Здравеопазване

Проблемът те засяга?

Можеш да помогнеш за разрешаването му.

Обществените отношения, свързани със здравето и здравеопазването, са уредени от чл. 52 от Конституцията като част от основните права на гражданите.

Тълкуването на нормите в тяхната цялост демонстрира предпазливостта на законодателя при формулирането на тези принципи и очевидното нежелание да се поеме категоричен ангажимент и задължение от страна на държавата за създаване на конституционни гаранции за упражняването на субективни права, свързани със защита на правото на здраве. Задължението за държавна закрила (на здравето – чл. 52, ал. 3 КРБ) е декларативно и не се свързва с посочването на никакви изрични гаранции или способи за осъществяването й. По този начин въпросът е оставен изцяло на усмотрението на изпълнителната власт като част от формирането на национална политика, което предпоставя променливост, нетрайност и несигурност за гражданите.

Всъщност до голяма степен отстъплението от поемане на задължение от държавата за осигуряване на правото на здраве се разкрива от начина, по който се формулира това право или, по-точно, от това, че не се формулира изобщо. Субективно право на здраве не е уредено в българската Конституция. Уредено е право на здравно осигуряване, което е съвсем различен вид право. При това, въпреки че се урежда като право, то de jure представлява задължение на гражданите, доколкото е условие за достъпа им до медицинска помощ.

Проблем представлява обстоятелството, че в Закона за здравето освен общи принципи на здравеопазването са въведени и принципи за прилагане на принципите като гаранция за упражняване на правата. Тавтологията е очевидна и внася значително объркване в това, дали основното в тази област право на достъп до медицинска помощ е субективно право, или принцип, или принцип за прилагане на принципа. Проличава липсата на ясна законодателна концепция при уреждане на правата на пациентите до степен на декларативност и липса на систематичност дори в рамките на един и същ нормативен акт. Макар че тази липса е типична и обща за цялата ни законодателна дейност през последните две десетилетия, в сферата на обществените отношения, свързани със здравеопазването, тя е недопустима с оглед вида на засяганите права и тяхната пряка връзка с основни права на човека като правото на живот и защитата от нечовешко или унизително отнасяне.

Ако самата държава в своята Конституция и закони определя здравето като право на гражданите, а последното като „състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие“, то именно върху държавата лежи задължението и отговорността да го гарантира чрез създаването на справедлива система за разпределението на разходите по здравеопазване между нея и гражданите, в чиято полза съществува.

Повече по темата виж тук, както и в секциите долу.