Нова ирония в областта на правата на човека в ООН
Брой 18, 2010 година
Автор: Anne Applebaum (Анн Епълбаум)
Размер на шрифта: aaa | Изпрати по email | Принтирай
Нова ирония в областта на правата на човека в ООН
От Anne Applebaum (Анн Епълбаум)*
Президентът Махмуд Ахмадинеджад агитира в полза на Уганда и Зимбабве. Зад кулисите неговите лакеи започнаха да кършат ръце и предложиха услугите си. В рамките на една седмица агенти бяха пратени до всички видове съюзници, от които би могло да се очаква изненада. Какво дипломатическо постижение бе заложена на карта с тези действия? Нищо по-малко от място в Съвета по правата на човека на ООН.
Това, впрочем, бе съвсем уместно: въпреки названието си, това е комитет, чиито бивши членове – Сирия, Саудитска Арабия и Зимбабве са между тях – не бяха известни с привързаността си към Всеобщата декларация за правата на човека. Обратно – разни авторитарни режими от дълго време се борят за влизане в Съвета и в организацията, който бе негов предшественик, най-вече за да се предпазят срещу това други страни да извършват разследвания на дейността на правителствата им. Веднъж станали членове, тези страни прекарваха по-голямата част от времето си в осъждане на Израел и на САЩ, прилежно избягвайки всичко, което би могло да звучи като например, критика към поведението на Русия в Чечня.
Различните американски администрации бяха възприели различни подходи към тази особена институция. В близкото минало САЩ бяха напуснали Съвета, осъждаха го и го изолираха го и правеха това с общата подкрепа и на двете партии в Конгреса. Може би само уводната статия на „Ню Йорк Таймс” беше единствената от написаните някога на тема ООН, която хвалеше заядливият посланик на САЩ в ООН по времето на Буш, отправяйки му комплименти за неговото застъпничество за коренни реформи в този орган на ООН. (става дума за уводната статия на този вестник, озаглавена „Позорът на ООН”, в оригинал: “The Shame of UN”, публикувана на 26 февруари 2006 г., бел. прев.).
Въпреки това съветът продължи да работи в полза на членовете си: факт е, че в страни като Иран, Сирия, Саудитска Арабия и Зимбабве – похвалата или дори липсата на осъждане от страна на нещо, наречено „Съвет на ООН по правата на човека” все още допринася за увеличаване на политическата тежест. Ние можем да се блещим, когато комитетът, председателстван от Либия, тържествено потупва Китай по рамото заради доброто му поведение в Тибет, но това прави добра пропаганда на китайския режим вътре в страната му. Ние можем да не смятаме за сериозен н-тото осъждане на Израел от още един орган на ООН, но по всяка вероятност правителството на Сирия намира това за полезно.
Знаейки всичко това, администрацията на Обама, докато натискаше своите други бутони за „презареждане” (авторката има пред вид изявлението на Обама за нов старт в отношенията с Русия, направено през лятото на миналата година, бел. прев.), реши САЩ да се върнат в Съвета на ООН по правата на човека, което бе най-доброто, според мнението й, защото „нституцията трябва да се реформира отвътре”. Това не бе само жест на приятелство по отношение на Съвета по правата на човека на ООН, но своего рода „маслинено клонче”, послание за мир, отправено към самата ООН: ние имаме намерение да се ангажираме с процеса, да работим с другите, да използваме дипломацията. Ние имаме намерение да променим начина, по който функционира Съвета, да направим така, че ООН да работи в плаз на демократическите ценности, а не против тях.
И ние сторихме всичко това. Когато Иран започна да развива кампания в ползва на членството си в Съвета, западни дипломати – френски, швейцарски, американски и други – за пръв път през последните години погледнаха сериозно на тази перспектива. Те също започнаха да кършат ръце и да предлагат облаги. Те също така изпратиха пратеници да събират поддръжка (to bat). Западни правозащитни групи планираха големи събития около датата на събирането на Съвета. Двама френски правозащитни активисти направиха филм за цялата тази работа. Други експерти пуснаха в ход своите свидетелства: за вълната от арести и убийства, която последва оспорваните юнски президентски избори в Иран, за жените, които сурово бити заради това, че не са покрили изцяло телата си, за широко разпространената дискриминация към жените и към религиозните малцинства в съдилищата, за вездесъщото присъствие на главорезите и информаторите на полицията по улиците.
И това проработи. Боейки се, че би могъл да загуби, или страхувайки се от това да не загази вътре в страната, Иран на 23 април оттегли кандидатурата си. Правозащитните групи провъзгласиха победа. Американските официални лица с приповдигнат тон говореха за „крачка в правилната посока”.
И какъв бе резултатът? Пет дни по-късно друг комитет, Комисията на ООН за положението на жените – един орган, посветен на „равенството между половете и на напредъка на жените” – разпространи едно бомбастично съобщение, което информираше за неговите нови членове. Между тях ще е … Ислямска република Иран.
Това, че Иран ще е между членовете на тази Комисия, е прекрасно, освен ако вие мислите, че „напредъкът на жените” не би трябвало да включва пребиването им с камъни заради предполагаема изневяра. И освен ако вие, подобно на мен, мислите, че вече е време да изоставим цялата фикция на дипломацията на ООН в областта на правата на човека, или ако вие се страхувате, както може би всички ние го правим, че Иран знае как да заобиколи дипломацията на ООН по ядрените въпроси по-добре отколкото ние си представяме.
–––––––––––––––
*Ann Applebaum е известна журналистка, постоянна колумнистка на в-к “Ню Йорк Таймс”. На български е издадена книгата й: „ГУЛАГ - лагерите на смъртта”, която през 2004 спечели наградата „Пулицър”; тази статия на известната колумнистка на в-к “Ню Йорк Таймс” е публикувана във вестника на 04 май т.г.
Превод: Емил КОЕН