Всеобщи ли са правата на човека в ерата на тероризма? – част първа
Брой 14, 2009 година
Автор: проф. Wiktor Osiatynski
Размер на шрифта: aaa | Изпрати по email | Принтирай
Всеобщи ли са правата на човека в ерата на тероризма? – част първа
От Wiktor Osiatynski*
За да отговорим на въпроса, поставен в заглавието на статията, е полезно да направим разлика между правата на човека като една мрежа от правила и като принципи, а също и между правата на човека и философията на правата на човека. През 1948 г. съществуваше междукултурен консенсус върху правата като принципи и върху основните положения на философията им. В днешно време и двата консенсуса вече не съществуват, рухнали са. Събитията от 11 септември не са началото на този процес, те само го ускориха, и войната срещу тероризма го доведе то положение, при което възстановяването на общото съгласие може би вече е невъзможно. Следователно, задачата ни сега трябва да е не да възстановяваме консенсуса около философията на правата на човека, а да отделим правилата – някога всеобщи, макар че сега вече не са – от принципите, така че да можем да спасим нормите на правата на човека и да намерим най-адекватните мерки за привеждането им в действие. За да разберем по-добре този тезис, е добре да направим един кратък преглед на развитието на правата на човека.
Първоначалното общо съгласие върху правата на човека
Всеобщата декларация за правата на човека (ВДПЧ), приета от ООН през декември 1948 г. отрази един широк консенсус между различни идеи, ценности и култури. Макар идеята за индивидуални права да произхождаше от Запада, имаше незападни страни, които настояваха за приемане на Декларацията, като при това се сблъскаха с известно нежелание на западните правителства (Lauren, 1998, p. 165 – 71). Водачи и философи от Латинска Америка, Азия и Близкия изток се присъединиха към западните интелектуалци и активисти в поддръжката на правата на човека (Glendon, 2001).
Заключителният вариант на Декларацията провъзгласи ценностите на индивидуалната свобода, на демокрацията и на участието в управлението, а също и социални и икономически права. Държавите от Латинска Америка поставиха ударението върху трудовите права и адекватните условия за работа и инициативата им бе подкрепена от европейската левица. В Декларацията отчетливо се подразбира, че държавата следва да е действена, а също, че редица обстоятелства, споменати като осъществяване на възможностите на човека са задължения на държавата. Тя обяви защита на семейството и приветства самоопределението. Но главната й цел бе да гарантира мира между народите.
Така ВДПЧ бе един компромис, осъществен по много различни начини: тя бе компромис между американската и континенталната европейска традиции на права и свободи. Тя бе компромис между традицията на правата, основана на либерализма и тази, основана на идеята за достойнството (Glendon, 2001, p. 227). (1) Тя също така бе компромис и между различни идеологии: в нея са представени либерални, консервативни, християнски и социалистически идеи. Чрез идеите за самоопределение, за социални права и чрез понятието за действена държава ВДПЧ стана компромис също така и между западното понятие за свобода и нуждите на незападните народи, които искаха освобождаване от колониализма и развитие.
ВДПЧ бе приета без опозиция и с малък брой въздържали се. Съветският съюз, Украйна и Белорусия, както и съветските сателити от Източна и Централна Европа бяха между въздържалите си, за тях широкият обсег на граждански свободи и на политически права бе неприемлив. Южноафриканската република бе узаконила апартейда малко преди приемането на Декларацията, отхвърляйки с това принципа за равенството между расите. Накрая трябва да споменем и Саудитска Арабия, която отбеляза, че членовете от ВДПЧ, които позволяват свободен избор на религия и защитават семейството като доброволен съюз между равноправни партньори са несъвместими с Исляма. Други арабски държави, както и страни с голямо ислямско население не споделиха тези възражения и представителите им, понякога пламенно, какъвто бе случаят с Индонезия и Египет, действаха за приемането на Декларацията. Въпреки че между държавите по време на приемането на ВДПЧ бяха налице много политически различия, между културите нямаше голям конфликт.
Но през 1948 г. не съществуваше общо съгласие относно влизането в сила, осъществяването на практика на правата на човека. Всъщност липсата на приложимост бе цената на компромисите относно съдържанието на документа. Твърде ясно бе, че някои от включените права, като например социалните права, трудовите права, семейните права, нямаше да бъдат прилагани със същата строгост както гражданските свободи или политическите права. Следователно, Декларацията бе формулирана като мрежа или набор от стандарти за човечеството, но без каквито и да се механизми за прилагането им. Малко по-късно западноевропейските страни, в Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (1950), достигнаха до съгласие относно процедурата, като определиха отново правата на човека, стеснявайки ги до гражданските свободи и политическите права, а освен това добавиха и процесуални гаранции. В Хартата за икономически и социални права (1960) социалните права бяха разглеждани най-вече като цели, които следва да си поставя публичната социална политика на държавите, а не като индивидуални права, осъществявани чрез решения на съдилищата.
Този подход бе възпроизведен в обособяването на международните права на човека в два пакта, приети от ООН през 1966 г. и ратифицирани десет години по-късно – Международният пакт за граждански и политически права (МПГПП) и Пакта за икономическите, социални и културни права. Гражданските и политическите права (т.н. „първо поколение права”) бяха разглеждани като обвързващи подписалите МПГПП правителства hit et nunc (от лат. „тук и сега”, бел. прев.), докато социалните, икономическите и културните права бяха схващани като стремежи, които следва да бъдат осъществявани постепенно от държавите в съответствие с икономическите им възможности. Вторият пакт, за икономическите, социалните и културни права не налага на по-богатите държави никакво осъществимо задължение да споделят ресурсите си с тези страни, за които изпълнението на тези стремежи не е възможно. По този начин, макар че пактът бе международен, правата, включени в него, бяха разглеждани като такива, които следва да бъдат реализирани от всяка страна поотделно.
Противно на това, механизмите за привеждане в сила на правата на човека в рамките на пактовете на ООН за правата на човека бяха на първо място международни. Докато във вътрешното право на всяка държава претенцията срещу правителството се повдига от отделната жертва на нарушение, първоначалният международен механизъм на правата на човека не поставя жертвите на преден план. Твърде дълго време не бяха допустими индивидуални жалби пред Комитета по правата на човека. Претенции бяха предявявани от една страна срещу друга на основата на това, че другата страна нарушава правата на собствените си граждани. Предполагаше се, че това решение ще предостави външна подкрепа на жертвите. Но в действителност то направи от правата на човека един от инструментите на международното политика. Възможността да избират кога да изложат обвинение, бе един изкушаващ държавите инструмент на външната политика. Не е за чудене, че международните права на човека бяха компрометирани чрез избирателното им приложение.
Но преди тази цинична употреба да стане широко разпространена, правата на човека съвсем се обезцениха под натиска на Студената война. Тя бе битка между военни сили, разгърнати в Европа и по целия свят, водена чрез надпреварата във въоръжаването и чрез заплахата от ядрена война. И едва през 70-те години на миналия век правата на човека се появиха отново на международната арена.
Новото определяне на правата на човека през 70-години
През 70-те години западните държави най-накрая изпълниха задълженията си в областта на правата на човека, наличието на които (става дума за задълженията, бел. прев.) правеше правителствата до известна степен скептични към самата идея за права на човека след Втората световна война. Великобритания и други западни държави най-сетне се съгласиха да дадат независимост на колониите си. САЩ поставиха расовата сегрегация вън от закона и дадоха равни с другите граждански права на своето чернокожо малцинство. Но за разлика от тях, СССР все още държеше в затвора милиони хора и чрез сила подчиняваше тези държави, които попаднаха под съветски контрол в Ялта през 1945 г. За Запада, в неговия ангажимент да се противопоставя на комунистическия блок, правата на човека изведнъж станаха полезен инструмент на външната политика. Американският президент Джералд Форд направи от правата на човека официална цел на външната политика на САЩ и поради това назначи помощник държавен секретар, отговарящ за тях. По същото време правата на човека бяха международно признати в рамките на Хелзинкското съглашение (1975). В него, Западът призна следвоенните граници в Европа и отвори вратите пред съветския блок за достъп до западните пари и технологии в замяна на признаването на правата на човека от всички страни, подписали Хелзинкското споразумение.
То включваше и клауза, провъзгласяваща, че „всеки има право да знае правата си”. Тя стана правната основа за образуването на групи за наблюдение на изпълнението му в страните от съветския блок. През 1975 г. трупа съветски дисиденти основаха Московския хелзинкски комитет, установявайки така първата официална правозащитна организация в комунистическия свят. Този комитет скоро получи подкрепа не само от западни правителства, но също и от по-широко обхватното движение за права на човека, организирано от граждански групи и НПО навсякъде по света. Това движение започна да печели енергия след военния преврат в Чили през 1973 г., когато силите за сигурност на чилийския диктатор Пиночет извършиха масови престъпления. За първи път през цялата история на човечеството, модерните медии направиха възможно целият свят да стане свидетел на престъпленията, извършани от държавни служители. Тогава движението за права на човека се разпространи в Азия, след като Индира Ганди въведе военно положение в Индия. През 1977 г. Нобеловата награда за мир бе присъдена на Amnesty International, като с това бе дадено признание на активистите за права на човека навсякъде по света и бе подкрепена тяхната смелост и увереност в правотата на това, което вършат. Правата на човека вече наистина излязоха на международната арена.
Но това преоткрито понятие за права на човека бе различно от онова, което бе формулирано във ВДПЧ почти тридесет години по-рано. Диктаторите по света, подобни на Пиночет и на управниците на държавите от съветския блок, нарушаваха гражданските и политическите права, а не социалните и икономическите. От своя страна, и западните държави също така фокусираха наблюдението и защитните си дейности върху гражданските свободи и политическите права. Социалните и икономическите права, както и други права, провъзгласени във ВДПЧ (т.н. нареченото второ и трето поколение права) вече не фигурираха в картината.
Ранни предизвикателства пред всеобщността на правата на човека
Това ново определяне на правата на човека даде доводи, които подкрепиха критиките на правата на човека от 70-те години. Първото предизвикателство бе т.н. „социалистическо понятие за права на човека”, което омаловажаваше значението на гражданските и на политическите права (Wieruszewski, 1988). То също така отхвърляше процедурните гаранции за правата, замествайки юридическите механизми за привеждане на правата в сила с т.н. „материални гаранции” за правата на човека. Тази концепция даде първенството на социалните и на икономическите права. Обратно, гражданските свободи и политическите права можеха да бъдат съкращавани всеки път, когато осъществяването им би възпрепятствало по-висшите национални цели за икономически растеж и благосъстояние на населението. Комунистическата пропаганда по това време твърдеше, че гражданските свободи и политическите права били изисквани само от малки групи опозиционери и класови врагове: недоволстващата интелигенция иска свобода, казваха тези критици, докато хората искат хляб и месо. Режимът трябваше да доставя месо и да запушва устата на опозицията. (2)
В средата на седемдесетте години, опозицията в Полша успя да убеди мнозинството от населението, че без граждански и политически права не би могло да има нито социален, нито икономически прогрес и особено в една централно планирана икономика. Към 1980 г. много обикновени хора бяха убедени, че липсата на права е една значима причина за задълбочаващата се икономическа криза в Полша: „Няма хляб без свобода”, беше разпространения лозунг и той бе сплотяващият хората призив по време на стачките на „Солидарност” в градовете, разположени край Балтийско море през 1980 г. (Kurczewski, 1993, р. 190–218). Мнозинството от исканията на работниците се отнасяха до гражданските и политическите права в допълнение към по-типичните социални и икономически искания за по-добри условия за работа. Към края на 80-те години социалистическата концепция за правата на човека бе изоставена. Малко по-късно комунистическият блок се срути и всички постсъветски държави приеха нови конституции, в които бе дадено признание на всички категории права.
Второто предизвикателство към правата на човека, основано на културния релативизъм, е по-трайно. Приблизително по същото време, когато възникна социалистическата концепция, редица водачи на африкански и азиатски страни започнаха да твърдят, че правата на човека са маска на неоколониализма. Някои левичарски настроени западни интелектуалци се втурнаха да ги поддържат. Например, в края на седемдесетте, Adamantia Pollis и Peter Schwab (1979) от нюйоркската „New School for Social Research” твърдяха, че за Третия свят правата на човека са по-малко важни, отколкото икономическото развитие и образуването на национални държави. Техните доводи бяха, че понеже индивидуализмът е конструкт на западната култура, в постколониалния свят правата на индивидите биват възприемани като чуждестранно понятие. Тук, казваха те, индивидът се възприема като неотделима част от някоя социална група, и поради това идентичността му не може да се отдели от тази на местната или на племенната общност. Деколонизацията в Африка и в Азия имаше за последица господството на обществото над индивида. Икономическият ръст и развитието изискват продължаването на това господство, твърдяха тези автори. Господстващата роля на племената и на общностите обаче би следвало да бъде заместена от държавата, тъй като обикновено тя е единствената, която има възможност да проведе социални и икономически реформи и да гарантира просперитета и прогреса за хората от Третия свят. Всяко нарушение на правата на човека, което може да се случи, следва да бъде разглеждано като цената на прогреса, която неминуемо следва да бъде платена. А поради това, че в тези страни не съществува традиция на правата, то и цената не е толкова висока. Според тези автори, аргументите им доказват, че правото на развитие следва да има предимство пред правата на човека.
Малко повече от десетилетие по-късно, тези научни доводи се появиха отново, но в по-приложима политическа форма. Премиерът на Сингапур Ли Куан Ю, този на Малайзия Mahatir Mohammed и индонезийският диктатор генерал Сухарто открито нарекоха правата на човека „неоколониална идеология” и я противопоставиха на „Азиатските ценности”. Подчиняването на индивида на неговото или на нейното семейство, на местната общност и на работодателите бе схващано като гаранция за щастието и напредъка на народите на Югоизточна Азия – в съгласие с традиционните им ценности. Подобна функция трябваше да играят традиционните механизми за поддържане на дисциплината и на социалната хармония, също както и държавния капитализъм и авторитарните форми на управление.
Световната икономическа криза през 1997 г. разклати тези азиатски ценности и доказа колко крехка може да е икономиката, основана на съюза между държавата и големите корпорации. Но и преди кризата, водачите на много независими африкански държави използваха идеята за традиционното господство на обществото върху индивида, за да си осигурят по насилствен път лоялността на социалните групи към държавата. Тези лидери също използваха сила, за да разрушат местните общности и да ограбят населението на собствените си страни, превръщайки части от континента в бойно поле на никога не приключващи и жестоки войни. Нарушенията на човешките права нито усилиха националните държави, нито ускориха икономическото развитие (Pollis 1996). Пренебрегвайки правата на човека, тези лидери осъдиха мнозинството африканци на глад и на зависимост от международната хуманитарна помощ. При отсъствието на демокрация, свобода на пресата и на политически права, тази помощ не достига до гладуващите и нуждаещите си. Напротив, тя неизбежно попада в ръцете на воюващи племенни водачи и командири на въоръжени формирования.
Поддръжниците на културния релативизъм се стремят по-скоро да покажат гледището на тези, които имат власт да нарушават правата на техните граждани, отколкото гледната точка на жертвите и това обезценява твърденията им. Мненията на диктаторите имат тенденцията да подчертават различните традиции на Африка и на Азия, докато опонентите им и независимите граждански организации в Африка и в Азия наблягат върху всеобщата природа на правата на човека.
След рухването на комунизма идеята за права на човека престана да е оръжие в Студената война между Изтока и Запада, но продължи да е тема за ожесточени спорове в конфликта между Севера и Юга. Страните от Юга, които са мнозинството от членовете на Общото събрание на ООН, настояват, че програмите на ООН по правата на човека трябва да се съсредоточат преимуществено върху социалните и икономическите права, които са включени в правото на развитие. Заключителната декларация на Световната конференция по правата на човека във Виена през 1993 г., обяви, че „всички права на човека са всеобщи, неделими, взаимнозависими и влизащи в отношения помежду си. Международната общност трябва да разглежда правата на човека глобално, по един безпристрастен и равнопоставен начин, с една и съща мяра и с еднакви акценти.”
Деветдесетте години на миналия век бяха белязани с разнопосочни знаци в областта на правата на човека. По-познати и по-широко приети отколкото когато и да е преди това, правата на човека бяха признати в конституциите и законите на много от новите демокрации. Имаше най-малкото две военни интервенции за защита на правата на човека – в Косово и в Източен Тимор. През 1998 г. случаят на генерал Аугусто Пиночет бе представен на вниманието на международната общност. Първо испанският Върховен съд, (Audiencia Nacional) заяви, че престъпленията, извършени от държавни глави могат да бъдат преследвани в други държави заради нарушенията на международното право по правата на човека (Wilson 1999). Тогава британската Палата на лордовете обяви, че даването на заповед за използване на инквизиции и дори само приемането на такова използване, също както официално санкционираните убийства и вероломните политически покушения не попадат в задълженията на държавния глава и поради това такива действия на един държавен глава не са защитени от имунитет. Резултатът е, че принципът на отговорността започна да надделява над принципа на суверенитета, който беше водещ досега. Същият принцип за отговорността оформи основата за Международния наказателен съд (МНС), който бе установен след ратификацията на Римския статут на МНС през 1998 г.
Но от друга страна, през 90-те години имаше и негативни развития. Комисията по правата на човека на ООН стана почти напълно неефективна. Тя, първо, не преизбра САЩ за член и освен това избра за свой председател делегата на Либия, една страна с много сериозни нарушения на правата на човека. Международната политика бе белязана с двоен стандарт и с избирателно прилагане на правата на човека. Още повече, че дори в случаите, където съгласието в края на краищата бе постигнато, съответните действия биваха предприемани само след като нарушенията достигаха мащаба на геноцид. Свидетели сме на инфлация на правата на човека, осъществена чрез тяхното свръхприлагане към всякакви видове претенции, включително тези за права на животните. Тази инфлация на правата на човека бе също така и институционална: по цял свят възникнаха редица нови правозащитни НПО и някои от тях се съсредоточиха единствено върху получаването на пари от международните донори, а дейността им бе с много малка полза за уязвимите групи.
Имаше също така растяща пропаст вътре в самото международно правозащитно движение. Макар че големите международни правозащитни организации все още съсредоточаваха вниманието си върху традиционния дневен ред на правата на човека, производен от първото поколение права, множество местни правозащитни групи, главно в Латинска Америка, Азия и Африка, бяха заети най-вече със социалните и икономическите права. За много групи в Африка централния въпрос бе да се осигури реално участие в процеса на взимане на решения, за което традиционното оформяне на политическите права изглеждаше недостатъчно.
С тези разнопосочни развития правозащитната общност влезе в двадесет и първия век и започна да търси баланс между влезлите в конфликт претенции, различните нужди и ограничените ресурси. Но надеждите за намиране на такъв баланс бяха изложени на опасност от последното избухване на тероризма и от реакцията на САЩ към него, т.нар. „война срещу терора”.
Бележки:
(1) Glendon употребява думата „dignitarian”, т.е. „достойнствена”, за да опише традицията на схващане на правата, която преобладаваше в континентална Европа и беше твърде привлекателна за останалата част от света, за разлика от либералната традиция на разбиране на правата.
(2) За социалистическата концепция за правата виж Wieruszewski, 1988, р. 28–31. Виж също „Socialist Concept of Rights”, 1966
*Информация за личността на автора проф. Wiktor Osyatinski и за източника на публикувания текст може да бъде намерена в края на част втора на статията.
Номерацията на бележките е единна за двете части на статията.
Превод: Емил КОЕН