На пресконференция в БТА, докато българската страна се поздравяваше с успеха, че такова събитие изобщо е възможно да се случи у нас, при това два пъти, чуждестранни делегати изразиха огромното си учудване от засилените мерки за сигурност.

Действително шествието на различните приличаше повече на транспортиране на ключови свидетели по антимафиотско дело: участниците бяха тройно изолирани от външния свят - с наета охрана, полиция и специални части, бяха им раздадени каски и изрични инструкции "Не се отделяйте от групата и си пазете лицата!", а ако някой искаше да си тръгне след шествието, беше предупреждаван: "тогава няма вече да носим отговорност за вашата безопасност". Стигна се дотам, че някои от дошлите да подкрепят с присъствието си идеята и да покажат толерантност не бяха допуснати от съображения за сигурност.

Ако разпознаването на един човек като хомосексуален води до такива рискове, а то носи, както се видя на 28 юни миналата година, значи обществото ни наистина боледува от особено остра алергия към всичко, различно от патриархалното. Ние открито мразим хомосексуалните по същия начин, по който мразим ромите, възрастните и децата с увреждания: те ни карат да се чувстваме неловко. А така имаме нужда да мразим някого.

За късмет винаги се намира кой да подклажда омразата и разделението: православни, католици и неонацисти за пореден път си подадоха ръка, за да се изправят срещу тази страшна обществена заплаха - хомосексуалността. Ето какво четем в кореспонденция между Светия синод и столичния кмет: "ние сме принудени да бъдем свидетели на това безчинно и нечестиво сборище, което ще наблюдават и деца", "което е съблазън за всички, които ще бъдат волни или неволни зрители на това аморално и греховно шествие". В писмото се предлага на властите да спрат “Содомското сборище”, както това е сторила Варненската община миналата година в разрез със закона. В писмо на Богословския факултет към СУ пък се дава пример с кмета на Москва, който е забранил подобно шествие и заклеймил хомосексуалността като “сатанинско зло”. Много подобни са и апелите на националистите, в които българите патриоти се призовават да спрат проявата, като проявяват “изобретателност” в средствата за това.

С пасивното приемане на тази агресия в медийното пространство се очертава ксенофобска рамка на общоприетото, а поставени в термостата на общественото неодобрение, всички ние сме склонни да проявяваме престъпен конформизъм. Макар да сме поне любопитни като хора да опознаем по-различните от нас, реагираме според общоприетите норми - среден пръст или поне презрителна усмивка са достатъчни да покажат, че се дистанцираме от "нечестивите". Обидна реплика или заплаха пък са сигурно доказателство, че сме истински патриоти и милеем за националните и християнските ценности.

В крайна сметка щом набожните и патриотите учат обществото на омраза и отхвърляне, кой ще ни научи на толерантност и приемане?

Изглежда трябва търпеливо да се обясняват отново и отново базисни неща, касаещи темата за толерантността: толкова много сме пропуснали от развитието си или от толкова много сме били лишени, че далеч не е обидно, а дори наложително, в двадесет и първи век да си обясняваме, че хората с по-тъмна кожа всъщност много приличат на хората с по-светла кожа, както и тези с по-различни сексуални влечения не са непременно извратени, поне докато обществената изолация не ги превърне в такива. Това, което повечето от нас явно все още не осъзнават е, че когато с такава готовност се обявяваме против правото на някой друг да съществува, ние всъщност въставаме против себе си – изолацията никога не е едностранна, така сами се принуждаваме да живеем в общество на отритнати, в което никой не подкрепя никого, а такова общество е винаги обречено на провал.