Загадките на иранската демокрация
Брой 9, 2009 година
Автор: Андрей Осталски
Размер на шрифта: aaa | Изпрати по email | Принтирай
Загадките на иранската демокрация
От Андрей Оcталски*
Нищо подобно на политическата и обществена система, формирана в Ислямската република Иран няма и никога не е имало в целия свят.
В нея има много удивителни неща, но най-парадоксалното е съчетанието на черти на твърдата авторитарна, почти тоталитарна власт с признаци на ярка и многобагрена демокрация.
В продължение на няколко седмици по улиците на иранските градове бушуваха предизборни страсти, главните съперници събираха десетки хиляди свои привърженици на многочасови митинги и събрания. По страниците на вестниците, както и в Интернет течеше яростна полемика, а по време на телевизионните дебати на живо между кандидатите за президентския пост улиците опустяваха и на човек му се струваше, че цялата страна е вперила погледи в телевизионните екрани.
Демокрацията в Иран изглежда много по-жива и реална, отколкото политическите системи на повечето постсъветски страни. В Иран резултатът от изборите действително е непредсказуем, президентите не си назначават приемници, управляващите партии нямат автоматично мнозинство в парламента, който, от своя страна, съвсем не е просто машина за гласуване и за „подпечатване” на законопроектите на правителството.
Не, тук се води истинска политическа битка, и поради това резултатите от изборите могат да имат голямо значение за практическата политика на държавата – както вътрешна, така и външна. С други думи в Иран избирателят реално може да повлияе върху съдбата на страната.
Между различните клонове на властта в Иран има истинска конкуренция. Например парламента (Меджлиса) не веднъж „проваляше” инициативите на президента (например, най известния случай от последно време е отказът на Меджлиса да подкрепи икономическите реформи на Ахмадинеджад).
Но в същото време Иран е страна, където над парламента и над президента стои един клерикален режим, който има възможност да се меси в почти всички страни от държавния живот.
Върховен управник в тази страна е вождът (рахбар или факих), който „в съответствие с волята на Аллаха (но не народа) избира практически пожизнено, 86 богослови юристи. Най-важното е, че на рахбара се подчинява и армията, и силите за поддържане на вътрешния ред и сигурност, и „стражите на ислямската конституция”, които, на свой ред, имат право да налагат вето на решенията на политиците и да зачеркват кандидати от списъците на тези, които искат да бъдат избрани на някакъв пост. А този, който не е съгласен с такъв ред и при това се осмелява да говори на глас за това, рискува свободата и даже живота си.
Цената на дисидентството
Ето само няколко примера от стотиците, ако не и хиляди подобни.
Абас Абди бе един от водачите на студентите, които окупираха през 1979 г. посолството на САЩ. Но с течение на времето той преразгледа възгледите си, стана критик на режима (между другото, много типична еволюция).
Когато той през септември 2002 г. публикува резултати от социологическо изследване, които показваха, че 74% от иранците се изказват за възстановяване на отношенията със САЩ, за това той за дълги години бе пратен в затвора.
Много години прекара зад решетките и Акбар Ганджи, който попадна в затова за „антиислямска пропаганда” (понякога го наричат „иранският Солженицин”).
Гладните му стачки привлякоха вниманието на света, а осем лауреати на Нобелова награда написаха писмо на иранските власти, в което настояваха за освобождението му. В края на краищата го пуснаха от затвора и сега той се намира в емиграция.
Между другото, Ганджи призовава иранците да бойкотират президентските избори, защото, от негова гледна точка, не бива да се придава легитимност на „куцата демокрация”, ограничена от властта на клерикалите.
Но има и още един интересен детайл, отличаващ съвременен Иран от привичните тоталитарни модели: даже в затвора Ганджи имаше възможността да пише своите статии и политически манифести, които след това свободно се публикуваха. От време на време го пускаха в отпуск – за Нова година, за участие в избори или за да прекара известно време със семейството си... След като го пуснаха имаше публични питания – той цялата си присъда ли излежа, или твърде много се е „разхождал” на свобода?
Почти 25 години лежи в затвора бившият вицепремиер в първото след ислямската революция правителство на Иран Абас Емир Ентезам. Обвиняват го в шпионаж, но опозиционерите смятат, че в действителност аятоласите не могат да му простят това, че се обяви срещу властта им – при това от ислямски позиции.
„Ислямът е религия на грижата, състраданието и прошката. Този режим обаче го превръща в религия на разрушението, смъртта и мъченията”. Така звучи неговият най-известен лозунг и никакъв натиск досега не успя да го застави да се отрече от него.
Ентизем съобщава, че него вече три пъти са го водили в килията за изпълнение на смъртни присъди, а веднъж той е стоял там два дни, през които един имам му четял на глас смъртната му присъда. Той е прекарал много дни и в карцера, и в единични килии, и просто в страшни, препълнени с хора килии, където спят на пода на смени – по три часа на денонощие.
А пък Саид Хаджариян е един от създателите на иранското разузнаване след революцията, но след като се е разочаровал от нея, се е превърнал в един от организаторите на реформаторско движение, оставящо си за цел „падането на идеологическото правителство”.
Освен това, той разследваше тайните „отряди на смъртта”, създадени за извънсъдебна разправа с противниците на режима и с дисидентите.
Не му беше простено „предателството” – той бе прострелян в главата и по чудо остана жив, но остана за цял живот инвалид.
Една своеобразна демокрация
Но на улиците и площадите плющи народната стихия. При това хората разбират, че на президентските избори борбата се води не за или против някакви тънки нюанси в икономическата и социалната политика, не за различен от сегашния стил на управление, а за същността, за стратегическия избор.
Накъде ще поеме Иран?
Ако отново бъде избран Ахмадинеджад (което и стана, текстът е писан един ден преди президентските избори, бел. прев.) това ще означава, че страната ще си остане не предишните позиции и в състояние на пълна изолация от целия останал свят. И тримата останали кандидата обещават промени различни по степента си на радикалност промени, а, освен това, смекчаване на общата обстановка в страната, повече свобода и по-малко остро противопоставяне със Запада.
Дори най-консервативният от тях – Мохсен Резаи, в миналото командуващ не на какво да е, а на революционната гвардия, т.н. „Корпус на стражите на ислямската революция”, призовава за „по-конструктивен диалог” със САЩ. А освен това: приключване със „самодоволството, авантюризма и безредието”, които според Резаи са характерни за управленческия стил на Ахмадинеджаб.
Още по-рязко критикува сегашния президент и бившия председател на парламента на Иран и бивш премиер Мир Хосейн Мусави. Той не одобрява агресивността на Ахмадинеджад, това, че той отрича Холокоста, заплахите о адрес на Израел. И двамата кандидати искат разведряване във външните отношения и либерализация вътре в страната, постепенно преразпределяне на реалната власт в полза на светските, избирани от народа, а не формирани от аятоласите, институти.
Опозиционната преса открито се подиграва с месианството на Ахмадинеджад. Припомня се как той твърдеше, че по време на речта му в Общото събрание на ООН около главата му е имало ореол, както и това, че делегатите са го слушали в състояние на транс (докато според някои от тях те просто мъчително са се борили с нападащата ги сънливост).
Разбира се, ядрената програма се оказа в центъра на предизборната борба. Никой от кандидатите не е готов да се откаже от нея, но Ахмадинеджад е обвиняван в това, че я защитава твърде агресивно.
Става дума и за сериозните икономически проблеми на Иран. С особено уважение тук се ползва Мусави, който е смятан за икономически експерт. Хората сята, че той, архитект по образование, се е справил блестящо със задачата да поддържа иранската икономика в работоспособно състояние по време на извънредно тежките седем години на война с Ирак. Привържениците му твърдят, че само той знае ска да се справи с инфлацията, достигнала миналата година 25%, с безработицата и с неефективната работа на промишлеността и изобщо на цялата икономика.
Тази репутация прави от Мусави любимец както на левите сили, така и на прозападните либерали и на студентите, мечтаещи за промени, за жените, искащи еманципация и равноправие. За плурализма на мненията те намериха забележителен символ – разни оттенъци на зеленото, в който цвят се обличат неговите привърженици, взели образец от „цветните революции” в Европа. Но зеленото още е и цевта на Исляма и поради това клерикалите не могат нито да го забранят, нито да го обявят за идеологически вреден.
И Ахмадинежад, и Мусави събират на митингите си гигантски тълпи. И от едните, и от другите митинги хората не си отиват до късна вечер, демонстрирайки неподправен, много гръмък ентусиазъм. Но митингите изглеждат съвсем различно: тези на сегашния президент се състоят от мрачни мъже, облечени в черно, които дирижират ритмичните лозунги на ненавист, скандирани от опасно наелектризираната тълпа.
Съвсем различно е положението със митингите на Мусави: там има ярко облечени жени (макар че и те са със забрадки), оси се ритмична, весела попмузика и всичко това е на фона на буйството на зелените знамена и дрехи. Лозунгите на „Мусавистите” са „надежда” и „обновление”, докато тези на привържениците на Ахмадинеджад са за „втора ислямска революция” и за „вярност към принципите”. (И освен това – „смърт на лъжците и на корумпираните!”).
На страна на Мусави са мнозинството от образованите градски жители и младежите. За сметка на това позициите на сегашния президент са по-силни в селските местности и сред градските бедняци. А освен това той има откритата поддръжка на върховния управник на Иран аятолах Хаменей. Радиото и телевизията са в ръцете на държавата (официално те трябва да поддържат неутралитет, но това „не им се отдава” на практика).
Интернет – в служба на политиците
Но затова пък Мусави има повече от три хиляди блогъри и 90% от ползващите Интернет в Иран са на негова страна. В един момент властите започнаха да блокират социалната мрежа „Facebook”, но след това промениха тактиката си. Сега действащият президент, разбира се, не той лично, а чрез действащи от негово име помощници, се опитва да използва за предизборни цели и Facebook, и You Tube, и дори Twitter.
Но първите стъпки на консерваторите изглеждат твърде непохватни. А освен това един либерален хакер неотдавна разби личния сайт на Ахмадинеджад и постави в него призив: „Гласувайте за Мусави!”.И този лозунг се задържа твърде дълго преди помощниците на президента да го забележат и да го изтрият.
На Мусави е противопоставен силен противник. Но даже и ако му се отдаде да победи Ахмадинеджад на изборите, това не значи, е ще му е леко да овладее огромната страшна сила, която стои зад него. Позициите на ислямското духовенство и в обществото, и в държавата си остават извънредно силни. Пък и самият Мусави, даже и да победи, ще бъде принуден да действа така, че ще трябва да се съобразява с идеологията на Ислямската революция.
Неговият идеологически събрат и единомишленик Мохамед Хатами бе в продължение на осем години – от 1997 до 2005 – президент на Иран. Но и през това време реалното управление на страната бе в ръцете на клерикалите, за най-малката реформа се налагаше да се води извънредно ожесточена, най-тежка борба, която най-често завършваше с поражения – и малки, и големи.
Епохата на неговото управление завърши с пълно разочарование и с апатия на привържениците на промените. А друг резултат от нея бе идването на власт на Ахмадинеджад.
Сега реформаторската вълна отново се надигна, но песимистите се питат: какво, собствено се промени за четири години? И предупреждават, че няма нищо по-горчиво от излъганите надежди.
Мир Хусейн Мусави в продължение на двадесет години пазеше мълчание, като категорично отказваше да взима участие в политическия живот. Но сега, по време на телевизионни дебати със сегашния президент и след неговата поредна, пълна със злоба и със заплахи тирада, каза: „Аз реших да се върна в политиката и да се кандидатирам за президент, за да се приключи ето с това“. И описа кръг с ръката си, така че привържениците му разбраха – той имаше пред вид не само и не единствено Ахмадинеджад с неговата ярост.
Всеки, в съответствие със своя оттенък на зеленото, може да включи в този списък и други реалности на сегашен Иран – и идеологическата нетърпимост, и затворите, и страха, и изолацията от света, и властта на невежеството и на тъмните емоции...
Но лесно е да се каже и много е трудно да се направи.
* Андрей Оcталски е наблюдател в Радио „Би Би Си”. Текстът му е публикуван на 12 юни 2009 г.