Писмо до БХК: Македонци у нас има, македонско малцинство – няма
Брой 8, 2009 година
Автор: д-р Михаил Иванов
Размер на шрифта: aaa | Изпрати по email | Принтирай
Писмо до БХК: Македонци у нас има, македонско малцинство – няма
От д-р Михаил Иванов
До: членовете на българския хелзинкски комитет
Копие: списание „обектив”
Уважаеми членове на Българския хелзинкски комитет,
На годишните отчетни събрания при приемането на Доклада за състоянието на човека в България аз редовно моля да се впише в протокола, че съм на особено мнение относно пасажа за „македонското малцинство в България”, тъй като смятам, че такова малцинство няма. С това по никакъв начин не бих искал да проявя неуважение и да засегна достойнството и човешките права на онези наши съграждани, които се самоопределят етнически като македонци, между които е и членът на нашия комитет господин Кирил Иванов. Правя го, защото мое дълбоко осъзнато убеждение е, че в България македонско малцинство няма, и ако при приемането на доклада премълча, че не съм съгласен с част от него, би било непочтено. Това би било двуличие, още повече, че в публичните си изяви, а и в своите университетски лекции аз застъпвам този свой възглед. Ще напомня, че в една своя кратка статия в броя на списание „Обектив” по случай петнайсетгодишната на Българския хелзинкски комитет (през 2007 г.) аз подчертавам своето несъгласие с позицията на комитета, че у нас има македонско етническо малцинство.
Изглежда, че всичко това създава напрежение в БХК. Стигнало се е дори до там господин Кирил Иванов да постави въпроса пред Общото събрание за моето изключване с мотив, че не зачитам „достойнството и човешките права на македонското малцинство в България” и че „насаждам негативно отношение към македонците”. В разговор с мене, председателят на Комитета господин Красимир Кънев ме уведоми за постъпилото предложение и изрази своето мнение, че с непрекъснатото повтаряне от моя страна, че в България няма македонско малцинство, аз упражнявам тормоз на господин Кирил Иванов. Като се прибрах в къщи след този разговор, отворих Закона за защита от дискриминация, за да си припомня какво според Закона е тормоз и прочетох:”Тормоз” е всяко нежелано действие на основата на признаците по чл. 4, ал. 1, изразено физически, словесно или по друг начин, което има за цел или резултат накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна, обидна или застрашителна среда.” (Точка 1. на § 1 от Допълнителните разпоредби.)
„Тормозът на основа на признаците по чл. 4, ал. 1 … се смята за дискриминация”. (От Член 5.)
А ето и признаците по чл. 4, ал. 1: „пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или международен договор, по който Република България е страна”.
При създалата се ситуация разграничих за себе си два въпроса. Първият е: Защо смятам, че в България македонско малцинство няма? Вторият се отнася до предложението за моето изключване – по него очаквам да се произнесат членовете на БХК. В текста по-долу, който предлагам на вашето внимание, ще се съсредоточа върху първия въпрос:
В общата теория са известни различни подходи към съдържанието, което се влага в термина етничност, някои от които взаимно си противоречат и даже взаимно се изключват.
Без да бъда изчерпателен ще посоча няколко примера:
Според концепцията на примордиализма (primordial значи първичен) ударението се поставя върху общия произход. Етничността е първична даденост. Тя се формира от това, с което индивидът се ражда или придобива в резултат на раждането. Някои автори говорят за базисна групова идентичност, придобита с раждането. Сходството по език, обичаи и т. н. е пряко свързано с общия произход. Привързаността (солидарността) по кръв, произход, родство се счита за естествена.
При инструментализма етничността се разглежда не като дълбока, първична даденост, а като избор на индивидите, които при други обстоятелства и в друго време биха избрали водени от своя интерес друга групова идентичност. Инструменталният подход откроява историческия, променлив характер на етничността. Индивидите използват физически и културни различия, за да образуват групи на основата на отношение на включване и изключване.
Интеракционизмът от своя страна разглежда етничността не като неизменна съвкупност от „културни черти” (вярвания, ценности, символи, норми на поведение, език, обичаи и т. н….), предавани от поколение на поколение – тя се променя с протичащите промени в обществото в резултат на взаимодействието с другите. Етническата принадлежност се определя предимно от линията на разграничение между членовете и нечленовете на групата - тя се осъзнава на границата между Ние и Те.
Съществува и многообразие от определения, принадлежащи на различни автори, за „етническа група” („етнос”). Антъни Смит определя „етноса” като население с общо собствено име, мит за общ произход, споделена историческа памет, един или повече елементи на обща култура, връзка с родина (или прародина) и чувство на солидарност сред поне част от членовете. Според Макс Вебер етническите групи са „тези човешки групи, които изпитват една субективна вяра в техния общ произход, поради физически сходства или сходства в обичаите или и двете, или поради спомени за заселване или преселване; тази вяра би трябвало да е важна за формирането на групата; при това не е от значение дали съществува една обективна кръвна връзка”. Според Патрик Торнбъри „етническа група” се отнася до една културна цялост със или без отчетливи „физически” характеристики”.
При наличието на това разнообразие на подходи и определения е необходимо, когато става дума за правна защита на малцинствата, да се възприеме единен подход и се въведат единни критерии, отнасящи се до съдържанието на термина „етническо малцинство”. Тази задача става особено актуална след 1966 г., когато Общото събрание на ООН приема и обявява за подписване и ратифициране Международния пакт за граждански и политически права, тъй като пактът съдържа Член 27, който осигурява защита на етническите, религиозните и езиковите малцинства:
“В държави, в които съществуват етнически, религиозни или езикови малцинства, лицата, принадлежащи към тези малцинства, не могат да бъдат лишавани от правото да имат съвместно с другите членове на своята група собствен културен живот, да изповядват и практикуват собствената си религия или да си служат с родния си език.”
С оглед на уточняването на приложното поле на Член 27 по инициатива на Подкомисията по предотвратяване на дискриминацията и защита на малцинствата към ООН са проведени специални изследвания. Първото от тях е на специалния докладчик на Подкомисията Франческо Капоторти, който в своя доклад, представен през 1979 г., дава следното определение за „малцинство” (с уговорката, че то е в тесните рамки на приложението на Член 27):
„Малцинство” е по-малка по брой в сравнение с останалото население група, която не заема господстващо положение и членовете на която – бидейки граждани на съответната държава – притежават от етническа, религиозна или езикова гледна точка характеристики, които ги различават (курсивът е мой) от останалото население и проявяват, макар и косвено, чувство на солидарност с цел съхраняването на своята култура, своите традиции, религия или език.”
По-нататъшното развитие е свързано със следващия докладчик на Подкомисията Асбьорн Ейде. Той представя своето определение, през 1993 г.:“Малцинство е всяка група от лица, пребиваващи в една суверенна държава, която съставлява по-малко от половината от населението на националното общество и чиито членове споделят общи характеристики от етническо, религиозно или езиково естество, които ги различават (курсивът е мой) от останалото население.”
Една година по-късно Комитетът по правата на човека, създаден по силата на Международния пакт за граждански и политически права, публикува приет от него Общ коментар на Член 27, от който ще дам два цитата: „Термините, използвани в Член 27, показват, че хората, попадащи под закрила, са тези, които принадлежат към група и които имат общ културен живот, религия и/или език.”„Съществуването на етническо, религиозно или езиково малцинство в дадена държава – страна по Пакта, не зависи от решение на тази държава, но изисква да бъде установено по обективни критерии.”
Остава да добавим, че синтаксисът на Член 27 ни насочва, че правото на съвместен културен живот се отнася до етническите малцинства
И така, резюмирайки казаното до тук в контекста на Член 27 във връзка с интересуващия ни въпрос, виждаме, че когато говорим за етническо, религиозно или езиково малцинство, става дума за група, принадлежащите към която имат общ културен живот, религия и/или език, и притежават (споделят) съответни характеристики, които ги различават от останалото население (от мнозинството); съществуването на такава група трябва да бъде установено по обективни критерии. Следователно в интересуващия ни конкретен случай, за да си отговорим на въпроса дали има „македонско малцинство” в България (във връзка с приложението на Член 27), ние трябва да установим посредством обективни критерии дали има група, членовете на която се различават от останалото население със своите „македонски етнически (религиозни, езикови) характеристики”, които те споделят (по определението на Ейде), и евентуално проявяват чувство на солидарност за съхранението на своята култура, традиции, религия или език (по определението на Капоторти).
Нека да разгледаме и подхода на единствения досега многостранен международноправен документ, отнасящ се до защитата на малцинствата – Рамковата конвенция за защита на националните малцинства, приета и одобрена за подписване и ратифициране от Комитета на министрите на Съвета на Европа през 1995 г.
Ще направим най-напред уговорката, че макар и да не съдържа определение за „национално малцинство” Конвенцията със своя Член 5 задължава държавите-страни да насърчават развитието на условия, необходими на лицата, принадлежащи към национални малцинства, за да поддържат и развиват своята култура, както и да съхраняват най-важните елементи на своята идентичност, а именно – религия, език, традиции и културно наследство. За съжаление българският парламент при ратификацията на Конвенцията не се произнесе за съдържанието, на термина „национално малцинство”. Тази празнина само частично беше запълнена в приетия през 2003 г. от Министерския съвет първи доклад за това как нашата държава изпълнява задълженията си по Рамковата конвенция, в който по-специално се казва, че субекти на Конвенцията като защитени лица са всички граждани на Република България, които принадлежат към етническите, религиозните и езиковите малцинства в страната (подчертава се при това, че съществуването на дадено етническо,религиозно и езиково малцинство в България не зависи от решение на който и да е държавен орган, но изисква да бъде установено на основата на обективни критерии.
Пряко свързан с обсъждания тук въпрос е Член 3, Алинея 1 на Конвенцията, според който „всяко лице, принадлежащо към национално малцинство, има правото на свободен избор дали да бъде третирано като такова или не”. В Обяснителния доклад към Рамковата конвенция по повод на Член 3, Алинея 1 се пояснява: „Тази алинея не предполага, че дадено лице има право да избере произволно да принадлежи към някое национално малцинство. Индивидуалният субективен избор е неразделно свързан с обективни критерии, отнасящи се до неговата идентичност.”
И така и в този случай наред със субективния избор на индивидите (наред с тяхното самоопределение) за принадлежност към дадена група е необходимо да бъдат налице обективно установяеми характеристики на различие, отнасящи се до тяхната идентичност.
Нека сега да видим какво е конкретното положение. Аз го обсъждам в своята статия „За македонските идентичности”, публикувана през 2002 г. в поредицата „Либерална библиотека” (кн. 36):
„Трудно е да се говори на основата на обективно установяеми характеристики, че в Република България се е обособила македонска етническа общност. Защото тези, които казват, че са етнически македонци, имат същите народностни традиции – пеят същите песни, играят същите народни танци, спазват същите обичаи, носят същите носии и т. н. като много други, които съжителства с тях (и които са мнозинството), но които заявяват, че са етнически българи.”
Що се отнася до езика, в същата статия пиша: „По правило, когато някой от тях (от нашите съграждани, които декларират, че техният майчин език е македонският) казва, че говори македонски, той всъщност говори съответния регионален говор, характерен за населеното място, в което живее или от където произхожда. В същото време в същия регион живеят много други хора (и те са мнозинството), които говорят същия говор, но които заявяват, че са българи и че техният майчин език е българският. Ето защо е трудно да се говори за съществуването в България на македонско езиково малцинство.”
Този възглед аз споделям и днес. И днес аз смятам, че не са налице обективно установяеми характеристики на различие у тези наши съграждани, които се самоопределят етнически като македонци (част от тях казват, и че техният майчин език е македонският), така че да може да се говори за съществуването на македонско етническо малцинство и на македонско езиково малцинство у нас.
Това съвсем не означава, че не съществува македонска етническа идентичност, както и македонска езикова идентичност. Напротив. Днес можем да констатираме, че в Република Македония се е утвърдила самостоятелна книжовна норма (макар и на единна с българския книжовен език говорна основа), утвърдил се е като книжовен македонският език който е различен от българският език. На този език в продължение на вече не малък исторически период се е натрупала богата книжнина, на негова основа се е разгърнала самобитна култура
Много са факторите, под влияние на които от края на 19 век до днес са протекли етноформационни процеси и днес ние виждаме, че се е обособила пълноценна самобитна македонска култура и би било нелепо да се твърди, че тя е част от българската култура. Следователно реално съществува македонска етническа идентичност. С много свои черти тя е близка до българската етническа идентичност, но е напълно самостоятелна и ние българите трябва да приемем това без да го драматизираме – напротив трябва да виждаме в този феномен проява на богатството и многообразието в специфичното културно развитие на Балканите. Ще спомена в скоби, че аналогично разгръщане на културно ветрило наблюдаваме и при други балкански държави, възникнали напоследък в процеса на разпадането на Югославия.
Успоредно с македонската етническа идентичност и то със значително изпреварващ темп се е развила във времето македонската политическа идентичност. (Много е важно, с оглед избягването на недоразумения и правенето на погрешни изводи, да се различава (особено в исторически план) развитието на всеки от тези два вида идентичности, което разбира се не означава, че днес те в голяма степен не се припокриват, особено на територията на Република Македония.) Корените на македонската политическа идентичност (на македонската политическа нация) намираме в идеята за политически самостоятелна Македония, която идея е възникнала и се е развила, макар и в няколко различни варианта, още в края на 19 и началото на 20 век. Тази идея намери своята реализация в конституирането през 1990 година на Република Македония като суверенна държава, с което македонската политическа нация беше окончателно утвърдена.
Ще отбележа, че като съветник на президента Желю Желев последователно съм се застъпвал за това нашата държава да не поставя под съмнение съществуването на македонска нация, както и да бъде прието, че съществува македонски език, различен от българския. За съжаление трябва да призная, че не винаги моето становище по тези въпроси е бивало възприемано на държавно равнище.
Нека сега да се върнем към въпроса за правата на тези наши съграждани, които се самоопределят като македонци. Мое дълбоко убеждение е, че те трябва да се ползват в пълен обем с всички права и свободи, произтичащи от Европейската конвенция за правата на човека и по-специално: правото на свобода на изразяване на мнение, включително свободата на всеки да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти и независимо от границите, както и правото на свобода на мирни събрания и свободно сдружаване.
Нещо повече в своята дейност съм се ръководил от това си убеждение. Мога да приведа много примери за това, но тук ще се огранича само с някои. Като съветник на президента Желев (в периода 1990 – 1997 г.):
· през септември 1991 г., когато на връщане от Конференция по правата на човека в Москва дейци на ОМО „Илинден” бяха задържани от българските власти на границата и литературата, която носеха със себе си, беше иззета. Спешно настоях пред началника на тогавашната Национална служба за защита на Конституцията Чавдар Петков да съдейства пред компетентните власти те да бъдат освободени и литературата им върната;
· след преброяването през 1992 г., когато данните за броя на тези наши съграждани, които се самоопределиха като македонци, тенденциозно не бяха официално оповестени, бях този, чрез който тези данни станаха известни на обществеността (бях ги получил от заместник председателя на Комисията по преброяването);
· през 1993 г. настоях пред Главния секретар Коста Богацевски да бъдат взети мерки, за да се гарантира правото на дейците на ОМО „Илинден” да проведат мирно събрание на гроба на Яне Сандански;
· във връзка с грубите нарушения през следващите години на правото на мирно събрание на представители на ОМО „Илинден”, които нарушения бяха извършвани със санкцията на тогавашния главен прокурор – покойния сега Христо Татарчев, се срещнах с него и изразих категоричното си неодобрение на подобни действия.
По-късно - през 2000 г. в списание „Обектив”, изразих своето несъгласие с решението на Конституционния съд, с което беше обявена за противоконституционна партията ОМО „Илинден – ПИРИН”.
И така нататък.
Нарушенията на свободата на правото на мирни събрания и свободно сдружаване по отношение на самоопределящите се като македонци наши съграждани от страна на българската държава напълно закономерно бяха санкционирани от Европейския съд по правата на човека, който досега пет пъти осъди България за нарушение на Член 11 от Европейската конвенция („Свобода на събранията и сдруженията”). В един от тези случаи нашата държава беше осъдена и по Член 13 („Право на ефективно средство за защита”).
Във връзка с тези решения искам до отбележа, че в нито едно от тях Съдът не се е ангажирал със становище по въпроса дали в България има македонско малцинство. Нещо повече при гледането и на двете дела, по които жалбоподателите искат България да бъде осъдена и по Член 14, който предвижда забрана на дискриминацията при упражняването на правата и свободите, предвидени в Конвенцията, на основата на принадлежност към национално малцинство, съдът отклонява тези искове.
В своето решение от 19.01.2006 г. Съдът констатира:„Докато в контекста на Член 11 Съдът често се позовава на съществената роля, която играят политическите партии за осигуряване на плурализъм и демокрация, сдруженията, създадени за други цели, включително тези, които защищават културното или духовно наследство, преследват социално-икономически цели, проповядват или преподават религия, стремят се към (seek) една етническа идентичност или изразяват(assert) едно малцинствено съзнание, са също важни за правилното функциониране на демокрацията.” (Курсивът е мой.)
Напълно споделям тази констатация.
Накрая на това мое писмо ще кажа - аз така мисля. Това е моето дълбоко убеждение, което отстоявам и свободно изразявам. Възможно е да съм единствен в Българския хелзинкски комитет, който мисли така. Дали за това трябва да бъда изключен преценете вие.
Моля това ми писмо да бъде публикувано в предстоящия брой на органа на Българския хелзинкски комитет списание „Обектив”.
23.02.2009 г.
С уважение: Михаил Иванов
Забележка на редактора: Писмото на д-р Михаил Иванов бе публикувано за първи път в бр. 162 на изданието на БХК "Обектив".