.