Михаил Иванов си противоречи: не може да се твърди, че у нас има македонци, а да се отрича съществуването на македонско малцинство
Брой 8, 2009 година
Автор: д-р Красимир Кънев
Размер на шрифта: aaa | Изпрати по email | Принтирай
Михаил Иванов си противоречи: не може да се твърди, че у нас има македонци, а да се отрича съществуването на македонско малцинство*
От Красимир Кънев
В своето писмо до членовете на БХК, публикувано в по-миналия брой на „Обектив”, г-н Михаил Иванов твърди, че в България няма македонско малцинство, тъй като според „обективни критерии” онези, които се смятат за македонци по нищо не се различават от живеещите заедно с тях българи. Изискването за „обективни критерии” той извежда от няколко тълкувания на международните стандарти за защита на малцинствата. Сред тях е т.35 от Обяснителния доклад към Рамковата конвенция за защита на националните малцинства, където се казва, че индивидуалният субективен избор на лицето да принадлежи или да не принадлежи към национално малцинство е неразделно свързан с обективни критерии, отнасящи се до неговата идентичност. Г-н Иванов констатира, че хората, които се самоопределят като македонци в България, имат „същите народностни традиции – пеят същите песни, играят същите народни танци, спазват същите обичаи, носят същите носии и т.н. като много други, които съжителстват с тях (и които са мнозинството), но които заявяват, че са етнически българи.” Що се отнася до езика, според г-н Иванов те говорят „регионален говор”, който е същият като този на техните съграждани или съселяни, които обаче „заявяват че са българи и че техния майчин език е българският”. От тези факти той прави извода, че „не са налице обективно установяеми характеристики на различие у тези наши съграждани, които се самоопределят етнически като македонци...така че да се говори за съществуването на македонско етническо малцинство и на македонско езиково малцинство у нас”.
На мен лично ми е трудно да разбера на какво понятие за „обективност” са основани горните изводи и по какъв начин те следват по необходимост от така изложените факти. От писмото на г-н Иванов става ясно, че тези „обективни критерии” могат да се открият преди всичко в неговата глава, както, разбира се, и в главите на много други български политици и обществени дейци. В главите на хората, които се самоопределят като македонци в България обаче ние намираме нещо коренно противоположно. Дори онези, които не оспорват фактите, както ги представя г-н Иванов, смятат, че същите тези песни, танци и обичаи не са български, а македонски. Същото се отнася и за „регионалния говор” – той, според тях, е регионален говор на македонския, а не на българския език. И, изобщо, като ни учи развитието на социалните науки през изминалите два века, когато говорим за „обективност” в социалния живот и неговата оценка, трябва да се пазим от това, да пренасяме това понятие във вида, в който го намираме в естествознанието на 18 век.
Интерпретацията на „обективните критерии” за съществуване или несъществуване на малцинствата, която предлага г-н Иванов, не може да не предизвика неприятни аналогии сред онези от нас, които станаха свидетели на ужасите от времето на „възродителния процес”. Официалната пропаганда тогава се мъчеше да ни убеди, че онези български граждани, които се самоопределят като турци, „обективно” са българи, които са се потурчили в миналото. Това „обективно” на практика съществуваше преди всичко в главата на Тодор Живков (и то от един период на неговото пребиваване на власт насетне), както и на една малка клика официозни пропагандисти и политически авантюристи, някои от които се дегизираха като учени. А когато държавата предприе опити да наложи тази концепция върху хора, в чиито глави витаеха други представи за собствената им идентичност, тя трябваше да направи това с танкове, огнестрелно оръжие и сълзотворен газ.
Изходният отправен пункт на правото по правата на човека е уважението към човешкото достойнство и личната воля на хората, особено по въпроси, свързани с тяхната идентичност. Международните стандарти за защита на малцинствата полагат като водещ критерий за принадлежност към национално или етническо, религиозно или езиково малцинство свободното самоопределение на лицата, които биха желали да получат защита от съответните международни договори. От упражняването на това право на свободно самоопределение, както се казва в член 3, ал.1 на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства, не бива да произтичат никакви неблагоприятни последствия за тях. В подкрепа на тезата за субективното самоопределение като водещ критерий следва да се отбележи, че то е гарантирано в самия текст на конвенцията, а обективните критерии откриваме само в обяснителния доклад, който няма статут на правна норма. Те, разбира се, имат своето значение, доколкото защитата на малцинствата предполага изразходване на публични средства за тяхната защита от дискриминация и за насърчаване развитието на условия, необходими за поддържане на тяхната култура и съхраняване на най-важните елементи на тяхната идентичност в съответствие с член 5 на конвенцията. По време на преброяването от 1992 г. в България имаше хора, макар и не много, които се самоопределиха като ескимоси. И тъй като обективни предпоставки за развитие на подобна идентичност у нас липсват, България може без страх от международно заклеймяване да откаже да дава средства за нейната защитата, например за осигуряване изучаването на ескимоски език в публичната образователна система. Но очевидно не така стои въпросът с македонската идентичност. На преброяването през 1946 г. като македонци у нас се самоопределят 169 544 души. Популярната митология обяснява това с насърчаване от властите на тази идентичност и дори с натиск спрямо жителите на Благоевградски окръг да се самоопределят като македонци предвид текущите преговори с властите в Югославия за обмен на територии, проектите за Балканска федерация и пр. Тази популярна митология обаче не може да обясни как така, след като преговорите се провалят и след резолюцията на Коминформбюро, на преброяването през 1956 г. още по-голям брой, 187 789 души, се самоопределят като македонци. Какво е това – масова делюзия? Трябва обаче да се каже, че тази делюзия продължава и когато комунистическите власти след 1956 г. обръщат политиката към малцинствата в руслото на довоенния великобългарски шовинизъм и предприемат сурови репресивни мерки срещу македонски активисти. Много от тях са изпращани в затворите, уволнявани от работа, принуждавани към емиграция заради упоритостта им в отстояването на тяхната македонска идентичност. Трудно е да си представим как човек, самообявил се за „ескимос”, би проявявал подобно упорство да отстоява тази своя идентичност по време на тоталитарната диктатура.
Проблемът с „обективните критерии” има още едно измерение. Г-н Иванов намира, че „от края на ХІХ век до днес са протекли етноформационни процеси и днес ние виждаме, че се е обособила пълноценна самобитна македонска култура и би било нелепо да се твърди, че тя е част от българската култура. Следователно реално съществува македонска етническа идентичност.” Тя обаче, според него, съществува в Република Македония, но очевидно не в България. Нещо повече, той е готов да даде на онези наши съграждани, които се самоопределят като македонци „всички права и свободи, произтичащи от Европейската конвенция за правата на човека”, но очевидно не и правата, които са гарантирани в Рамковата конвенция за защита на националните малцинства. Защото в България според него няма македонско национално малцинство. Дори ако възприемем тази концепция за късното формиране на македонската идентичност и погледнем европейската етнодемографска карта през тази призма не можем да не забележим, че, като по правило, етноформационните процеси в една страна водят до подобни процеси в съседни страни и така генерират в тях национални малцинства. В случая с македонците, очевидно паралелно с утвърждаването на македонска идентичност в Република Македония, са се формирали македонски идентичности в съседните на нея страни. Такъв е случаят в Албания, Гърция и Сърбия, където македонски малцинства са признати (вярно, в Гърция – с половин уста, както и някои други малцинства). Трудно е да се обясни защо от всички съседи на Македония тези паралелни етноформационни процеси са заобиколили единствено България.
И, най-сетне, проблемът с „обективните критерии” има и трето измерение. Как, например, той би се приложил към хората, които смятат себе си за принадлежащи към някои други малцинства в България, като например евреите, каракачаните или власите. Сред всяко едно от тези малцинства има големи групи от хора, които не знаят съответния малцинствен език, не се различават от мнозинството по изповядването или неизповядването (в случая с атеистите сред тях) на религия, празнуват същите празници като мнозинството и дори носят имена, които са същите като тези на мнозинството. Основният отличителен белег при тях изглежда да е съзнанието им за принадлежност към съответното малцинство. И на тях ли ще отречем правото да принадлежат към малцинство въз основа на „обективни критерии”?
Когато се вгледаме в начина, по който Консултативния комитет по Рамковата конвенция, органът, чието тълкуване следва да се приеме като единствено меродавно, тълкува съществуването или несъществуването на национални малцинства в страните-членки на Съвета на Европа, ние ще забележим едно много внимателно съчетаване на субективните с обективните критерии. Заедно с това, комитетът, както и други органи на Съвета на Европа са категорични по въпроса за съществуването на македонско малцинство и за необходимостта то да бъде признато и защитено от дискриминация от българските власти. В своето първо мнение за България от 2004 г. Консултативният комитет отбеляза със загриженост съпротивата на българското правителство да разпространи персоналния обхват на Рамковата конвенция върху македонците и помаците. Този отказ, според комитета, е нарушение на конвенцията, доколкото и двете групи „имат ясно съзнание за принадлежност към определени етнически групи” и „съществуват поне някои техни отличителни особености, които подкрепят претенцията им за специфична идентичност” (§24 от Мнението). В препоръките си Консултативният комитет е категоричен: „Консултативният комитет намира различия в гледните точки на властите и представителите на заинтересуваните по отношение на приложимостта на Рамковата конвенция спрямо македонците и помаците. Консултативният комитет смята, че правителството следва да преразгледа въпроса в консултация със заинтересуваните.” (§117) Един от основните въпроси на следващото посещение на комитета в България ще бъде тъкмо спазването на препоръките за разширяване на персоналния обхват на Рамковата конвенция.
С още по-голяма категоричност относно необходимостта от признаване от властите на македонската идентичност и защитата на македонците от дискриминация се изказва Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността (ЕКРН) в своя последен доклад за България от 20 юни 2008 г. В него комисията препоръчва българските власти „да установят диалог с представители на македонците, за да намерят решение на напрежението, съществуващо между тази група и властите, но също така между тази група и мнозинственото население, така че те да могат да живеят заедно в дух на взаимно уважение и в интерес на всички заинтересувани.” (§95 от доклада) ЕКРН също така отбеляза, че „македонците са изразили желание българската държава да даде на тази група по-голямо признание като национално малцинство” (§96 от доклада).
Г-н Иванов отбелязва, че Европейският съд по правата на човека, след като е намерил само нарушения на правото на мирно събрание и правото на сдружаване на македонците, но е отклонил жалбите им за дискриминация по чл.14 от ЕКПЧ, „не се е ангажирал със становище по въпроса дали в България има македонско малцинство”. Преди всичко, съдът не е бил молен да се ангажира с такова становище. В две от петте осъдителни решения на македонци срещу България, в които има и искане за произнасяне по чл.14 от ЕКПЧ, той наистина отклонява исканията след като отбелязва, че във фактите по делата няма такива, които да обосновават дискриминация поради принадлежност към национално малцинство. Няма обаче никакво съмнение, че ако такива факти имаше, например, ако кметът или съдилищата в Сандански или в Благоевград бяха забранили мирните събрания на македонците казвайки, че го правят, защото са македонци, ЕСПЧ без съмнение би намерил дискриминация. Но българските местни власти и съдилища се пазят от подобни произнасяния, измисляйки вместо тях най-разнообразни „неутрални” претексти за нарушаване на правото на македонците на свобода на сдружаване и на мирни събрания. Струва ми се, обаче, че не е далеч денят, когато и съдът в Страсбург ще осъзнае, че това са тъкмо претексти, които прикриват дискриминационни нагласи, нещо, в което всички ние, включително и г-н Иванов, не се съмняваме. Дали обаче това ще бъде денят, в който г-н Иванов ще признае съществуването на македонско малцинство в България?
София, 09 април 2009 г.
*Този текст представлява отговорът на д-р Красимир Кънев, председател на БХК на твърденията, изказани от бившия член на комитета д-р Михаил Иванов, чийто най-общ смисъл е, че у нас има хора с македонско самосъзнание, но не е имало и няма македонско национална малцинство. Тезите си г-н Иванов изложи в писмо до членовете на БХК, което е публикувано в бр. 162 на списанието на БХК „Обектив”. За удобство на читателите на бюлетина, публикувам отново това писмо след отговора на Красимир Кънев.