Интервю с Ивайла Александрова
за документалния й роман "ГОРЕЩО ЧЕРВЕНО":Всичко започва от спомените на Весела Алексиева-Бранд, съпругата на Райко Алексиев - Фра Дяволо, хуморист, художник и писател, издател на в. “Щурец” (1932 - 1944). Личният роман на тази жена обаче скоро се разклонява в много странични истории на лица и събития. Говорят архиви, говорят хора - свидетели, потомци, оценители, съдебните протоколи на Шести състав на Народния съд, който унищожава български журналисти, писатели, художници, издатели, карикатуристи, артисти през 1945 г., за да “кастрира върховете” на нацията. Неосветени преди излизането на тяхната енциклопедия “Горещо червено” факти - за арестите и терора, за безследно изчезналите, за убийствата чрез съд и без съд, за лагери, за затвори, за пълни с трупове ями - цели три десетилетия (1935 - 1965). И имената, които винаги са били известни - като се почне от Райко Алексиев, Йордан Бадев, Никола Танев, Данаил Крапчев, Никола Петков, Иван-Асен Героргиев, Александър Жендов, Илия Бешков, Георги Марков - безброй талантливи мъченици, лицата на българската култура, на независимия български дух. Съдиите и палачите им също са тук, не по-малко прочути - Георги Димитров, Антон Югов, Трайчо Костов, Лев Главинчев, Газдов, Горанов, Ръжгева... Както и синовете и съвременниците, днешният български елит - писатели, режисьори, политолози, журналисти, професори. - “Е-е. Кой ли се страхува от смъртта? Човек би трябвало да се страхува от живота, не от смъртта”, казва съпругата на Райко Алексиев, Весела, пред вас. След всичко, което чухте, прочетохте и преживяхте, за да напишете “черния епос на България”, както някой нарече “Горещо червено”, съгласна ли сте с нея? И страхувате ли се вече и вие от живота?
- Въпросът ви звучи страшничко, но беше още по-страшно по времето, когато пишех. Защото по някакво стечение на обстоятелствата по това време умираше майка ми. Тя умира в продължение на четири години. А аз трябваше да бъда с нея денонощно, до леглото й бях сложила компютъра и правех едновременно двете неща - пишех книгата и се грижех за майка. Може би общуването със смъртта ми даде ключа към книгата. Защото това интервю, което съм направила през 1994 г., разказът на Весела Алексиева, е само отправна точка, за да говоря за много други неща. Книгата е за живота на българската интелигенция преди и след Девети септември. Оказа се, че се повтарят едни и същи кръгове, винаги се случва нещо неприятно и винаги има отрязани глави, режат се периодично. Има циклично обезглавяване на българската интелигенция. В 1925 г. са убити Гео Милев, Йосиф Хербст. През 1944 г. са убити Райко Алексиев, Йордан Бадев, Данаил Крапчев. През март 1945 г. започва Дело № 6, на интелектуалците. Народният съд съди 105 писатели, художници, юристи, сред които и мъртвите Алексиев, Бадев и Крапчев. 145 леви интелектуалци, сред които най-изтъкнати, масово свидетелстват против тях. А съдиите са също хора на културата и те произнасят присъдите наред с юристите в този процес.
Конструкцията на книгата е историята на Весела Алексиева и текстове, които изграждам на основата на архивите на МВР, на съдебните протоколи, които отворих, документите са свързани с повечето хора, с които тя общува. И личните спомени на хората, които са ги познавали, които докато пишех книгата лека-полека изчезваха, защото бяха възрастни, аз ги записвах накрая на живота им. Разговарях и със синовете на героите ми, независимо от коя страна на барикадата са били техните бащи - жертви, свидетели или палачи. Исках от тях да разказват за живота на родителите си погледнат откъм смъртта им. И се оказа, че смъртта намества много точно всичко - живота на бащите, на това, което се е случило през тези години в България, историята. Погледът през смъртта й даде друга дълбочина.
- Защо написахте тази книга? Каква беше тази потребност, как ви хрумна изобщо?
- През 1990 г. Весела Алексиева беше в България и се случи така, че се срещнахме. Бяхме в къщата музей на Ангел Каралийчев с Юлиан Попов, Ирина Баткова и Юлия Петрова, моя колежка. И пристигна Весела Алексиева, беше страшно елегантна.
Не съм виждала по-красива възрастна жена. Облечена в много скъпо кожено палто - беше зима, валеше сняг. Тя седна, нейният племенник се наведе, застана на колене, свали ботушите й и й обу обувки на висок ток. И веднага ми хареса. Тя беше това, което ние не бяхме, но което искахме да бъдем. Разбира се, в поведението й имаше и много театър - тя самата е била актриса в Народния театър, но когато заговори, разказът й беше потресаващ. До този момент не бях чувала никой да говори така за комунистическото минало, така свободно. А точно по това време във “Всяка неделя” по БНТ един журналист от Ловеч беше казал, че в Ловеч е имало лагер. Приказките пълзяха, чуваха се всякакви слухове. Кеворк Кеворкян всяка седмица призоваваше хората, които са били в лагера, да дойдат, да разкажат за това, което се е случвало, но никой не смееше да дойде, да изговори това, което беше преживял.
- Страх?
- Да, страх, от който и до ден днешен не сме се отървали. А ето, Весела Алексиева не се страхуваше, може би защото живееше в Германия. Но, не, не е само това. По-скоро става дума за вътрешно състояние на човека. Човек се ражда такъв, какъвто е...
От този разговор излезе едно предаване по радиото, а след това и публикация на откъс от 25 страници във вестник - имаше тогава един “Литературен фронт” - вижте какво име - “фронт”. Тя прочела този текст в Германия и решила да ме намери. Обади ми се оттам, беше ме издирила, и каза: “Хайде идвайте. Бързайте, защото аз не мога да чакам”. Така започнаха нашите много дълги разговори. И продължиха две седмици, в които денонощно правехме записи. Понякога аз се връщах, исках да проверя - някои неща ми се струваха невероятни, мислех си, че чак такова страшно нещо не може да се случи на човек. Но тя повтаряше всичко почти дословно. А после, когато отворих в Държавна сигурност досието й, отпреди 47, не, отпреди 50 години, видях, че и там тя беше написала същото. Нямаше лъжа.
От тази жена започнах да се уча на вътрешна свобода. Ето това винаги ми е тежало - двойното живеене. Говориш едно, мислиш друго, изглеждаш кротък, а вътрешно бушуваш. “Горещо червено” за мен беше опит да изговоря без страх всичко, което съм открила, което са ми казали, което съм прочела. Без да се спирам и без да се съобразявам с нищо. В тази книга само едно е спестено. Не включих последните снимки на Весела Алексиева, която седмица преди да си тръгна от Германия, разбра, че е болна от рак. Преживя всичко пред очите ми, въпреки, че не говореше за това. Обаче то се изписа на лицето й. Най-елегантната жена, която съм виждала, започна да ходи по нощница. И аз скрих този й образ. Както древните са вярвали, че докато някой има образ, той ще продължава да съществува, така тя си правеше снимки, за да продължава да гледа от тях. Исках да гледа от книгата красива.
- Как нейната история набъбна до този огромен труд? Как решихте да намесихте архивите, Дело № 6, останалите интервюта и т.н.
Не съм решавала. То стана само, защото исках да проверя. И започнах да вървя по следите на хората, по детайлите, едните дърпаха другите и работата почна да набъбва до безкрай. Дори когато свърших книгата, това продължи. Отидохме с Цвятко Остоич в МВР за снимков материал. Изведнъж се оказа - а аз мислех, че съм изчела всичко - оказа се, че това е нещо, което няма край. Девет години съм писала, а можех да продължа още девет години и пак нямаше да свърши. Защото като отидохме в МВР, какво се оказа? Например, историята на Никола Петков, ами тя се обърна нагоре с краката! Дотогава това беше драматичната история на човек, който на финала не е издържал на боя и е започнал да пише едни безкрайни признания. Не знам дали сте обърнали внимание, снимковият материал в книгата е от голямо значение - оказа се, че има два различни архива на едно и също нещо. И че тези писма не са писани от него, а са фалшифицирани. Наскоро някой ми каза, че художникът, който ги е писал, наскоро е умрял.
- Да поговорим за паметта. Посветили сте книгата на дъщеря си, “за да знае”. Разчитам това посвещение като обръщение към младото поколение като цяло.
- Да, точно така е.
- Към поколението, което съзнателно беше и продължава да бъде лишено от памет по простата причина, че е лишено от познание за този период от нашата история.
- Ние не сме им дали възможност.
- ...Дори вчера погледнах на сайта на университета програмата за кандидатстване по история и се оказа, че там всичко приключва до 1944 г.
- Така ли е? Все още!
- Да, така е.
- Ами продължаваме да не искаме да се говори за тази история. В тази книга има много неудобни неща. Примерно, Веселин Андреев е бил един от съдиите в Дело № 6. Димитър Полянов е бил от тези съдии. Никола Ланков, поетът, е бил обвинител.
Те са подписали смъртни присъди - 15 смъртни, 11 доживотни присъди, а когато става дума за моята книга, никой не иска да говори, никой не иска да споменава за това.
- Защо?
Вероятно не заради Полянов и Ланков, предполагам, че причината е във Веселин Андреев. Защото той изкупи със смъртта си, със собственото си самоубийство това, което се е случило. В книгата вадя в разговора със сина му историята на неговата смърт. През целия си живот той е премълчавал участието си в този процес... Българската интелигенция е участвала в много страшни неща. Тя сама е участвала в собственото си обезглавяване и това се е повтаряло не един път.
- “Горещо червено” повдига завесата, дава знание, възвръща паметта, категорично, но не декларативно. Тя изследва миналото в много посоки, дава различни гледни точки, обхваща всеки възможен ъгъл, за да се получи обща картина, която съдържа всичко - и най-високото, и най-низкото. Как в този лабиринт намерихте истината за себе си? В книгата деликатно избягвате да налагате на другите вашата гледна точка, личи си стремежът вашата лична истина да не влияе на изследователската ви работа. И все пак коя е тя, вашата истина?
Мисля, че ако не се е разбрало... Искала съм да бъда деликатна, може би самата аз като човек съм такава. Но аз мисля, че текстът е доста жесток, колкото и да съм деликатна. Истината крещи от всеки ред, макар че не исках грубо, в публицистичен тон, да я налагам. Просто съм оставила фактите да говорят и хората сами да си подреждат истината. А тя е ясна - за съжаление има много зло. Но то винаги съществува, в края на краищата, ако си дадем сметка, винаги и навсякъде по света. Написала съм - “На дъщеря ми, за да знае”, но в никакъв случай не си и помислям, че написвайки една такава книга, можем да го спрем. Това би било наивност.
- Как се пише такава сложна книга? Как се осмисля такъв огромен и противоречив материал? Изобщо как успяхте да се справите с такава невъзможна задача, при това толкова успешно?
- Не знам, и аз не знам. Станало е само. Е, не съвсем само, направлявала съм го. Но аз самата не съм знаела, че мога да пиша книги. Летвата ми винаги е била по-ниска. Мислила съм си - журналистика и това е. Но тази книга ми показа, че човек просто трябва да пожелае нещо много силно и да започне да го прави. Когато започнеш да правиш едно нещо и му се отдадеш, то става.
- Странно е колко леко се чете “Горещо червено”, на един дъх, нещо нетипично за документалистиката.
- Човек не знае докъде може. И докъде стига културата му примерно. За мен тази книга беше пробен камък. В началото не си вярвах. Даже имаше момент, в който предложих на писателя Георги Величков да напишем книгата двамата. Но това нямаше да бъде същата книга.
- Как стана така, че въпреки ужасяващата тема тя е пропита от лиричност и някак неусетно надскача документалното, издига се до изкуството, до художествена литература.
- Вероятно идва от човека, който пише.
- Има ли връзка това със съдбата на вашето семейство, на вашия баща?
- Винаги има.
Да, сигурно има връзка с моето семейство, но това пък е бил мотивът ми да търся повече другия лагер, за да се опитам да го разбера.
- Разбрахте ли го?
- Ами да, струва ми се, да.
- Е, какви са тия хора? Зли? Съществува ли злото?
- Аз не съм контактувала лично с тях. Контактувала съм със синове. Със синове и документи... Очевидно злото съществува. Разбира се, не в чист вид, макар че единият от “героите” ми, Лев Главинчев, е потресаващ. На погребението му неговия брат казва: Той е убил 226 души, собственоръчно - значи ги е броил. Очевидно има и такива хора. Но общо взето нещата са омесени. Човек носи и доброто, и злото. Психиатърът д-р Давид Йерохам казва на едно място: германците, които са издевателствали в лагерите на смъртта по време на Втората световна война, до идването на този момент са били най-обикновени хора. И когато войната свършва те отново стават обикновени хора. Просто, очевидно, тоталитарните системи много лесно могат да отключат злото. За съжаление моят опит показва, че те го отключват не само в обикновените хора, но и в интелигенцията. Има равенство по отношение на злото.
- Можехте ли да не напишете тази книга?
- Можеше, разбира се.
- Това е книга за живота на много хора, на стотици хора, но едновременно е книга и за вашия живот. И ако ми позволите тази игра на думи - и книгата на живота ви.
- Аз самата я наричам така.
- Имате ли куража след нея да напишете друга?
- Имам някаква идея за книга. Преди седмица спечелихме субсидия за документален филм с режисьора Росен Елезов, с Петър Тодоров сме сценаристи. Моето заглавие на филма е “Векът на госпожа Жана Николова-Гълъбова”. Това ще бъде документален филм за живота на прочутата германистка, която преди два месеца навърши 101 години. Ще бъде разказът на Жана и визията на века.
- Да не би и той да набъбне до размерите на “Горещо червено”...
- О, не, не, до 57 минути само!
- А новата книга?
- Не, няма да казвам, аз съм суеверна.
- Поне жанрът?
- Тя ще бъде роман.
- Убедена съм, че в нея вече свободно ще разгърнете безспорния белетристичен талант, който показахте в “Горещо червено”. Интервю на Евгения Мирева, сп. “Родна реч”
|
