Едно забележително решение на Върховния съд на САЩ за свободата на словото: делото "Brandenburg v. Ohio"
Брой 15, 2010 година
Автор: Върховният съд на САЩ
Размер на шрифта: aaa | Изпрати по email | Принтирай
Делото „Brandenburg v. Ohio”
Кратко изложение на фактите. Charles Brandenburg, водач на „Ку Клукс Клан” в аграрен район на щата Охайо, се е свързал с репортер от една телевизия в Цинцинати и го е поканил да дойде и да отрази събрание на Ку Клукс Клан в окръга Хамилтън. Части от събранието са били заснети. На тях се виждали няколко мъже, облечени в мантии и с качулки на главите, някои носещи огнестрелни оръжия, които първо запалват един кръст и след това започват да произнасят речи. Една от речите се отнасяла до възможността за „отмъщение” (в оригинала тази дума, както и следващата, са цитирани нарочно с грешките, с които са произнасяни, бел. прев.) срещу „негритата” „евреите” и тези, които ги поддържат. В една от речите също така се говорело, че „нашият Президент, нашият Конгрес и нашият Върховен съд продължават да потискат бялата, кавказката раса”, а освен това са били обявени планове за марш до Вашингтон, за да могат събралите се да вземат участие в празненствата по случай 4-ти юли – Националния празник на САЩ. Бранденбург, поради това, че е участвал в събранието и е произнесъл реч на него, е бил обвинен в застъпничество за употребата на насилие по силата на закона на щата Охайо за криминалните групировки. В съответната част на закона, който е влязъл в сила през 1919 г., по време на първата вълна на „Големия червен страх” (Кампания в САЩ през 1917 – 1920 г. срещу „червения анархизъм”, съпроводена с множество дела срещу левичарски водачи и силна агитация в медиите против „безбожните анархисти”, бел. прев.) се обявяват за извън законни всяко „застъпничество в полза на ... задължението, необходимостта, или уместността на престъпленията, на саботажа, насилието или на излизащи вън от границите на закона методи на тероризъм в качеството им не средства за постигане на индустриални или политически реформи”, както и „доброволното присъединяване към всякакво дружество, група или струпване на лица, които са изградени с цел да преподават или да се застъпват за доктрината на престъпните групировки”.
Съдът в Common Pleas, окръг Хамилтън, е глобил Brandenburg с глоба в размер на 1000 долара, а освен това го е осъдил и на затвор от една до десет години. Апелативният съд на Първи апелативен район на щата Охайо е потвърдил присъдата на по-долния съд, като е отхвърлил твърдението му, че законът, според който е бил осъден, нарушава правата му на свобода на словото според Първата и Четиринадесетата поправки към Конституцията на САЩ. Върховният съд на щата – без всякакви мотиви - отхвърля жалбата му. По-скоро беглият начин, по който съдилищата в Охайо отхвърлят конституционните му аргументи не е изненадващ в светлината на състоянието на прилагането на правото на Първата поправка на Конституцията на САЩ в ерата преди решението на Върховния съд на САЩ по делото „Brandenburg”. Макар че с решението по делото „Yates v. United States”, [354 U.S. 298 (1957)], се опровергаха присъдите на редица членове на ръководството на Комунистическата партия на САЩ на средно ниво с един език, който изглеждаше че предлага един по-широк възглед върху правото на свобода на изразяване, отколкото бе този, използван в делото „Dennis v. United States”, [341 U.S. 494 (1951)] всичко, което решението по делото „Yates” претендираше да стори, бе изтълкуването на един федерален закон, а именно т.н. „Закон Смит”. По такъв начин прочита на Първата поправка, даден от решението по делото „Dennis” остана в сила: застъпничеството за нарушение на закона, дори ако е изразено в една абстрактен доктрина, можеше да бъде наказано по силата на закон, считан за намиращ се в съответствие с клаузата за свободата на словото в Първата поправка.
Делото е решено от Върховния съд на САЩ през 1969 г.
Изложение на колективното мнение на Съда.
(За разлика от други случаи, в които конкретен съдия излага мнението на Съда, в това решение мнението е колективно, т.н. „per quriam” мнение. В тези случаи само особените мнения на съдиите имат конкретни автори.)
Жалбоподателят, водач на група от Ку Клукс Клан, е бил осъден по силата на закона на щата Охайо за криминалните групировки за „застъпничество в полза на ... задължението, необходимостта, или уместността на престъпленията, на саботажа, насилието или на излизащи вън от границите на закона методи на тероризъм в качеството им не средства за постигане на индустриални или политически реформи” и за „доброволното присъединяване към всякакво дружество, група или струпване на лица, които са изградени с цел да преподават или да се застъпват за доктрината на престъпните групировки”, което е предвидено в съответния член на Кодекса на щата Охайо (Ohio Rev.Code Ann. § 2923.13).
Той е бил глобен с 1000 долара, както и осъден на една до десет години лишаване от свобода. Жалбоподателят оспорва конституционността на закона за престъпните групировки и счита, той не е в съответствие с Първата и Четиринадесетата поправки на Конституцията на САЩ, но един апелативен съд от щата Охайо е потвърдил тази присъда без да изложи мотиви за това. Върховния съд на щата Охайо е отхвърлил жалбата му sua sponte (“Sua sponte”, лат., „по своя собствена воля”, юридически термин, означаващ взимане на съдебно решение от по-горен съд по собствена негова инициатива, без към него да се обърнала някоя от страните в делото, бел. прев.), „поради това, че в това дело не съществува никакъв съществен конституционен въпрос”. Той не е формулирал никакво мнение по делото, нито е обяснил заключенията си. Бе подадена жалба до Върховния съд на САЩ и ние отбелязахме, че имаме юрисдикцията да я разгледаме. Жалбата е с индекс [393 U.S. 94 (196)]. Ние отхвърляме решението на Върховния съд на щата Охайо.
Данните по делото сочат, че мъж, идентифициран по време на процеса като жалбоподателя, се е обадил по телефона на репортер, работещ в телевизия в град Цинцинати, и го е поканил да дойде на „събрание” на Ку Клукс Клан, което е трябвало да се състои в една ферма, намираща се в окръга Хамилтън. В сътрудничество с организаторите на събранието, журналистът и операторът са посетили срещата и са заснели събитията в нея. Части от заснетия материал са били излъчени както по една местна телевизия, така и от една национална телевизионна мрежа.
Делото се основава върху филмите и върху показанията, които сочат, че жалбоподателят е бил човекът, който е осъществил вързаката с репоретра и който е говорил на събарнието. Щатът също така внася като доказателства няколко предмета, които се виждат във филма, включващи един пистолет, една пушка, ловджийска пушка, боеприпаси, една Библия и една червена качулка, носена от говорителя във заснетите ленти.
Един от филмите показва 12 забулени с качулки фигури , някои от които носят оръжие. Те са събрани около голям дървен кръст, който запалват. Не се вижда никой друг освен участниците в събранието и репортера, който прави филма. Повечето от думите, произнесени по време на показваната сцена не можеха да се разберат, но отделни фрази, които бяха унизителни за негрите и евреите, можеха да бъдат разбрани. (Значимите, части, които можеха да бъдат разбрани, са: „Колко далеч ще отидат негрите – йех”; „Това е, което ние ще направим с негрите”; „Мръсен негър”; „Изпратете евреите обратно в Израел”; „Нека да ги върнем обратно в ада”; „Спасете Америка”; „Да се върнем към времето, когато Конституцията бе добра”; „Погреби негрите”; „Ние искаме да извършим своето”; „Дайте ни правата, които ни принадлежат”; „Свобода за белите”; „Негърът ще трябва да се бори за всеки инч отсега нататък”). Друга сцена от филма показва жалбоподателя, облечен в характерните за Клана одежди, да произнася реч. Самата реч гласи следното:
„Това е събрание на организаторите. Тук сега са се събрали доста много членове, ние имаме стотици, стотици членове из целия щат Охайо. Аз мога да цитирам вестникарски статии от „Columbus Dispatch”, от „Ohio Dispatch”, публикувани преди пет седмици. Кланът има в щата Охайо повече членове отколкото която и да е друга организация. Ние не сме отмъстителна (Думата „отмъстителна” е написана неправилно в оригинала, както я е произнесъл жалбоподателят, бел. прев.) организация, но ако нашият президент, нашият Конгрес, нашият Върховен съд продължават да потискат белите, кавказката раса, възможно е да им бъде отмъстено.
Ние ще маршируваме до Конгреса на 4-ти юли, една сила от 400 души. Там ние ще се разделим на две групи, едната ще марширува до Сент Августин, Флорида, а втората ще отиде до Мисури. Благодаря ви.”
Вторият филм показва шест фигури, носещи качулки и една от тях, по-късно идентифицирана като жалбоподателя, отново произнася реч, много подобна на тази, записана в първия филм. Изречението за „отмъщението” е изпуснато, но е добавено ново: „Аз лично вярвам, че негрите трябва да бъдат върнати в Африка, а евреите – в Израел”. Макар някои от фигурите във филма да носят оръжие, говорителят не е сред тях.
Законът на щата Охайо за престъпните групировки е приет през 1919 г. От 1917 до 1920 г. идентични или много подобни закони са били приети от 20 щата и две територии. Вж. E. Dowell, A History of Criminal Syndicalism Legislation in the United States, стр. 21 (1939). През 1921 г. Върховният съд на САЩ потвърди конституционносъобразността на калифорнийския Закон за престъпните групировки (Наказателен кодекс на Калифорния, §§ 11400-11402), текстът на който е твърде сходен с този на закона на Охайо, вж. „Whitney v. California”, [274 U.S. 357 (1927)]. Върховният съд утвърди този закон на основата на това че, вън от другите съображения, „застъпничеството” за насилие означава такова постигане на политическа и икономическа промяна, което включва опасност за сигурността на щата, такава че щатът може да я обяви за стояща вън от закона. Ср. „Fiske v. Kansas”, [274 U.S. 380 (1927)]. Но делото „Whitney” бе радикално дискредитирано чрез по-късни решения. Вж. „Dennis v. United States”, [341 U.S. 494, at 507 (1951)]. Тези по-късни решения оформиха принципа, че конституционните гаранции за свободата на словото и за свободата на печата не позволяват на щатите да забранява или да наказва застъпничеството за употреба на сила или на закононарушение с изключение на случаите, когато такова застъпничество е насочено към това да подбуди непосредствено незаконно действие и е вероятно да подбуди (подстрекава към) към такова действие или да го осъществи. (Съгласно теорията, че законът „Смит” (54 Stat. 670, 18 U.S.C. § 35) включва в себе си такъв принцип и че той е бил прилаган в строго съответствие с Конституцията Върховният съд поддържаше конституционносъобразността на този закон. „Dennis v. United States”, [341 U.S. 494"]341 U.S. 494 (1951)] Че това бе основата за решението по делото „Dennis” бе подчертано в „Yates v. United States”, [354 U.S. 298, 320-324 (1957)], в което Върховният съд отхвърли присъдите, дадени за насилствено сваляне на правителството съгласно закона „Смит”, защото указанията на съдията към съдебното жури позволяваха да бъде произнесена присъда само заради застъпничество, без връзка с тенденцията да се извърши насилствено действие, бел. на съда) Както сме казали в решението по делото „Noto v. United States”, [367 U.S. 290, 297-298 (1961)],
„просто абстрактното учение ... за това, че е от морална гледна точка е уместно или дори необходимо прибягването до сила и насилие не е същото като подготовката на група за насилствено действие и нейното „закаляване” (steeling) за извършването на такова действие”.
Вж. също „Herndon v. Lowry”, [301 U.S. 242, 259-261 (1937)]; „Bond v. Floyd”, [385 U.S. 116, 134 (1966)]. Един закон, който не сполучва да очертае тази разлика нахлува по един непозволен начин в областта на свободите, гарантирани от Първата и от Четиринадесетата поправки на Конституцията на САЩ. (Първата поправка към Конституцията на САЩ е приета през 1791 г., като част от първите десет допълнения към Конституцията на САЩ, известна като „Харта на правата” и гласи: „Конгресът няма да приема закони, които установяват някаква религия, или забраняват свободното изповядване на каквато и да било религия, ограничават свободата на словото, свободата на пресата или правото на хората да се събират мирно и да се обръщат с петиции към Правителството за отстраняване на несправедливости”.
Четиринадесетата поправка на Конституцията на САЩ, е приета през 1868 г., след Гражданската война. Тя е наричана също така поправка, която гарантира равна защита от закона. Ето и текста на съществения в контекста на това дело първи параграф на тази поправка: „Всички лица, родени или натурализирани в Съединените щати и попадащи под тяхната юрисдикция, са граждани на Съединените щати и на щата, в който живеят. Нито един щат не може да приема или прилага какъвто и да било закон, който да ограничава привилегиите или свободите на гражданите на Съединените щати; нито един щат не може да лишава което и да е лице от живот, свобода или имущество без надлежен съдебен процес, нито може да отказва на лице, подлежащо на неговата юрисдикция, равна защита от законите”. Бел. прев.).
Той обхваща в пределите на действието си осъждането на реч, която, според нашата Конституция има имунитет срещу контрол от страна на правителството. Ср. „Yates v. United States”, [354 U.S. 298 (1957)]; „De Jonge v. Oregon”, [299 U.S. 353 (1937)]; „Stromberg v. California”, [283 U.S. 359 (1931)] Вж. също „United States v. Robel”, [389 U.S. 258 (1967)]; „Keyishian v. Board of Regents”, [385 U.S. 589 (1967)]; „Elfbrandt v. Russell”, [384 U.S. 11 (1966)]; „Aptheker v. Secretary of State”, [378 U.S. 500 (1964)]; „Baggett v. Bullitt”, [377 U.S. 360 (1964)].
Преценен според критериите на този тест, законът на щата Охайо за престъпните групировки не може да бъде поддържан. Той наказва хора, които „се застъпват или проповядват в полза на задължението, необходимостта, или уместността” на насилието като „средства за постигане на индустриални или политически реформи”, или тези, които публикуват или разпространяват или излагат (на показ, рекламират) каквато и да е книга или документ, съдържащи подобно застъпничество, или които „оправдават” нареждането да се извършат насилствени действия „с намерението да служат като пример, да разпространяват или да се застъпват за уместността на доктрините на престъпното групиране”, или които „доброволно се присъединяват” към група, формирана, за да „проповядва или да се застъпва за ученията на престъпното групиране”. Нито обвинението, нито указанията на съдията към съдебните заседатели са разяснили оскъдната дефиниция на престъплението, извършвано просто чрез проповядване и не са го различили от подстрекаването към непосредствени, стоящи вън от закона, действия.
Поради всичко това, ние тук се сблъскваме с един закон, който, както по начина, по който е написан, така и по начина, по който е приложен има за цел да накаже простото застъпничество и да забрани, под страх от углавно наказание, събирането на хора, които нямат друга цел освен просто да се застъпват за описаните видове действия. Подобен закон попада в полето на това, което Първата и Четиринадесетата поправки на Конституцията на САЩ осъждат. Противното мнение, изложено в решението по делото „Whitney v. California” (вж. по-горе), не може да бъде поддържано и поради това решението на Върховния съд на Охайо се отхвърля.
Отхвърлено.
Превод: Емил Коен
Бележка на преводача: Делото „Brandenburg v. Ohio”, гледано и решено от Върховния съд на САЩ през 1969 г. е едно от най-важните дела, чрез които най-висшия съд на САЩ, който играе ролята и на конституционните съдилища в Европа, е определил границите на свободата на словото, гарантирана от Първата поправка към Конституцията на САЩ. Основната теза на това съдебно решение е, че комуникиране на идеи, независимо от това какви са те, стига да е направено по мирен начин, не може да представлява престъпление. Това е забележително решение и поради това, че застъпваните от ищеца Бранденбург идеи са антидемократични и насочени против определени групи в обществото. Но в САЩ считат, че забраната на разпространяването – по мирен начин – на определени идеи, дори те да противоречат на конституционните ценности, ще причини по-голяма вреда на ценностите на демокрацията и на свободата на словото, отколкото тази, която би била причинена от това, че като се разпространят, тези идеи могат да „заразят” някои хора с антидемократични ценности.
Бюлетинът ще публикува преводи и на други забележителни решения на американския Върховен съд, отнасящи се до гарантирането на основополагащата ценност на една демократично общество – свободата на изразяване.