Български

English

БАЛ­КАН­СКО­ТО КИ­НО КА­ТО ПРО­БЕН КА­МЪК ЗА СА­МО­РЕФ­ЛЕК­СИВ­НОСТ

Изтегляне на материала в pdf формат

Гер­га­на ДОН­ЧЕ­ВА

Ам­би­циоз­на­та ини­циа­ти­ва на Асо­циа­ция­та на сту­ден­ти­те по со­цио­ло­гия към Со­фий­ския уни­вер­си­те­т да за­поз­наят свои­те ко­ле­ги с някол­ко фил­мо­ви заг­ла­вия, обе­ди­не­ни от об­ща­та те­ма­тич­на рам­ка “Бал­кан­ска иде­нтич­нос­т - ло­кал­ни иде­нтич­нос­ти?”, бе­ше за­мис­ле­на от са­ми­те ор­га­ни­за­то­ри ка­то своеоб­раз­но уси­лие-про­во­ка­ция уча­стни­ци­те да се вгле­дат кри­тич­но в се­бе си, впис­вай­ки своя “Аз” и пред­ста­ва­та си за “Дру­гия” в еди­н по-ши­рок ре­гио­на­лен кон­текст.

След дъл­ги­те раз­го­ре­ще­ни де­ба­ти, за­поч­на­ли още от сре­да­та на 90-те го­ди­ни на ХХ в., за същ­нос­тта и се­ман­тич­на­та на­то­ва­ре­ност на Бал­ка­ни­те в ка­чес­тво­то им на лес­но раз­поз­на­ваем не­га­ти­вен мар­кер вър­ху кар­та­та на ев­ро­пей­ска­та мен­тал­ност, по­ка­на­та за дис­ку­сия към се­гаш­но­то по­ко­ле­ние сту­ден­ти, кои­то са би­ли де­ца по вре­ме­то на юго­слав­ски­те вой­ни 1991-1995 и пазят твър­де смъ­тен спо­мен за оне­зи ужа­сни съ­би­тия, се ока­за ид­еал­на­та въз­мож­ност да бъ­дат тес­тва­ни нас­тоя­щи­те наг­ла­си и ак­туал­но­то от­но­ше­ние на мла­ди­те хо­ра към раз­лич­ни­те фор­ми на реп­ре­зен­та­ция на по­луос­тро­ва, съз­да­де­на от бал­кан­ски­те ки­не­ма­тог­ра­фис­ти.

Под­бо­рът на под­ход­ящи­те ки­нот­вор­би бе­ше ед­но от ус­ло­вия­та, за да се про­ве­де ис­тин­ска по­ле­ми­ка, в коя­то да бъ­дат ре­ду­ци­ра­ни до ми­ни­мум пред­ва­ри­тел­ни­те вну­ше­ния и пред­на­ме­ре­ни­те ко­нюн­ктур­ни от­го­во­ри. Ина­че ка­за­но, мо­ти­ва­ция­та за око­нча­тел­ни­я из­бор на пред­ста­ве­ни­те заг­ла­вия се обу­слав­яше от стре­ме­жа при­със­тва­щи­те в ау­ди­то­рия­та да прос­ледят в про­дъл­же­ние на пет по­ред­ни сед­ми­ци ем­бле­ма­тич­ни за съот­вет­на­та на­цио­нал­на ки­не­ма­тог­ра­фия произ­ве­де­ния, чии­то ав­то­ри се въл­ну­ват от проб­ле­ми­те на Дру­гос­тта, от веч­но­то ни съиз­мер­ва­не с Ев­ро­па и от необ­хо­ди­мос­тта да про­дъл­жим да жи­веем заед­но, въп­ре­ки не­за­рас­на­ли­те ра­ни.

Бал­кан­ският ци­къл стар­ти­ра с “Пре­ди дъж­да”/Pred dazdot, 1994 г., на ма­ке­дон­ския ре­жи­сьор Мил­чо Ман­чев­ски, кой­то ка­то че ли ве­че при­до­би ста­ту­та на хрис­то­ма­тиен при­мер за раз­нооб­раз­ни­те на­чи­ни на упо­тре­ба и злоу­пот­ре­ба с кон­кре­тен фил­мов текст. Фес­ти­вал­ният ус­пех на лен­та­та (“Зла­тен лъв” от Ве­не­ция през 1998 г.) и шум­но­то й об­съж­да­не, кое­то бе­ше оз­на­ме­ну­ва­но от впе­чатл­ява­ща кон­фе­рен­ция, ор­га­ни­зи­ра­на от не­бе­зиз­вес­тния из­сле­до­ва­тел Ро­бърт Ро­зен­стоун, пред­ставл­яват иро­нич­на илю­стра­ци­я на кон­ста­та­ция­та кол­ко жи­лав и труд­но по­дат­лив на про­ме­ни е дъл­бо­ко вко­ре­не­ният бал­ка­нис­ти­чен дис­курс. Раз­че­тен в пон­ятия­та на ми­то­ло­гич­на­та об­ре­че­ност на неиз­мен­ни­те ло­кал­ни три­ба­лис­тки враж­ди в кон­тек­ста на бу­шу­ва­ща­та Ко­сов­ска кри­за, твор­ба­та на Мил­чо Ман­чев­ски съв­сем ес­тес­тве­но бе­ше въз­прие­та ка­то пре­пот­вър­жде­ние на “ста­ри­те ис­ти­ни” за ре­гио­на на За­пад, а в гол­яма част от бал­кан­ски­те стра­ни - ка­то ре­то­ри­чен жест на са­моек­зо­ти­зи­ра­не. С ог­лед на то­ва, бе­ше из­клю­чи­тел­но лю­бо­пит­но по­ве­че от де­сет го­ди­ни по-къс­но да се уло­ви реак­ция­та на сту­ден­ти­те в за­ла­та, мно­го от кои­то гле­да­ха за пър­ви път спо­ме­на­то­то произ­ве­де­ние. Тяхна­та ре­цеп­ция (не­за­ви­си­мо от нюан­си­те, кои­то всяко обо­бще­ние за­ли­ча­ва) ка­те­го­рич­но от­хвър­ли ви­зуал­ния об­раз на Бал­ка­ни­те, конс­труи­ран от ма­ке­дон­ския ре­жи­сьор ка­то бли­зък и прав­до­по­до­бен до собс­тве­ни­те им пред­ста­ви и усе­ща­ни­я за по­луос­тро­ва.

Сре­ща­та с ал­бан­ския филм “Скъ­пи неп­рия­те­лю”/Dear Enemy, 2004 г., пре­диз­ви­ка из­вес­тни зат­руд­не­ния в про­це­са на ко­лек­тив­ния ана­ли­з, пред­вид пъл­на­та лип­са на опи­т по от­но­ше­ние на ал­бан­ска­та ки­не­ма­тог­ра­фич­на тра­ди­ция и не­дос­та­тъч­на­та ин­фор­ми­ра­ност за стра­на­та по­ра­ди прос­ло­ву­та­та й изо­ла­ци­я за про­дъл­жи­те­лен пе­риод от вре­ме. Въп­рос­на­та дис­ку­сия оба­че доп­ри­не­се съ­щес­тве­но - в конс­трук­ти­вен дух, ка­то спо­мог­на при­със­тва­щи­те да “чуят” гла­со­ве­те на са­ми­те ал­бан­ци - чес­то пъ­ти мо­де­ли­ра­ни сте­рео­тип­но и тен­ден­циоз­но в някои чуж­ди фил­мо­ви произ­ве­де­ния.

Те­ма­та за сим­вол­но­то “про­го­вар­яне” на без­мъл­вни­те по своеоб­ра­зен на­чин бе­ше про­дъл­же­на с бъл­гар­ския “От­крад­на­ти очи­”, 2004 г., пос­ве­тен на те­зи, на кои­то са­мо до пре­ди две де­се­ти­ле­тия бе­ше заб­ра­не­но да раз­каз­ват как­во са пре­жи­ве­ли от пър­во ли­це еди­нстве­но чис­ло. Ки­не­ма­тог­ра­фич­ният раз­каз не ос­та­на на рав­ни­ще­то на ху­до­жес­тве­но­то прет­вор­ява­не на трав­ма­тич­ни­те съ­би­тия, свър­за­ни с въз­ро­ди­тел­ния про­цес, а бе­ше неп­ре­къс­на­то до­пъл­ван и пре­ци­зи­ран от лич­ни­те спо­ме­ни на със­це­на­рис­ти­те Не­ри Тер­зие­ва и Ра­дос­лав Спа­сов, кой­то е и ре­жи­сьор на фил­ма. Зри­те­ли­те ус­пяха да оце­нят клю­чо­во­то зна­че­ние на по­доб­на твор­ба, как­то и сме­лос­тта на ав­то­ри­те да по­сег­нат към най-бо­лез­не­но­то съ­би­тие от близ­ко­то ми­на­ло, ве­роя­тно и бла­го­да­ре­ние на та­зи сък­ро­ве­на из­по­вед, чия­то емо­цио­нал­на ан­га­жи­ра­ност на пръв пог­лед вли­за в про­ти­во­ре­чие с изи­сква­не­то за “отс­тра­не­ност”, за­дъл­жи­тел­на при обе­ктив­на­та пре­цен­ка за ка­чес­тва­та на да­ден кул­ту­рен про­дукт. Но се слу­чи точ­но об­рат­но­то: биог­ра­фич­ни­те фраг­мен­ти от лич­на­та ис­то­рия на из­вес­тна­та те­ле­ви­зион­на жур­на­лис­ти­ка поз­во­ли­ха на сту­ден­ти­те да се “по­топят” в ат­мос­фе­ра­та на оно­ва вре­ме и да се убе­дят, че поя­ва­та на “От­крад­на­ти очи­” е сим­пто­ма­ти­чен про­бен ка­мък за зре­лос­тта и цен­нос­тна­та сис­те­ма на бъл­гар­ско­то об­щес­тво днес.

Пот­реб­нос­тта от преос­мисл­яне и реин­тег­ри­ра­не в на­цио­нал­на­та па­мет на дру­ги уг­нет­ява­щи чо­веш­ки пре­жив­ява­ния, в ре­зул­тат на чу­до­вищ­ни воен­ни прак­ти­ки бе­ше по­во­дът за раз­ми­съл след про­жек­ция­та на бос­нен­ска­та лен­та “Гър­ба­ви­ца”/Grbavica, 2006. Тро­га­тел­ният раз­каз за дра­ма­тич­на­та уча­ст на са­раев­чан­ка­та Ес­ма ло­гич­но оп­ре­де­ли и по­со­ка­та на де­ба­та по от­но­ше­ние на то­ва как от­дел­ни­те бос­нен­ски ре­жи­сьо­ри ре­конс­труи­рат ефе­кта от воен­ния кон­фликт от на­ча­ло­то на 90-те го­ди­ни в своя­та ро­ди­на, за­поз­на­вай­ки ауди­то­рия­та, ма­кар и съв­сем бег­ло, с най-мла­до­то по­ко­ле­ние ки­нот­вор­ци в Бос­на, чия­то пред­ста­ви­тел­ка е и но­си­тел­ка­та на “З­лат­на меч­ка” за 2006 г. - Яс­ми­ла Жба­нич.

“Ху­ба­во се­ло, ху­ба­во го­ри”/Lepa sela lepo gore, 1995 г., бе­ше фи­нал­ният филм, кой­то “за­тво­ри­” те­ма­тич­ния ци­къл “Ба­лкан­ска иде­нтич­нос­т - ло­кал­ни идентич­нос­ти?”. Сръб­ска­та вер­сия на вой­на­та про­во­ки­ра раз­лич­ни мне­ния, на­пъл­но съз­вуч­ни с па­лит­ра­та от оце­нки и диа­мет­рал­но про­ти­во­по­лож­ни ин­тер­пре­та­ции, кои­то съ­пъс­тва­ха ек­ран­но­то би­тие на твор­ба­та, осо­бе­но на За­пад, вследс­твие на из­гра­де­ни­те и чес­то пъ­ти пред­пос­та­ве­ни наг­ла­си за същ­нос­тта и рол­ята на сър­би­те в раз­па­да на бив­ша Юго­сла­ви­я. Не­за­ви­си­мо от из­ра­зе­на­та сим­па­тия или ан­ти­па­тия оба­че, “Ху­ба­во се­ло, ху­ба­во го­ри” про­дъл­жа­ва да пред­ла­га до­ка­за­телс­тва, че е ед­но от зна­ко­ви­те произ­ве­де­ния, свър­за­ни с ос­мисл­яне­то на юго­слав­ска­та тра­ге­дия - филм с ог­ром­но въз­дей­ствие вър­ху всяка пуб­ли­ка и клю­чов ком­по­нент от па­ра­лел­на­та ви­зуал­на ис­то­рия за пос­лед­но­то де­се­ти­ле­тие на ХХ в. В то­зи сми­съл, ис­кре­но се над­явам, че сре­ща­та с ин­те­рес­ни­те раз­но­ли­ки заг­ла­вия от крат­ка­та бал­кан­ска па­но­ра­ма е би­ло нео­чак­ва­но, но важ­но от­кри­тие, до­ри и са­мо за еди­н единстве­н зри­тел, и ако то­ва се е слу­чи­ло, по­не мал­ко сме се приб­ли­жи­ли към цел­та.