Déjà vu: Изчезващите малцинства

| Алексей Пампоров,

Наскоро представените резултати от преброяването на населението и жилищния фонд породиха множество въпроси за адекватността на данните и за това каква е истинската демографска картина, когато става дума за етническата принадлежност, религията и майчиния език. Защо намаляват турците? Какво се случва с помаците? Защо се увеличава относителният дял на ромите, когато броят им намалява? Какво е влиянието на естествените процеси – раждаемост и смъртност на населението, и как влияе трудовата емиграция в ЕС?

Ако се разгледат данните за броя и относителния дял на турците в България, се отбелязва изключително значим спад от 747 хил. през 2001 г. до 588 хил. души през 2011 г., което се равнява приблизително на 21,2%. Този спад дава отражение върху относителния дял на турците сред останалото население и докато през 2001 г. те са 9,4%, то през 2011 г. вече са 8,8% (фиг. 1). Подобен спад се наблюдава и при лицата, декларирали „турски” като майчин език: от 763 хил. на 604 хил. или с 20,8% по-малко. Някои анализатори предполагат, че това е защото турците са се изселили в Турция. Времето на „голямата екскурзия” (както презрително бе наричана миграцията на дискриминираните турци в резултат от “възродителния процес”) обаче отмина преди 25 години, който искаше да замине в Турция след това, замина в първите години на прехода. Турците, които тогава останаха в България, го направиха, защото това е тяхната родина и защото не се притесняват да живеят в страна, където майчиният им език не е официален. Турция е източник на евтини стоки за търговската мрежа в страната (от доматите в хипермаркетите до гащите по откритите пазари) и желана туристическа дестинация, но е наивно да се смята, че сега, когато сме страна членка на ЕС, ще тръгнат миграционни вълни в югоизточна посока. В търсене на по-добър живот българските турци се ориентират към Германия, Бенелюкс и скандинавските страни, където използват майчиния си език и успешно се интегрират в съществуващите вече турски и кюрдски диаспори.

Фиг.1. Брой и относителен дял на лицата, самоопределили се като турци
по време на преброяванията на населението 1900-2011 г.

Източник: НСИ

Подобно на турците, значително намаление в броя се наблюдава и при населението с ромска идентичност. От 371 хил. през 2001 г. броят на ромите спада до 325 хил., което е приблизително 12,3%. Делът на лицата, за които ромският е майчин език, спада с приблизително 14,3% - от 328 хил. през 2001 г. на 281 хил. през 2011 г. Докато естественият прираст на турското население в България по данни на НСИ е 2,7‰ и може да се приеме, че една миграционна вълна лесно би довела до намаление в броя на турците, то естественият прираст на ромското население е 19,4‰ и предварителните изчисления показваха, че към контролната дата на преброяването ромите в България трябва да са поне 440 хил. [1] Погледнато теоретично, така се получава, че ромите в България са намалели не с 12%, а с 26%. Изследване на ефектите от кризата, проведено от социологическия екип на Институт „Отворено общество”, показва, че 8% от ромските домакинства в обособените махали имат техен член, който трайно е мигрирал в чужбина. Дори да са заминали по двама души от домакинство, това пак не може да обясни изключително високия спад в броя на ромите (средно едно ромско домакинство в България е съставено от 5 души). Разглеждайки данните в дългосрочен план обаче (фиг.2), се питам, дали това „изчезване” на малцинствата не е едно особено дежа вю на данните, които „произвеждат” тоталитарните преброявания, и дали 2011 г. не е специфичен аналог на 1965 г.? Тук трябва да се подчертае, че докато „възродителният процес” по отношение на турците започва през 80-те години на ХХ век, то държавните политики към ромите – насилственото усядане, разпръснатото разселване, смяната на имената, започват в началото на 60-те години като обща политика на страните-членки на Варшавския договор. Така, въпреки че се отчита естествен прираст от 13‰, ромите намаляват през 1965 г. спрямо 1956 г. и официално почти изчезват през 1975 г. Можем ли да очакваме подобно „стопяване” през 2021 г.?

Фиг.2. Брой и относителен дял на лицата, самоопределили се като цигани/роми
по време на преброяванията на населението 1900-2011 г.

Източник: НСИ

Тук е моментът да се каже, че при представянето на данните от екипа на НСИ един феномен, свързан с преброяването през 2011 г., бе частично премълчан или поне не добре обяснен. Относителният дял на лицата, които не са посочили своята идентичност, нараства 27 пъти и половина или казано иначе - с 2755.6%. Докато през 2001 г. лицата, които не са показали своята идентичност, са приблизително 25 000, то през 2011 г. цели 683 590 не посочват етническа идентичност, т.е. 9,3% от населението на страната са предпочели да не показват своята етническа принадлежност. Това не е просто израз на проява на гражданска свобода (каквато беше официалната позиция на НСИ), защото тази свобода беше възможна и през 2001 г. Това е проява на обществен страх, страх от правото да се самоопределиш, страх от правото да си различен (което уж е гарантирано от Конституцията). За този страх има няколко причини. Едната е, че хората не вярват в начина, по който публичните институции съхраняват личните им данни. Тази причина е пряко свързана със следващата – държавната администрация и съдебната система се оказват безкрайно толерантни към езика на омразата, използван от медиите и агресивните ксенофобски изстъпления на някои политици и политически формации. Безнаказаното публично говорене и действия срещу етническите и религиозните малцинства води до трайното формиране на нагласата, че държавата не желае да защити многообразието, а иска гражданите на страната да имат „сходни етно-конфесионални характеристики” (както без срам прокламираше експертка от предходното правителство, поставена уж да брани многообразието). Нещо повече, настоящото правителство привидя малцинствата като източник на престъпност и направи министъра на вътрешните работи отговорен за тяхната интеграция. С този жест правителството ясно показа, че за него именно малцинствата са лошите. И ето го основното обяснение за изчезващите малцинства. Подобно на годините на тоталитарния режим, негативното отношение към малцинствата се засилва и хората от тези групи се страхуват да заявят открито своето различие.

Трябва да се подчертае, че „изчезват” не само турците и ромите, но и останалите етнически групи. Руснаците са намалели от 15 600 на 10 000; арменците от 10 800 на 6 500; каракачаните от 4 100 на 2 500, а македонците от 5 000 на 1 600. Както казах по-горе, официалното изчезване на малцинствата е едно дежа вю от разцвета на тоталитарния режим. Нито тогава, нито сега обаче то ще доведе до същинската интеграция на тези етнически групи в обществото. Страхът не е добър съветник и по-скоро ще провокира вътрешната консолидация и капсулирането на съответните малцинства срещу външната заплаха, от което никой няма сметка.



[1] Pamporov, A. (2009) Roma/Gypsies in Bulgaria. In: Roma in Central and Eastern Europe. (Eds.) Schleinstein, N.; Sucker, D.; Wenninger, A.; Wilde, A. THEMATIC Series 2009/02 Social Sciences Eastern Europe. GESIS Leibniz Institute for the Social Sciences. Berlin: pp.27-32 Достъпно през URL: http://www.gesis.org/fileadmin/upload/dienstleistung/fachinformationen/series_ssee_01/Roma_in_Central_and_Eastern_Europe.pdf [обратно]