Отидох на тазгодишния гей-парад със смесени чувства. Не, не защото бях обладана от страховете на богословите, че някой ще се опита да отвоюва територията на нормалността, да заличи границата между нормално и ненормално, та дори да покаже ненормалното като по-стойностно от нормалното. Натрапената баталност на този малко архаичен сюжет би могла да екзалтира носталгията по един свят с фиксирани ценности и замръзнали контури. Синодалните опасения явно изхождат от рязкото разграничение между „нормално” и „ненормално”, между „естествено” и „противоестествено”. На мен обаче ми е трудно да прокарам тази граница. Давам си сметка, че подобно разграничение се дължи на обикновения социален морал, а в него знаем има толкова много условност и лъжа¹ .

Питам се дали българските клирици, които издигнаха лозунга „Вън хомосексуалистите от България”, ще припознаят себе си в множеството, събрало се да убие с камъни уловената в прелюбодейство жена² ? Очевидно адептите на Мойсеевия закон не осъзнават лекотата, с която подобно разграничение ни оплита в мрежите на лицемерието. Защото ако съвестта ни осъжда безусловно всяко полово отношение, което не води до единството и утвърждаването на личността, то ясно е, че „извън този принцип е невъзможно да се намери критерий за различаване на нормално и ненормално в половата област"³ .

Всъщност смесените ми чувства са продиктувани по-скоро от убеждението, че въпросът за пола, любовта, а и сексуалната ориентация е дълбоко личен. Че изборът, който прави човек в сферата на еротичното, е интимен, а всяко надничане, обсъждане или отсъждане от страна на външните погледи е неуместно и недопустимо.

Затова пристъпвам малко смутено към огражденията на „Моста на влюбените” - мястото, откъдето трябва да тръгне съботния прайд. На пропускателните пунктове се тълпят млади хора – доброволци, подкрепящи движението за равни права на ЛБГТ групата, и полицаи, немалко полицаи. Явно миналогодишният опит – бръснатите глави с метални боксове, агресията от страна на скинхедс, множеството подхвърлени димки и самоделни бомбички – е принудил организаторите на шествието да акцентират върху мерките за сигурност. Напук на упоритите облаци и поредицата от мрачни и дъждовни следобеди, слънцето грее нежно и оцветява още по-ярко многоцветните флагчета и лицата на хората. Натъквам се на приятели, стари познати, колеги журналисти. Оказва се, че на моста са се събрали около 300 души. Правя бързи сметки, събирайки и изваждайки наум – 120 са полицаите и още около 50 човека, наети от организаторите, за да пазят участниците в шествието, към тях добавям около 30 гости от Гърция, Македония, Швеция и Великобритания и множеството присъединили се хетеросексуални поддръжници на лозунга „Приятелството няма сексуалност”. Колко остават тогава те, „различните” българи, които ни призовават да приемем тяхната „различност”? Обясняват ни, че става дума не за позьорско прехласване по някакво модно движение, а за част от самата им същност. За особената им човешка сексуалност, която жадува да бъде изявена без да се страхува от тежкото недоумение на хладната „нормалност”. Продължавам да броя наум, търсейки с очи проявите на тази „различност”, надмогнатия страх. Май и тук са малцинство.

„Тази година се събрахме малко повече хора – обяснява ми с усмивка Станимир Трифонов, един от организаторите на парада. Миналата година имаше прикрит страх, съчетан с прикрито желание за излизане на светло. Тази година и двете присъстват отново, но за щастие второто взима превес над първото”. Е, да, нали това всъщност е основната цел на всеки парад. Постигане на видимост чрез някаква форма на преекспониране. Взривяване на прикритостта като реакция на хомофобията, на липсата на равни права и регулация на отношенията. Надмогване на условностите чрез искреност и саморазкриваща се интимност.

Макар и с много настроение, усмивки и протегнати в знак на солидарност ръце, парадът, както обобщиха по-късно медиите, преминава „задъхано” по столичните улици. Полицаите непрекъснато подканят участниците в шествието да вървят по-бързо и по-бързо, и по-бързо. Дали за да предпазят гейовете от агресията на непоявилия се тази година Боян Расате, или за да натикат отново на скришно – в Червената къща – откритото лице на „ненормалността”? Не спирам да се питам и сега.

Лицата на минувачите отразяват общественото мнение и способността за съпричастност към малцинствените групи и техните каузи. Редки изблици на изкривена омраза, от време на време приятелско помахване с ръка и най-често посивяло безразличие. Барикадирана зад общозадължителното, узаконеното и общоприетото, студената маска на „нормалността” високомерно демонстрира своята дистанцирана търпимост. Наложеният стереотип великодушно признава правото на хомосексуалните да съществуват вдън земя. „Не съм против гейовете, ама да не се афишират”, „неприятно ми е някой да ми натрапва сексуалната си ориентация”, „правата на тази общност са добре защитени, не е необходимо да демонстрират”. Хората на улицата артикулират масовата нагласа, преповтаряйки партийните заклинания.

Всъщност има ли нещо натрапчиво в това да „целуваш, прегръщаш и държиш ръката на любимия си, дори на корпоративно събитие”, пита американеца Майкъл Барбър, изследвайки привилегиите на хетеросексуалните. Имам ли правото да живея с любимия си без да се притеснявам, че ще срещна спънки от страна на институциите и неодобрение от страна на работодателите и обикновените хора, че ще бъда белязан с презрение заради своя избор? Ако съм хетеросексуален – да.

Червената къща се пука по шевовете. Малкият празник е към своя край. Време е да тръгвам. Предупреждават ме да внимавам. Момче с изящно лице и тънки вежди не ме пуска да си ходя пеша. Съветва ме да си взема такси, защото „скиновете и хората на Расате може би ни причакват в малките улички”. Избирам да рискувам. Може, съгласява се той: „на Вас не Ви личи”. Да, моята „нормалност” ще ме охранява от лесно прекрачената граница на толерантността. Кой ще гарантира обаче неговото право да бъде и да се чувства „ненормален”?

1 Н. Бердяев, „Смисълът на творчеството” обратно
2 Евангелие от Йоан 8:1-11 обратно
3 Владимир Соловьов, „Смисълът на любовта” обратно