Човешки права без основания – част втора
Брой 14, 2009 година
Автор: проф. Джоузеф Раз (Joseph Raz)
Размер на шрифта: aaa | Изпрати по email | Принтирай
Човешки права без основания – част втора
от Джоузеф Раз (Joseph Raz)*
II. Алтернативни подходи
Това ме води до една трета тревога за традиционните възгледи. Задачата на една теория на правата на човека е а) да установи съществените черти, които съвременната практика на правата на човека отдава на правата, които тя признава, че са права на човека; и б) да определи моралните стандарти, които определят нещо да бъде признато по такъв начин (т.е. като човешко право, бел. прев.). Аз ще кажа, че възгледите, които схващат задачата си по този начин, разкриват една политическа концепция за права на човека.
Теориите, подобни на тези на Gewirth и Griffin извличат правата на човека, фигуриращи в тях, от неща, които нямат отношение към практиката на правата на човека и те не ни дават аргументация, която да установи защо практиката на правата на човека следва да бъде управлявана от тях. Няма нищо грешно в изтъкването на капацитета за действие, или по-широко, на възможностите, които конституират личността като неща, които имат особено морално значение. Те имат особено значение и може да бъде поддържано, че те представляват основанието на някои всеобщи права. Нито пък има нещо грешно в мисленото на Griffin, че не само капацитета за това да бъдеш личност, но и начина по който той може да бъде или е използван, са етически значими. Проблемът е в липсата на довод, който да ни убеди в това, че практиката на човешките права следва да е в съгласие с техните теории. Няма смисъл от критикуването на практиката на правата на човека на основата на това, че тя не се побира в традиционната етическа доктрина за права на човека. Защо това е така?
Кратките коментари на Ролс за правата на човека (17) изграждат най-добре познатото, макар и само кратко скицирано, изложение на политическия възглед за правата на човека:
„Правата на човека са клас от права, които играят особена роля в един смислен Закон на хората: те ограничават причините, чрез които се оправдават и водят войните, и, освен това, те установяват граници на вътрешната автономия на режимите.” (18)
Следвайки Ролс, аз ще разбирам правата на човека като права, които ограничават суверенитета на държавите, при което тяхното действително или предполагаемо нарушение е (отменяема) причина за предприемане на действие срещу нарушителя на международната сцена. (19) Това е моят и на Ролс отговор на първия от двата въпроса, които стоят пред един възглед за правата на човека: макар че правата на човека са изискуеми при различни контексти и за различни цели, преобладаващата посока в практиката по осъществяването им е да се приема факта, че едно право е право на човека, когато е достатъчно основание (макар да може бъде и анулирано) за предприемане на действие срещу нарушителите на международната сцена, или, с други думи, когато нарушението му се приеме като причина за такова действие.
Подобни мерки ограничават суверенитета на държавата по отношение на това, което те могат да правят, ползвайки го, дори когато те, действайки по един погрешен начин, отказват да приемат намесата, позовавайки се на суверенитета си. Грубо казано, те могат да кажат на външните наблюдатели: дали аз (държавата) съм виновна или не в извършването на неправилно действие, не е ваша работа. Суверенитета не може да оправдае действията на държавата, но я предпазва от външна намеса. Нарушението на правата на човека обезсилва този отговор, който е валиден за други злодеяния, които държавата може да извърши.
Доколкото държавите са главните агенти на международното право, аз ще продължа да разглеждам правата на човека като права срещу държавите. Но аз не мисля, че правата на човека са такива, които са в сила само срещу държавите, или пък са валидни само на международната арена. Правата на човека могат да бъдат в сила срещу международни организации и други международни агенти и почти винаги те ще са също в сила против индивиди и други вътрешни за държавата институции. Твърдението е само това, че отличителната черта на правата на човека е, че те са права, чието нарушаване е основание за действие против държавите на международната арена, както показва практиката на правата на човека.
По този начин, приемайки това твърдение, ние също така имаме и същностния отговор на втория въпрос: правата на човека са тези права, по отношение на които мерките, които ограничават държавния суверенитет, са морално оправдани. Международното право прави грешка, ако признава като човешко право нещо, което, говорейки с морални термини, не е право или когато дава признание на този, чието нарушение би могло да оправдае една международна акция срещу съответната държава; то греши също така и когато не успее да признае легитимността на мерките, ограничаващи суверенитета, когато нарушението на правата ги оправдава морално.
Но следва да кажем, че собственото изявление на Ролс относно условията, които биха могли да установят едно право като човешко право, не е задоволително. Правата на човека, казва ни Ролс, са
„Необходими условия за всяко система на социално сътрудничество. Когато те редовно се нарушават, ние трябва да ги наложим със сила, подобно на премахването на системата на робството, и не трябва да си сътрудничим с нарушителите по никакъв начин. (20)
С това той излага „възгледи” за особеностите на правата на човека, които могат да се предпоставят като оправдание за притежаването на правата, които той изброява, защото те изпълняват ролята, която, която той приписва на правата на човека. В “The Law of Peoples”, обяснението, което Ролс дава на социалното сътрудничество, е твърде кратко, но то имплицитно се позовава на неговото по-ранно обяснение на идеала за социално сътрудничество, поддържано от „свободни и равни морални личности”, по отношение на което „социалното сътрудничество е не просто ... продуктивна и социално координирана дейност, но ... съответстваща на понятието за честни условия на сътрудничеството и за взаимна изгода”. (21) „Социалното сътрудничество”, пише той на друго място, „е винаги за постигането на взаимна полза ... то включва ... споделено понятие за честни условия на сътрудничеството, които всеки участник може с основание да приеме, осигуряват, че всеки друг по същия начин ги приема ... всички, които си сътрудничат трябва да имат полза или да споделят общите тежести”. (22) От това той заключава, че правата на човека включват
„Правото на живот (в смисъла на съществуване и сигурност); право на свобода (в смисъл на свобода от робство или крепостничество, както и от принудителен труд, също една в достатъчна мяра свобода на съвестта за да може да се осигури свободата на религията и на мисълта); право на собственост (лична собственост); право на формално равенство както то е изразено в законите на естествената справедливост (natural justice), което означава, че подобни случаи трябва да бъдат третирани по подобен начин.” (23)
Основани ли са правата на човека на условията за социално сътрудничество? Твърдението (за социално сътрудничество, бел. прев.) е опорочено чрез твърде съмнителни препирни за условията за него. Той казва, че при обществата, които не отговарят на тези условия, много необходими от морална гледна точка, условията се налагат чрез сила. (24) Струва ми се, че това не е вярно. Освен това, много от обществата, които не съумяват да осигурят спазване на тези човешки права, които Ролс изброява, се управляват само чрез сила. Не е възможно да предположим, че, например, че общностите, които не признават частната собственост на лицата (което е едно от правата на човека според Ролс) трябва да се управляват чрез сила. Представете си общество, където всичко, което не е обща собственост, е притежавано от един клан или от разширено семейство, и това е начинът, по който някои от по-малките семейства организират делата си. Откъде следва, че те не се ползват от социалното сътрудничество ? По подобен начин, няма причина да мислим, че всички феодални общества или всички сексистки общества, където жените са лишени от право на собственост, както и от още много други права, се управляват само чрез сила.
Главното ми безпокойство обаче е относно нещо друго. То е за начина, по който Ролс свързва условията на социалното сътрудничество с границите на суверенитета, на вътрешната автономия на политическия ред. Моралните граници на суверенитета зависят не само от условия, които са вътрешни за едно общество. Те също така зависят от това, кой има позицията да утвърждава ограниченията на суверенитета, и какъв е вероятният резултат от налагането им. С други думи, едно е да установяваш граници на суверенитета на държави, разположени в една добре уредена и достатъчно благополучна организация като например Европейския съюз, и съвсем друго е да правиш същото на международната арена, да кажем, от позицията на един старомоден колониализъм по образец на 19-ти век. Още по-различно е да правиш това днес, в апогея на един нов по начина на осъществяването си империализъм.
Не трябва да бъркаме границите на суверенитета с границите на легитимната власт. Суверенитета на държавите поставя граници пред правата на другите да се намесват в делата им. Понятието за суверенитет е огледално отражение на това за законна международна интервенция. Критериите, определящи границите на легитимната власт зависят от моралността на действията на властта. (25) Въпреки това не всяко действие, което превишава границите на легитимната власт на държавата, може да бъде основание за намеса от страна на други държави, каквито и да са обстоятелствата, точно както и не всяка морална простъпка, извършена от някого, може да оправдае една намеса на другите с цел да го спрат или да я накажат.
Бележки:
(17) John Rawls, The Law of Peoples (2nd ed., Harvard University Press, 1999). За една мощна защита на позицията на Rawls вж. Sam Freeman, Distributive Justice and the Law of Peoples in Rawls’s Law of People: A Realistic Utopia?, p. 243 (Rex Martin and David Reidy eds., Blackwell, 2006), препечатано в: Samuel Freeman, Justice and Social Contract: Essays on Rawlsian Political Philosophy, p. 297 (Oxford University Press, 2007)
(18) Rawls, цит. в бел. 17 съчинение, стр. 79
(19) За разлика от Ролс, който приема правата да са права на човека само ако сериозното им нарушаване би могло да оправдае въоръжена интервенция, ги разбирам като права, чието нарушаване може да оправдае всякакво международно действие срещу нарушителите: изискване да се спазват правата като условие за получаване на помощ, призив към държавите да докладват за поведението им по отношение на спазването на човешките права, осъждане на нарушението, отказ самолети да кацат на територията или да преминават през въздушното пространство на дадена страна, търговски бойкот и други.
(20) Rawls, цит. съч., стр. 68
(21) John Rawls, Kantian Construction of Moral Theory, Journal of Philosophy, vol. 77, p. 515 (1980), препечатано в Rawls’s Collected Papers, p. 335 (Samuel Freeman ed., Harvard University Press, 1980)
(22) John Rawls, Political Liberalism, p. 300 (Columbia University Press, 1995). Български превод: Джон Ролс, Политическият либерализъм, изд. „Обсидиан”, С., 1999, стр. 396
(23) John Rawls, The Law of Peoples, p. 65
(24) Дотолкова, доколкото ние знаем, че в известен всички политически общества всички политически общества се управляват чрез сила. Този факт често е посочван като белегът на политическото общество. Аз приемам, че Ролс има пред вид нещо по-тясно, когато употребява израза „налагат само чрез сила”; Rawls, цит. съч., стр. 68
(25) За условията за легитимност на властта вж. книгата ми: Joseph Raz, The Morality of Freedom, p. 23 – 109, (Oxford University Press, 1986)
*Биографична бележка за Джон Ролс и за източника на текста вж. след края на част трета..
Превод: Емил КОЕН