Сори, но си искаме медията на всяка цена

| Жана Петрова,

Рупърт Мърдок каза своето „извинете“ на британските депутати, но не призна вината си. Оправда се с 53 000-те си служители, за чиито действия не можел да отговаря. Пак добре, че отиде при депутатите. Не го очаквах от него, да си призная. Добре, че рекламодателите също са в играта, та заради тях си струва да се отдели малко време за реклама на извинението. В анализите на тази поредна афера се забравя нещо много важно - кого са подслушвали журналистите. Подслушвали са жертви! Няма такъв „обществен интерес“, който да позволява да правиш бизнеса или кариерата си, отнасяйки се без свян, страх и уважение към жертвите.

Всъщност какво трябваше да се случи след скандала? Журналистическият свят да се потресе? Той се поизтърси като старо куче от бълхи. И всичко си протече както винаги при такива случаи. Очаквано последваха оставки.

Висшестоящи в империята на Мърдок подадоха оставки, които бяха написани отдавна. Едва ли някой смята, че вестникът „гръмна“ без желанието на Мърдок. Мърдок не се прощава с медии или акции от своите медии внезапно. Напротив – това е част от бъдеща сделка, която отдавна е сключена. Или текат последните минути от сключването й.

Хвърлиха оставки и замесените от другата страна – политическите фигури и представители на институциите. Доколкото са друга страна, разбира се. Ясно е, че Мърдок е основен играч в политическия живот повече от самия Камерън. Началникът на лондонската полиция Пол Стивънсън подаде оставка заради връзките си с бившия изпълнителен редактор на „News of the world“. И той каза едно „сори“ и се нареди на опашката от онези, които отричат да са извършили нещо нередно. А това е проблемът. Кой на какво казва „нередно“, „незаконно“, „неморално“? Кой как ги разбира тия „етика“ и „морал“, в които всички се кълнат. Извинението е акт, който изисква обратна реакция, някой трябва да го приеме или отхвърли. Те - мърдоковците по света - са си прави – казват „извинявам се“ и не чакат да чуят отговор. Даването на оставки е лесно бягане от отговорност. Скандалът отшумява, скриваш се в по-низша поза и няма наказани. В българските медийни „империи“ ситуацията е сходна. Така се случи и с оставката на генералната директорка на БНТ Уляна Пръмова. Подаде оставка. СЕМ плесна с ръце и я прие. И оттам нататък – звучи хитът за колективната отговорност и наказани няма. Няма и да има. Опонентите на Пръмова също си измиват ръцете – пишат трогателни отворени писма, но не търсят справедливост в съдебната зала. Игра на популизъм и от двете страни, а обществената телевизия стои „офалитена“. Същото стана и със собствениците или редакторите в български медии, чиито досиета бяха отворени. Някои казаха „извиняваме се“, други пък им се зачудиха за какво се извиняват. И бизнесът с обществено мнение пак си тече.

„Обществен интерес“ се превърна в оправдание за медийни изстъпления

Същите тези хора през последните 20 години диктуваха на обществото кое е и кое не е „обществен интерес“. В обществен интерес щеше да е да се оттеглят от професията. Но след няколко бързи сделки се настаниха в креслата на медийни босове. Без да им дреме за обществото, създателите на първите радиа у нас, например, изкараха прехода с ентъртеймънта си в ушите. И така лишиха обществото от място за журналистика. Други пък – като собственика на „Дарик радио“ - подсказваха в ефира си кое е „морално“, „честно“ и „в обществен интерес“, докато чакаха разсекретяването на досиетата. Извърши се пълна подмяна на стандартите в професията и чалгаризация на ефира. Не, срещу чалгата всички се бореха. Тя беше сочена като основен враг на народа. Но да излъчваш бодряшки „Рейдиохед“, докато главите на радиото вонят от доносническо минало, е най-голямата чалгаризация в ефира. Когато имаше нужда да се прави журналистика, ние отмаряхме със закачките по „ФМ+“, прескачахме „Сигнал +“, някои превключваха за успокоение на съвестта на класическа музика и джаз, докато радиожурналистиката не остана свряна в две радиа. За какво многообразие в ефира говорим след 1990 г., за каква политематичност и плурализъм? Обществото ентъртейнтва.

Пак ще искат ограничения за журналистиката

Най-страшното е, че след всеки скандал – я Мърдоков, я Пръмовски - се запява песента за по-строга законова регулация, за рестрикции, за контрол над журналистите. Българските мърдоковци, герговци, пеевчета, персонажи, които изпълняват поръчки – пишат сами законите. Закони има, но не се спазват. Нещо повече – пренаписват се в полза на медийните монополисти. В законите не фигурира орган, който да търси какво всъщност се е случило, кой е виновен и как ще се носи отговорност за стореното.

Още по-страшен е начинът, по който тази липса на търсене на отговорност се отразява върху журналистите. Щом шефът е недосегаем, ще пази и мен – мислят част от журналистите. И чакат награди. От медийните си босове, от бивши доносници, от босове на перачници за пари... За какво? За това, че могат да снимат със скрита камера. Проблемът е, че не могат да снимат с открита камера. Не задават въпроси, когато виновниците са пред очите им. Изчакват ги да се отдръпнат от микрофоните и после вадят скритата камера. Защото е по-„журналистическо“ може би да чакаш в храстите? Обществото няма интерес от това. А хората с подменени биографии дори го убедиха, че е в обществен интерес да те подслушват – я полицаи, я журналисти. Та какво отличава тогава журналисти от терористи? На терористични актове не се отговаря с тероризъм, ако това е оправданието на журналисти, които са се почувствали безсилни и са посегнали към скритите си камери. Трябва да се използват всички други средства. Подслушването, скритите камери станаха всекидневна употреба. И то мултиплицирана.

Зависимостта от интересите на издателя е била винаги един от законодателите на пазара на журналистическия труд. Но поне има закони, чрез които може да се ограничава (да се излечи и изличи съвсем – не може).

Истинската заплаха за журналистиката (а не за медиите) е страхът на журналистите да не останат без заплата (точно от медиите)

И това ни най-малко не засяга само страни като България. Още по-валидно е там, където заплатата е свързана с бонуси и привилегии, с дългогодишно обвързване с работодателя ти. Журналистите се страхуват да „изпаднат“ от медията. Страхуват се, че няма да има с какво да плащат собствените си дългове. Без медия ще бъдат забравени. И то напълно заслужено. Неблагодарно ли е обществото? Едва ли. Защото самите журналисти не винаги са честни с групи или членове на обществото. А после му се сърдят, че ги забравя и не чете блоговете им, когато са „независими“. Всъщност голяма част от медиите в България залъгват обществото, че правят всички нарушения на етични и правни стандарти за негово добро. А обществото пък залъгва журналистите, че им вярва. Някой трябва първи да напусне този порочен кръг. И това са журналистите, които го нарисуваха. Дори с риск да бъдат забравени.

Публичността, разпознаваемостта се превърна в луксозна професия. Някои инвестират пари, други залагат каузи, за да бъдат разпознавани от определени кръгове и да я препродават на други. Нещо повече – всеизвестно е, че в България собствениците на медии упражняват всекидневна експлоатация на труда и на съвестта на журналистите. Разбира се, с тяхно съгласие. Което не прави тази сделка оправдана и ненаказуема. Освен концентрация на медии в ръцете на един собственик, и у нас има и

концентрация на журналистически позиции в ръцете на един и същ журналист

Най-видимият пример за страха на журналистите от липсата на публичност е клонирането на Мартин Карбовски. Той е едната разновидност на тази лична финансова зависимост. Отношението към него като масов продукт от страна на медиите предизвика рециклирането на послания. Процес, който има дори метафорично казано шизофренна форма. Единия ден Карбовски се събужда като автор на журналистически материали, излива се във всякаква форма – по радиа, списания, книги, телевизии, вестници... Само Бойко Борисов е по-течащ от него. На следващия ден - Карбовски е критик на журналистически материали. И така тече ли, тече.

Всъщност как журналистите разбират дали това, което правят, е журналистика? Част от тях изглеждат убедени, че това, дето го мислят, е единственото правилно мнение и единствената истина за живота. И че свободата на словото е да си казваш личното мнение. На всяка цена. И понеже са грабнали по един микрофон, използват всяка секунда, за да втълпят на зрителите си онова, което им щуква всяка сутрин. Понякога викат, понякога не изслушват. Сякаш микрофонът е оръжие, насочено срещу зрителя. Чуйте авторекламите на тв новините у нас – всички те претендират, че ни казват „истината“, „всички гледни точки“... Редно е поне това да се учи в самодейните състави, които всяка телевизия организира под формата на обучения: няма една истина.

Страхът на именитите автори

Незаконните средства не могат да се използват с оправданието „обществен интерес“. За тях журналистите трябва да носят отговорност. И тогава ще имат смисъл. Случаят със скритата камера за Васа Ганчева уж „разтърси“ онова, дето му викат медийно пространство (а то прилича повече на медийно ТКЗС), но защо от това разтърсване не последваха промени? Това бяха лични отношения между Васа Ганчева и Иван и Андрей. Но вместо в съда, те ги разрешиха чрез взаимни обиди и незаконни средства. Нима статиите на Кеворк Кеворкян са медийна критика? Или текстовете на Мартин Карбовски показват познания по журналистика? Но те раздават присъди над колегите си. Изобщо не вярвам Кеворкян и Карбовски да пишат за дребни поръчки. И за едри не го правят. Просто те са толкова емоционално странни личности, че са готови без заплащане (и това е на всяка цена) да отправят критики – доста често сходни с попържни - срещу свои колеги. Тези текстове не са медийни анализи, няма нищо повече от лични нападки. Казват, че това се продавало. За продажбата на журналистика (не на медии) именно става дума тук.

Какво промени „Отечествен фронт“ с „различната“ си журналистическа формула? Журналистиката трябва да има смисъл. Трябва да кара хората да мислят за промени. Ако имаше зрител, който да не знае, че живеем в нелепа държава, може би вече го е научил. Е и? Защо Карбовски не снима в горен ракурс виновниците за състоянието на неговите герои? Защо не снима гнилостта и беззъбието на виновниците под институционалните костюми? Ако неговият „стил“ не промени нищо в зрителите му, които са и избиратели толкова години, ако не промени нищо в управляващите като мислене, то какъв е смисълът на журналистиката?

Журналистиката на 21 век (дето уж бил свръхтехнологичен) би трябвало вече да е далеч от безсмисленото панаирджийско взиране в „извън-редни“ хора. „Обикновените хора“ ги викаха в предаванията на БНТ, „политическите мъже“ обикалят вилаетите си сутрин, жените за показ са при Гали, Марти и сходните им дружки в събота вечер, а „извън-редните“ не бяха запазени за никой часови пояс, защото са „трудни“ за снимане и за „смилане“. Смисълът на „журналистиката“, дето я проповядва Карбовски, се оказа подменен – оказа се трамплин да си извоюва индиректно място, да поседне на стола на водещия. Защото Карбовски, за разлика от говорителките в телевизията, трябваше да бъде забелязан. Ясно е, че никой нямаше да обзаведе студио за журналиста Мартин Карбовски. Той не говори с хората на 4 очи. И реши да си извоюва медийно място, като се престори на журналист с 4 очи. Почти като четириоките по панаирите от миналото. Всъщност Карбовски е само най-видимият пример за страха на „добрите“ журналисти – които се страхуват, че ще останат без медия, че ще се лишат от публичността. И го видяхме да срича въпроси към Бойко Борисов, чудейки се на „ти“ или на „вие“ се говори на тази чудата персона. Жертвите по селата, които снима, навлизайки буквално в устната им кухина, въпреки че слагат ръце да се предпазят от камерата му – не са питани на „вие“ или на „ти“ ще говорим. Всички там са безлични. Поне това се учи във факултетите по журналистика – с властта се говори на „вие“, дори да сте си от едно село. Жертвата не се изтезава чрез слово.

Страхът на безименните автори

Така стоят нещата при именитите автори. За щастие, изключения има. Второто проявление на журналистическия страх е в десетките безименни автори. Почти всеки първокурсник във факултетите по журналистика се влива в медийните фабрики преди да е научил как или по-точно дали се използват подслушващи устройства, или скрити камери, преди да е чул дори, че има етични правилници.

Всъщност българските журналисти се учат помежду си – по взаимоучителната метода. Начинаещите – най-често още студенти - пишат по матрици, в които училището ги е научило да изливат така наречените си „мисли“. Стоят ден, два в редакциите, подуха ги климатикът, пък забележат, че в медията им има и по-опитни журналисти. (Защото не се залъгвайте - голяма част от студентите по журналистика нямат идея кои са тия на екрана. В най-добрия случай могат да различат Гена Трайкова от Венелин Петков.) И понеже студентите са обикновено смлени от училищното възпитание отличници, те най-възпитано започват да пишат така, както са дочули, че го правят тия, дето си взимат заплатите. Защо им е да измислят нови похвати, да почнат да спазват правила и норми. И забравят да почетат писаното преди тях, а четенето може да ги отведе далеч от букварното и буквалното мислене и да чуят думи като икономика, международна политика, социология... Не, на бъдещите вече пишещи журналисти им харесва това взаимоучение. Някак си доказано е, че заплатата е по-сигурна.

И в страха от изпадане от медията няма голяма разлика между частните медии и обществената медия. И в частните, и в обществените медии журналистът получава в най-добрия случай половината от това, което заслужава. И ако наистина вярва, че журналистиката е призвание, прави журналистика като за трима. Познавам и такива хора. Но по-често, в частните медии един журналист върши работата на трима, получава заплата колкото журналист и половина, а качеството на репортажите му рядко е повече от половинчато.

Наемат го на заплата около 500 лева. След месец се оказва, че към тази заплата ще му дадат и някой друг лев отгоре, но ще пише и за нова притурката. Понеже „няма време“ да прави разследване за основното издание, за което работите, да прави и интервю за притурката, пък и да пусне дописка за другия вестник на собственика –съветват го да направи от един материал (най-често от дописката, че разследването е сложна работа) сходни текстове за трите издания. Издателят отива при рекламодателя с оферта за реклама в цели три издания. Кой ти гледа, че вътре пише едно и също. Със сигурност не го виждат и читателите. Те купуват най-евтиното от трите издания. Скъпият вестник е за офиса на рекламодателите. И тук няма разлика между качествена и жълта преса. Всички издатели експлоатират на този принцип. Още по-страховито стои въпросът за т.нар. онлайн издания. Никой от тези многобройни копипействачи (някога журналисти) в традиционните медии не би си признал, че като праща същия материал и за онлайн изданието, подбива цената на журналистическия труд. Собственикът на медията не назначава още двама журналисти, които биха могли да правят журналистика, а купува един журналист, като му гарантира работа за цели три издания. Не му гарантира добри доходи, гарантира елементарното – работна място, службица.

Всъщност това, което Мърдок промени в медийния пазар, е не толкова концентрацията на собственост (това е дело на неколцина в световните медии), колкото промяната, която наложи на пазара на журналистически труд. Един журналист може да „пълни“ десетки издания за единица време. Така медийните босове печелят 2 в 1. От една страна, многоканално звучи една и съща информация, едно и също послание (особено важен принцип в политическата пропаганда). Няма плурализъм на мнения, няма друга гледна точка. А от друга страна, журналистите са оставени „без време“, в което могат да правят журналистика. Те трябва да напълнят всички издания за един ден. Кой ти мисли за разследвания, за интервюта, за търсене на свидетели, за разкрития. Няма време за журналистика.

Един от най-големите медийни „вицове“ е, че в България имало „гражданска журналистика“. Точно традиционните медии подходиха с патос за нов, алтернативен – „граждански журнализъм“, който си остана мит. Ако „гражданската журналистика“ е в алтернативни онлайн издания, каква е тая в традиционните медии? Всъщност т.нар. „гражданска журналистика“, разбира се, не само у нас се превърна в онова уютно местенце, от което журналисти – бивши или настоящи - могат да проповядват като от амвон, да ни изповядат дори – нас, обществото, да ни простят и дори амнистират, развявайки някаква псевдонезависимост. Това отново е място за двойния стандарт на журналистите. Докато си взимат месечната заплата от телевизията, в която работят, дъвчат „истината“ за политически и икономически натиск между зъбите, а после проповядват праведните журналистически постулати. От десетилетия насам важно е отношението между финансирането на медии и „разтоварването“ от/на определени суми от партийните структури към медиите.

Скандалът с подслушването на жертви всъщност няма да промени нищо. Защото политиците не могат без медии, медийните собственици си искат медиите на всяка цена, а журналистите са готови да разменят съвест срещу медия. Спазването на правилата в журналистиката, гражданската позиция, защитата на каузи – всичко това е в обществен интерес. Но все по-често ще са използвани от журналистите с една единствена цел – да повишат цената си. И в тази игра няма малки и големи – всички търгуват еднакво с „обществения интерес“. Погледнете само толкова незабележим на пръв поглед български пример. Би трябвало студентските предавания, медии, блогове да бъдат най-прогресивните, най-бунтарските, най-независимите, макар и най-грешащите, ако щете. Но т. нар. Университетска телевизия „Алма Матер“, например, не само че не е известна с това, че прави журналистика, но заради семпло финансиране (най-вероятно) се премести от обществената телевизия по комерсиален канал. Защо трябва да я излъчва друг канал? Нали не това е смисълът й? Студентите смениха собственика си, а директорката предложи услуга на една от медийните групички. Ужасното в тази размяна на жестове е, че става дума за стойността на Светлана Божилова, преподавател във ФЖМК, човекът, който се противопостави на процедурни нарушения от страна на СЕМ при избор на генерален директор на БНТ. Сякаш не спечелване на делото, а моментна популярност около него е била търсеният резултат. Къде отиде каузата? Как така се предоставя името на канал, свързан с една от най-големите грешки на СЕМ? Важно е да си директор, независимо в коя медия. Продължавам да смятам, че СЕМ има решения, които не са в интерес на обществото, и продължавам да подкрепям Светлана Божилова в тази й кауза. Но студентите по журналистика не трябва да бъдат учени на двоен стандарт в журналистиката. Не може с едната ръка да анатемосваш СЕМ, а с другата да се възползваш от решенията му, които облагодетелстват медиите, по които сега се излъчват университетските предавания.

Случаят с делото срещу СЕМ и университетската телевизия е много важен. Обучението в етични и правни норми е наложително. Голяма част от журналистите дори не са чували, че има етични кодекси. На жертви на журналистически престъпления не можеш да се извиниш.