Всеобщи ли са правата?
Брой 15, 2010 година
Автор: проф. Costas Douzinas
Размер на шрифта: aaa | Изпрати по email | Принтирай
Всеобщи ли са правата?
От Costas Douzinas*
Всеобщи ли са правата?
От проф. Costas Douzinas
1. Генеалогията на правата
В неотдавнашно интервю, поместено в рубриката „Коментарите са свободни” на вестник „Гардиън”, Bob Geldof (Известен съвременен ирландски певец, бел. прев.) посочва един очевиден парадокс в самото сърце на концепцията за права на човека: правата са западни, но Западът ги смята за всеобщи. Президентът Обама каза нещо подобно в речта си при встъпването в длъжност. „Съединените щати се връщат към „ценностите”, подчерта той, и това ще им позволи отново да водят света. Но могат ли правата на човека да са едновременно западни и всеобщи?
Правата на човека са факт, който не може да се заобиколи. Всеобщата декларация за правата на човека и двата пакта – за гражданските и политическите права и за социалните и икономическите права са приети от целия свят. Правата на човека са идеологията след „края на идеологиите”, те са единствените ценности след „края на историята”. Но противоречията около културния релативизъм, т.н. „хуманитарни войни” и отменянето на нашия Закон за правата на човека показват, че този прост факт не е достатъчен. Както философът Жак Маритен бе забелязал, „ние се съгласихме за правата, но само поради това, че не се питахме защо го правим; почнем ли да си задаваме въпроса „защо”, започва спорът”. Но вместо разбиране на съществените оправдания (и алтернативи) за правата, един мощен хор иска от нас просто да действаме, да се присъединим, да спасяваме света. Ние повтаряме като мантра един ограничен набор от успокояващи баналности и полуистини за правата, но не можем да спрем да мислим. В резултат ние често не можем да видим защо другите може да не се съгласяват с нас. Действието става палиативно поради нечистата ни съвест. Това есе, правейки паралели между по-ранните традиции и съвременните дискусии, накратко се занимава с поразителната траектория, опасана от правата на човека, като се почне от естественото право и се стигне до естествените и по-късни права на човека.
Първото споменаване на „права на човека” се появява в юридическите документи през 20-те години на миналия век. Но родословието им започва от космологията на антична Гърция и от идеята за естественото право. За гърците, вселената и всяко одушевено и неодушевено същество има уникална природа която определя целта и краят на съществуването им. Например, един войник е добродетелен ако се стреми да стане най-смелият борец, а един град е праведен ако той позволи на гражданите си да достигнат да достигнат съвършенство в съответствие с уникалната им цел. Идеята за една рационална „природа” бе революционно изобретение на философията. Тя позволи на Сократ и Аристотел, на софистите и на стоиците да обяснят какво е правилно „според природата”, употребявайки разума вместо общоприетите мнения и наследените авторитети. „Природата” бе най-култивираната и революционна измежду идеите.
Поради това, че всичко е взаимосвързано в един хармоничен космос, една обща концепция за доброто и за споделената нравственост обединяваха гръцкия свят. Нямаше преградна стена, която да разделя моралното от законното. Нещо повече – думата, която означаваше „законен” и „морално прав” или справедливо състояние на нещата, бе една и съща (dikaion, на английски jus). Философите стоици превърнаха естественото право в всеобща, вечна и абсолютна причина, която обединява духовно човечеството. Техният философски универсализъм беше голяма подкрепа за изграждането на Римската империя. За юриста и политик Цицерон, стоическият универсализъм преминава в jus gentium (право на нациите, международно право, бел. прев.), правото на Римската империя, което е „вечно и неизменяемо и свързва всички народи и всички векове”. От тогава западът, без да прави никакви отклонения, върви по линията на това хлъзгане от философски универсализъм към един глобализиран империализъм.
С християнизирането на Римската империя класическото естествено право започва да се противопоставя на най-важните положения на теологията. За разлика от класическите, подобни на хората божества, библейският Бог е всемогъщ законодател. Изтънченото и във висша степен нюансирано римско право постепенно се превръща в набор от заповеди, даден чрез Библията. Тома Аквински смесва класическата рационална вселена с трансцедентния Бог на християнството. Това съединение, макар и необосновано, бе от критическа важност. Божественият разум определя божествената воля, твърди Августин, пренасяйки конфликта между разума и волята в полето на божествената психология. Бог е този, който е вписал вечния закон в естествения ред на нещата, но той прави това един разумен и разбираем начин. Това Божествено право, тълкувано от Църквата, е по-висше от законите на държавата, твърдеше тя. Светските власти трябва или да следват божествения закон или да се откажат от претенцията гражданите да бъдат лоялни към тях. Това бе мощно оръжие в ръцете на Църквата. Но когато бе достигнато превъзходство на свещениците, естественото право се превърна в доктрина, оправдаваща властта на държавата. Голямата привлекателност на естественото право бе неговата гъвкавост и огромната власт, което то даде на тълкувателите си. Същото е и с правата на човека.
Докато в течение на десет века източникът на естественото право се премести от телеологичния космос в обединения разум, и, накрая, в Бога, действието на морала, оставаше в общи черти, същото. Да се каже за нещо, че е „справедливо” или „правилно” означаваше да се даде правилния отговор на един морално законов въпрос. Този отговор се достигаше чрез наблюдение и съзерцание на „великата свързаност на битието”. До времето на ранната модерност индивидуалните права не съществуваха; задълженията бяха строителните блокове на нравствеността. Здравите социални връзки градовете и общностите създаваха силно усещане за морално задължение и добродетел. Както полемично бе казала Хана Арендт, робите в древна Атина са имали по-добър живот поради задълженията на техните господари, отколкото лишените от принадлежност към някоя държава малцинства от началото на двадесетия век или от бежанците сега. Те се ползват от различни теоретически „права”, но нямат реална защита. Мнението на Арендт е полезен отговор на твърденията на Jack Straw (Министър на вътрешните работи в днешното лейбъристко правителство на Великобритания, бел. прев.) и на консерваторите, които твърдят, че задълженията трябва да бъдат включени в правото по правата на човека. Нашето право съдържа задължения за престъпленията или за нарушенията на закона, за които може да се предяви иск. Но не може лесно да издаде закон за моралните задължения. Те възникват естествено в семействата и общностите, обвързани със силни „естествени” връзки. Правото може да ги усили, но не може да ги създаде.
Съмнителния компромис между класическите и християнските принципи, който направи Тома Аквински, започна да се руши през 14-ти век. Т.н. „номиналистки” теолози, твърдяха, че волята на Бога е по-висша от неговия разум. Естественото право бе, според тях, наложено от Бога на света и Той е способен радикално да го промени. Бог маже да направи така, че две по две да е равно на пет или злото да се превърна в добро и обратно. Номиналистът Уилям Окам, прославен от Умберто Еко в известния му роман „Името на розата”, твърдеше, че по-скоро индивидите, отколкото общностите им, са строителните блокове на космоса, че отношенията им са по-скоро външни, отколкото иманентни. Или както г-жа Тачър (която може да бъде наречена съвременна номиналистка) се изразява, „няма никакво общество, а само индивиди и семействата им”.
Дали правото е вътрешно присъщо и разумно обхваща всичко, или е наложено отвън, е кардиналният въпрос в съвременните дебати между тези, които вярват, че правата на човека важат за всички и навсякъде по един и същи начин, и релативистите, които отричат това. В този контекст, релативистите приличат на древните гръцки философи, които вярваха, че моралният кодекс може да работи само ако отговаря на вътрешната организация и ценности на отделното общество. Ценностите възникват органически, външното им налагане би било и погрешно, и неефективно. За разлика от тях, универсалистите често следват номиналистите: законите и ценностите могат и трябва да бъдат наложени отвън. Ако има една истина по въпросите на нравствеността, този, който я притежава, има правото, при условие, че има и властта, да я наложи на другите. Понеже някои социални отношения са външни и изкуствено създадени, дори обществата, които правят това с голямо нежелание, скоро ще се наредят в редиците на тези, които приемат всеобщия кодекс. Сегашните ни войни, изнасящи правата на човека и демокрацията се водят под знамената на универсализма, но принадлежат към номиналистката традиция. Както знаем, примирението между философия и теология, което направи св. Тома Аквински, бе една несполука.
По времето на ранната модерност номиналистката позиция стана господстваща и превърна природата в един неодушевен обект, лишен от дух или хармония. Естественото право бе разцепено: от една страна са неотменимите закони на природата, описващи физическите регулярности; а от другата са човешките закони на църквата или държавата. Крайните цели, които обединяваха космоса чрез концепцията за благото бяха изместени от ефикасните причини на освободената от илюзии природа. Последиците от тези промени бяха очертани от Хобс, Лок, Томас Пейн и Русо. Русо бе любимият автор на френските революционери, първата работа на които бе да приемат „Декларацията за правата на човека и гражданина”. Съчинението на Томас Пейн „Правата на човека” повлия силно на бащите на американската революция. Теорията за естественото право вдъхна живот на американските Декларация за независимостта и Харта на правата. След революциите, това, което бе „право” съгласно природата и справедливостта, бе превърнато в естествени права: един букет от лични възможности и свободи, най-типични от които са тези за правото на живот, на свобода и на собственост, които принадлежат на хората, поради това, че спадат към природата им. Методът на философите бе да наблюдават хората и, чрез извеждане на основните нужди и желания от природата на човека, да изготвят конституция, която предполагаемо се съгласува с един въображаем обществен договор. Правата станаха инструментите, чрез които модерните хора, при положение, че благото отсъства, преследваха взаимно противоречащите си понятия за щастлив живот. Извънредно важно е , че изобретяването на обществения договор отвори възможността за съпротива и бунт ако законите на държавата нарушават правата на народа. Обаче революционният им потенциал бе твърде очебиен за победоносните революционери. Скоро след революциите естествените права закърняха. Деветнадесети век бе епохата на социално инженерство в метрополиите и на колониализъм в периферията. Правото стана инструмент в ръцете на правителствата, строителите на империите и реформаторите. Призивите за спазване на моралните принципи или на индивидуалните права бяха разглеждани като реакционна преграда пред прогреса. Както утилитариста Джереми Бентам бе казал, разговорът за естествени права е „безсмислица, пълна безсмислица” (‘nonsense, nonsense upon stilts’). Появата на едромащабни обяснения в социологията, политическата икономия и в психологията, заедно с възхода на масовите политически партии, ускори упадъка на естествените права. Твърдението, че политическото общество е създадено чрез средствата на обществения договор бе разглеждано като мит, докато отстояването, че известни права са естествени и неотчуждаеми бе дискредитирано от Дюркем, Вебер и Маркс. Асоциацията за предотвратяване на жестокостта към животните бе създадена през 1823 г., докато Националното дружество за предотвратяване на жестокостта към децата датира едва от 1889 г. Деветнадесетият век се застъпваше за правата на жените, многократно позовавайки се на защитата на животните като на модел, който трябва да бъде имитиран. През първата половина от 20-ти век теорията за естествените права бе изоставена като старомоден пример на религиозен консерватизъм.
Естествените права бяха реабилитирани едвам по време на Нюрнбергския процес срещу нацистките военнопрестъпници – в новата форма на права на човека. Съдиите на съюзниците се сблъскаха с непреодолима от юридическа гледна точка защита. Германските обвиняеми бяха следвали предписанията на нацистките закони и бяха действали в пределите на законите на държавата – на единственото, според общоприетото тогава мнение – валидно право. За да се справи с тази главоблъсканица, съдът доказваше – по един новаторски начин – че систематичното унищожаване на евреите и на другите нарушаваше обичайното право и принципите на цивилизованите нации. Правейки това, трибуналът преоткри главните принципи на естественото право: настояването, че съществува една йерархия на законите и че, независимо от състоянието на местното законодателство, всеобщите правни принципи имат надмощие.
Заробването, унищожаването на туземните населения и жестокостите в колониите нееднократно бяха извършвани от Запада. Сега обаче, с това, че европейци бяха направили опит да изтребят други европейци, понятието за „престъпления срещу човечеството” навлезе в юридическия лексикон. Човечеството бе разделено на жертви и на виновници за това, че има жертви. След 1945 г. ние със закъснение приехме, че човечеството е ангел, който унищожава самия себе си. В отговор на това осъзнаване процесът в Нюрнберг и приетата през 1948 г. Всеобща декларация за правата на човека сложиха началото на един огромен международен процес на установяване на стандарти. От тогава досега от ООН, от регионални съглашения и от различни държави са приети стотици декларации, конвенции и договори. Правата на човека се изменяха – от „първото поколение” граждански и политически, или „негативни” права, свързвани с либерализма, през второто поколение права, т.е., икономическите, социални и културни, или „позитивни” права, свързвани със социалистическата традиция, и най-накрая до „третото поколение”, или правата на групов и национален суверенитет, свързвани с борбите за деколонизация. Броят на комисиите, на трибуналите и на съдилищата стремително следваше увеличаването на количеството на документите. Какво стои в основата на това очевидно невъзможно за спиране размножаване? В резултат стана ли човечеството по-сигурно?
Ужасите на Втората световна война и на Холокоста ясно показаха, че демокрацията и националните правни традиции не могат да предотвратят широкомащабни жестокости. Както посочи Хана Арендт, „напълно мислимо е, в един хубав ден високо организираното и механизирано човечество съвсем демократично, а именно чрез взето от мнозинството решение, да реши, че за човечеството като цяло би било по-добре да ликвидира известна част от себе си”. Международните права на човека бяха схващани като един вид по-висше право, имащо надмощие над националните политики. В този смисъл правата на човека са в един съществен смисъл антидемократични, когато действат в защита на уязвимите и подтиснатите срещу предразсъдъците на мнозинството. Те се опитват да наложат на правителствата и на законодателните тела в различните държави ограничения, които да предотвратят това те да се държат скотски към „другите” във всяко време и всяко общество. Перифразирайки Ницше, ако Бог, изворът на естественото право, е мъртъв, той бе заместен от международното право.
Християнският Бог започна да става уязвим за секуларните тенденции по време на късното Средновековие, в момента, когато неговата абсолютна власт бе провъзгласена, но други богове, включително Хобсовия Левиатан или „смъртния бог” се появиха на световната сцена. Високомерието и невежеството на някои ентусиасти на правата на човека може да доведе до повтаряне на същия процес. Така че западни или всеобщи са правата на човека? Несъмнено семейното им дърво, произходът им е западен. Конфуцианството, Хиндуизмът, Ислямът и африканските религии си имат собствени подходи към етиката, достойнството и равенството и много от тях са подобни на западните. Но незападните философии и религии запазват една по-силна комунитарна основа и не бяха част от ранното развитие на движението за права на човека. John Humphrey, който подготви първия проект на Всеобщата декларация бе молен изучи китайската философия преди да се заеме със задачата. „Аз нито отидох в Китай, нито изучих произведенията на Конфуций”, каза той по-късно. Всеобщи ли са правата на човека? Тази кратка история поставя параметрите за една разумна дискусия върху най-важния въпрос на политическата философия на нашето време.
*Costas Douzinas е професор по право и по философия на правото в Birkbeck School of Law, (част от Лондонския университет), директор е на Института за хуманитарни изследвания към същия колеж. Сега там той чете курс по История и философия на правата на човека. Проф. Douzinas е автор на много книги, статии в сборници и други публикации, сред които най-известните са Human Rights and Empire: The Political Philosophy of Cosmopolitanism (Routledge Cavendish, 2007), Critical Jurisprudence (with Adam Gearey) (Hart, 2005) и The End of Human Rights (Hart, 2000).
Статията, публикувана тук, е първата от поредица от четири статии, публикувани преди една година в британския вестник „Гардиън”. Другите три, които също ще представени на публиката по-нататък, са What are human rights?, Who is the ‘human’ of rights? и Postmodern Just Wars.