Всеобщи ли са правата на човека в ерата на тероризма? – част втора
Брой 14, 2009 година
Автор: проф. Wiktor Osiatynski
Размер на шрифта: aaa | Изпрати по email | Принтирай
Всеобщи ли са правата на човека в ерата на тероризма? – част втора
От Wiktor Osiatynski*
Тероризмът и правата на човека
Най-непосредствената реакция към тероризма бе ограничаването на правата в държавите, засегнати или заплашени от тероризъм. Американският „Патриотичен закон”, приет през 2001 г., драстично съкрати правата на гражданите на САЩ и откри пътя за следващи ограничения на правата, налагани от изпълнителната власт. Той също така ограничи правата на постоянно живеещите в САЩ чужденци. Правата на тези, които са заподозрени в тероризъм бяха по най-решителен начин ограничени и това бе демонстрирано най-ярко чрез дебата за условията в американската база в Гуантанамо. Някои от ограниченията на гражданските свободи изглеждаха оправдани от задължението на държавата да обезпечи сигурността на гражданите си пред лицето на възможните терористични заплахи. Това бе причината тези мерки действително да пожънат по-широка подкрепа както от Конгреса на САЩ, така и от общественото мнение. Степента, в която властите се придържат към принципа за възможно най-малкото и само действително необходимо ограничение на правата на човека е тема на повечето от главите в тази книга. Поради това аз ще се съсредоточа върху други аспекти на тероризма и реакцията към него, които повлияха върху възможността за постигане на между културен консенсус по правата на човека.
Един добре видим аспект на войната срещу терора е новата международна антитерористична коалиция или съюз. Чрез участието си във военната акция срещу Афганистан редица автократични режими станаха съюзници на САЩ. В Пакистан, Узбекистан, и други централноазиатски държави положението с правата на човека е лошо и това не се оспорва от никого. Но сега това, че тези страни предложиха на САЩ военни бази за въоръжените им сили постигна ефект, състоящ се в това, тази страна да си затваря очите за характера на управляващите там режими. Така постоянно се намаляват перспективите САЩ да оспорят практиките им в областта на правата на човека. Положението се влошава и от това, че водачите на редица от тези нови американски съюзници сега интензифицират безжалостните си действия против политическите си противници, като ги наричат терористи. По такъв начин практиката на избирателно привеждане в сила на правата на човека, която вече е главната пречка пред реализацията на международните права на човека, през последните няколко години стана в действителност още по-широко разпространена.
Войната в Афганистан и още повече войната в Ирак също компрометират самото понятие за права на човека. Разрушителния ефект, който имаше промяната на позицията на правителството на САЩ относно оправданието на войната в Ирак бе толкова голям, че надали може да бъде преувеличен. Първоначално за оправдание на военната акция служеше заплахата, че Саддам Хюсеин е разработил оръжия за масово разрушение. Но когато след нахлуването в Ирак никакви доказателства за такова разработване не бяха открити, водачите на САЩ промениха акцента и го сложиха върху борбата срещу тиранията и върху защитата на правата на иракския народ. Очевидно бе, че правата на човека бяха разглеждани инструментално, като второкачествено оправдание, въведено в момента, когато първото бе дискредитирано. (3) Най-накрая, случаите на измъчване в затвора Абу Гариб компрометираха допълнително правозащитния аспект на войната срещу терора в Ирак.
Когато администрацията на Буш измени целта на войната срещу терора в Ирак, тезиса на Самуел Хънтингтън за сблъсъка на цивилизациите стана самоизпълняващо се пророчество (1993). Първоначално тероризмът спадаше към конфликта вътре в ислямския свят и бе употребяван от противниците на модернизацията. Но войната в Ирак е възприемана от нарастващ брой мюсюлмани навсякъде по света като джихад срещу Запада, най-вече срещу САЩ и техните съюзници. Това ускорява нарастването на антиамериканизма по целия свят.
Има много причини за най-скорошната вълна на антиамериканизъм. Няма да привеждам всички подробности тук. Факт е, че един политически водач може да получи голям брой гласове на избори на основата на антиамериканизъм, при това не само в Пакистан или Турция, но дари в Германия. С изключение на европейските страни, антиамериканизмът влияе отрицателно върху нагласите към правата на човека на целия останал свят. Поради това, че правата почти винаги се отъждествяват със САЩ, дори ако това не е вярно, антиамериканизмът призовава за отхвърляне на правата на човека. Нарушенията на правата на човека, направени от САЩ в Ирак и в Гуантанамо предоставят редица доводи в поддръжка на такова цялостно отричане.
Още ли е възможен консенсуса?
Тези развития влияят на изгледите за достигане на междукултурно съгласие върху правата на човека. Избухването на тероризма и войната срещу терора усилва тенденциите към фундаментализъм в модерния свят. Под фундаментализъм аз разбирам на първо място една особена нагласа, която ограничава рационалната дискусия в публичния живот чрез изискване за придържане към една истина от последна инстанция, схващана буквално, какъвто е случаят с религиозния или идеологическия фундаментализъм. Обаче подобна нагласа може да бъде поощрена чрез извънмерна употреба на символи от всякакъв род, или на емоции, които възпрепятстват дебата и клонят към това да наложат само една гледна точка. Фундаменталистките нагласи заплашват правата на човека, защото са склонни да изискват налагането на една единствена интерпретация на политиките и на морала и да пренебрегнат правата на опонентите да не се съгласяват и да действат в съгласие с това, което мислят. Дори още повече – фундаменталистите ограничават самия дух на отворен и разумен дебат. Въпреки своите религиозни извори и аспекти, правата на човека представляват или дават една разумна политическа рамка, която е несъвместима с фундаментализма от всякакъв характер.
През последните десетилетия фундаментализмът бе отъждествяван почти изключително с религиозните движения, а през последните няколко години – най-вече с радикалния Ислям. Но мислейки върху бъдещето на идеята за права на човека, ние не трябва да подценяваме силните тенденции, които отдалечават публиката от една рационална дискусия и я насочват към символни политики, при това дори в установените демокрации. Електронните медии настройват хората към това да обръщат още по-малко внимание на теми като права на човека, като на свой ред тласкат политиците да приемат употребата на символи. Икономическата глобализация тласна приемането на много решения далеч от обсега на националните правителства, като по този начин още повече насърчи политиците да се занимават с моралните въпроси, употребявайки за решаването им един емоционално натоварен символизъм. Многозначително е, че в продължение на дълго време вътрешната политика на единствената останала свръхсила бе доминирана от дискусия върху сексуалната активност на тогавашния президент. Растежът на популизма в редица европейски демокрации отдалечи публичните дискусии от разумното обосноваване и вместо това ги тласна към символи, заплахи и страхове. Най-накрая, военният начин на мислене сам по себе си нито поддържа разумния дебат, нито насърчава правата на човека.
Докато западният квазифундаментализъм е свързан с неадекватността на традиционните теории и институции на демокрацията в електронната ера, фундаментализмът на Юга е най-вече реакция на провала на обещанията на модернизацията. Този провал ни помага да обясним защо толкова правителства от Третия свят, които активно оказваха натиск за приемане на Всеобщата декларация за правата на човека през 40-те години на миналия век, сега се противопоставят на правата на човека и казват, че философията на правата им е била наложена от Запада. Изглежда, че отговорът лежи в изменения характер на доминиращите идеологии в развиващия се свят. В края на колониалния период господстващите идеологии на елитите от Третия свят бяха тези за развитието. Поради отсъствието на силна местна бизнес класа, обикновено тази идеология бе някакъв вариант на държавното планиране и контрол. Чрез Гамал Абдел Насър в Египет, социализмът се настани в постколониалните държави. Въпреки това и държавното планиране, съчетано с контрол, и социализмът можеха да бъдат примирени с широкия компромис, който представляваше ВДПЧ.
Но към средата на 70-те години на миналия век, картината се промени. Надеждите за бърза модернизация, развитие и независимост никога не се осъществиха. В много страни многопартийната система се срути и властта бе поета от военни правителства. Практиката им бе в нарастваща степен несъвместима със стандартите по правата на човека и те се обърнаха към културния релативизъм, който започна да им служи като оправдание на нарушенията. Аятолах Хомейни в Иран бе първият, който направи заключението, че няма адекватни ресурси за модернизацията и че Западът няма да предостави такива. Той се обърна към по-традиционни ресурси, като например религията, които биха могли да осигурят в известна степен достойнството на хората. Фундаментализмът, подхранван от Хомейни и последван от другите имами, не беше свързан с растежа и развитието. И, освен това, той не можеше да бъде примирен с философията на правата на човека. Възраженията, повдигнати от Саудитска Арабия през 1948 г., които тогава бяха отхвърлени от Иран и от други ислямски държави, сега станаха ядката на един нов фундаментализъм. Имаше известни индикации, че религиозният фундаментализъм в Иран и в други ислямски държави беше в отстъпление преди 2001 г., въпреки че не беше възможно да се предскаже дали той би бил сменен от някакво политическо управление, което би било в по-голяма степен съвместимо с идеята за права на човека. Изглежда обаче, че неадекватното занимание с войната срещу терора само допринесе за разширяването на фундаментализма в ислямския свят. Противопоставянето на тази тенденция би изисквало огромни усилия, които да накарат модернизацията наистина да работи. За обикновените хора от световния Юг, тази задача сега изглежда по-трудна, отколкото когато и да било преди.
Какво ще стане, ако не бъде постигнат консенсус?
Може би няма да е възможно да се възстанови общото съгласие. Това не означава непременно, че правата на човека са обречени. Ние трябва да можем да правим разлика между философията на правата на човека и самите права. Общото съгласие от 1948 г. включваше и двете. Днес има дори повече причини да вярваме, че философията на правата на човека не е всеобща. Различните култури защитават достойнството по различен начин някои от методите им не изискват нито индивида да бъде поставен в центъра, нито специална грижа за неговите или нейни права.
Но това не означава, че ценностите, защитавани от правата на човека трябва да бъдат изоставени. Каквото и да е философското им оправдание, правата на човека защитават индивидите от принудителната власт (сила) на държавата. Те поставят ограничения пред подобно принуждение чрез определяне на сферите на индивидуална автономия и избор. Може да се мисли, че същият резултат би могъл да бъде постигнат по друг начин: да приемем, че всички правителства биха подписали нов пакт, който не споменава правата на човека, но просто изброява нещата, които държавните власти не могат да правят с гражданите си. Това ново съглашение би могло да носи името „Върху ограниченията на публичните власти“. То би могло в някаква степен да наподобява един наказателен кодекс. Подобен наказателен кодекс не трябва да излага философията си, той трябва да каже какво на индивидите е забранено да правят под страх от наказание. Би могло също така да има и кодекс за отделните държави и техните длъжностни лица, който ще съдържа списък на забранените начини на поведение. Някой може да спекулира, че подобен закон би съдържал много от това, което ние сега наричаме „права на човека“. Тези, които вярват в правата на човека биха имали допълнителна причина да се подчиняват на такъв кодекс. Диктаторите, които го нарушават, не биха могли да оправдават поведението си, казвайки, че не се придържат към западната философия на права на човека.
Такъв наказателен кодекс за държавните власти би могъл да бъде изграден на основата на импулса, който доведе до ратификацията на договора за създаване на Международния наказателен съд. Изглежда обаче, че това не би било само по себе си адекватно. То би оставило непокътнат въпроса за социалното и икономическо изключване, което, в края на краищата също способства за подхранването на тероризма, или, най-малкото му дава оправдание. Следователно, първият пакт би могъл да бъде усилен чрез втори такъв, наречен например „За отговорностите на публичните власти“. Той би определил какви са задълженията на публичните власти, какво те са длъжни да правят за гражданите си. В този втори договор биха били включени например едно разпореждане за достъп до правосъдие, също така механизъм за участие в процеса на взимане на решения, както и други неща, които сега спадат към категорията на т.н. „позитивни права“. Международното съглашение би могло също така да предвижда едно глобално преразпределение на ресурсите, което би могло да помогне да се посрещнат минималните задължения (на държавите, бел. прев) навсякъде по света. Този механизъм на преразпределение би могъл също така да служи като средство за изпълнение или привеждане в действие на първия пакт: страните, които нарушават забраните, биха изпаднали от механизма за преразпределение.
Но една нещо би останало нерешено: не всички нарушения на правата на човека са извършвани от държавите. Съществува също така потисничество от страна на културите, които също поставят отчетлива заплаха за правата на човека. Макар че легитимността на тираните е твърде слаба и изчезва веднага щом те биват отстранени от властта, културните обичаи и религиозните норми често са приети от обществото. И в тази област враждебността на хората е насочена не към нарушителите, а към защитниците на правата на човека, които следва да правят много повече с това, което е разглеждано като традиция – или чрез едно просветено законодателство, или чрез сила.
Опитът ни внушава да бъдем предпазливи в тези случаи. Много необходимата дискусия трябва да се опита да определи вида положение, при което норми могат да бъдат призовани (да се обърнат) срещу културните традиции. Изглежда, че подобни норми следва да бъдат налагани само като крайно средство – всеки път, когато една традиция е действително жестока, когато заплашва живота на индивиди, и когато това е поискано най-малко от някои от тези, които са засегнати. В други случаи действието следва да е насочено към обучение, към развитието на условия, които насърчават приемането на всеобщите стандарти, и към помощ за тези жертви на нарушение, които имат желание да приемат помощ. Декретът, силата и санкциите не могат да променят едни консервативни традиции. Подобни мерки са ефективни само в тези случаи, при които нарушенията на права са резултат от нарушенията, вършени от държавната власт, защото подобни нарушения обикновено нямат широка обществена подкрепа.
Употребата на сила, обаче, може да е необходима, за да спре нарушенията на правата от групи извън обхвата на държавата, като терористи, дори когато те призовават културни или религиозни аргументи, за да оправдаят действията си. Това е един допълнителен урок за защитниците на правата в ерата на терора. Проблемът е да решим какъв вид сила ще е оправдана и ефективна, така както и когато и против кого е необходимо да бъде легитимно употребена (Holzgrefe & Keohane 2003).
Бележки:
(3) Нямаше достатъчна причина за интервенция на основата на защитата на правата на човека, доколкото международното право не позволява да се осъществява интервенция с толкова голямо закъснение – няколко години – след като геноцидът е извършен.
Позовавания:
Glendon, M. A. (2001). A World Made New: Eleanor Roosevelt and the Universal
Declaration of Human Rights. New York: Random House.
Holzgrefe, J. L. & Keohane, R. O. (Eds.). (2003). Humanitarian Intervention: Ethical,
Legal and Political Dilemmas. Cambridge: Cambridge University Press.
Huntington, S. (1993). ‘The Clash of Civilizations?’ Foreign Affairs 72.3, pp. 22–49.
Kurczewski, J. (1993). The Resurrection of Rights in Poland. Oxford: Clarendon Press.
Lauren, P. G. (1998). The Evolution of International Human Rights: Visions Seen.
Philadelphia: University of Pennsylvania Press.
Pollis, A. (1996). ‘Cultural Relativism Revisited:Through a State Prism’.Human Rights
Quarterly, 18.2, pp. 316–44.
Pollis, A. & Schwab, P. (Eds.). (1979). Human Rights: Cultural and Ideological Perspectives.
New York: Praeger Publishers.
Socialist Concept of Rights. (1966). (Collective work). Budapest: Akademiai Kiado.
Wieruszewski, R. (1988). ‘The Evolution of the Socialist Concept of Human Rights’.
Netherlands Quarterly of Human Rights 6(1) (SIM Newsletter 1/1988), pp. 27–37.
Wilson, R. J. (1999). ‘Prosecuting Pinochet: InternationalCrimes in Spanish Domestic
Law’. Human Rights Quarterly, 21.4, pp. 927–79.
* Wiktor Osiatynski (р. 1946 г.) е професор по права на човека в Централноевропейския университет в Будапеща. Той също така е бивш директор на Центъра за изучаване на конституционализма в Източна Европа в Юридическия факултет (Chicago Law School) на Чикагския университет. От 1990 до 1997 г. той е активен участник в разработката на конституцията на Република Полша в качеството си на съветник на конституционните комисии на няколко полски парламента. Той е съавтор на полския „Законопроект за правата” и е съставител на първия вариант на главата за социалните права в последната полска конституция от 1997 г. Той също така заема редица други обществени и научни длъжности. По образование е социолог.
Проф. Osiatynski е автор на много книги, две от които неотдавна станаха бестселъри в Полша - „Републиката на гражданите” (2004 г.) и “Rehab” (2005 г.). Последната му книга „Human Rights And Their Limits” (Правата на човека и техните граници) бе публикувана съвсем неотдавна, през октомври.
Публикуваният тук текст представлява глава 14-та от сборника “Human Rights in the War on Terror” (Правата на човека във войната срещу тероризма), публикувана през 2005 г. от Cambridge University Press.
Превод: Емил КОЕН