Тъгата като мълчание

| Зелма Алмалех,

Стоях до него през цялото време в двата дни на конференцията „Да опознаем миналото си” и му държах ръката. Бях го помолила да не се изказва. Мотивът ми – да не се разстройва и да не плаче пред толкова много хора. А и не бях сигурна дали някой няма да го обиди, като му каже, че е против България. Този човек е баща ми, Ешуа Арон Алмалех, преживял Холокоста, макар и в България. След няколко месеца ще стане на 89 години. Усилията ми стигнаха до мълчанието, но не и до сълзите, рукващи от очите му, когато говореха по темата докладчиците или изказващите се. Баща ми беше почти единствен присъстващ на конференцията от преживелите онези времена. Другите ги нямаше, вероятно, за да си спестят отново спомена, с който винаги живеят, а вероятно и да не чуят отново, че трябва да бъдат благодарни. Слава Богу, тази конференция в никакъв случай не даде тон на благодарността, че някакви хора, някакво правителство, някакъв цар и т.н. са спасили евреите си и още по-отвратително, както каза преди седмици премиерът Бойко Борисов, че благодарни са не 49 000, а стотици хиляди – децата на тези, спасените.

Мълчах и аз не само, защото като дъщеря бдях над баща си, а защото исках да науча още и още за това, което знам – за 11 000 евреи от Македония, Северна Тракия и района около Пирот, изпратени в Треблинка единствено защото са евреи и ешалоните с тях са минали през България. Някои си позволиха да коментират това мълчание, не само моето, като „показно”. Единственото, което мога да кажа, е, че не им прави чест, защото изобщо не са ме попитали защо не говоря, както и тези, които са включили в „моята” група колегата от БНР Петър Волгин и забележителния български художник проф. Андрей Даниел.

Знам невероятните усилия повече от година на Юлиана Методиева и Красимир Кънев тази конференция да се случи и с колко историци, философи, политолози и общественици не само от България разговаряха, за да участват в нея, да кажат мнението си. Няма да е пресилено, ако кажа, че това беше Сизифовско усилие. Нямам обяснение, освен страх – да не бъдеш приет като родоотстъпник, защото истината е ясна – в тези присъединени територии към Царство България не е имало германски войски. Казвам го категорично, защото тогава другият ми дядо, бащата на майка ми, и големият му син, вуйчо ми, Бог да ги прости, са строили железниците в Северна Тракия. Преди да се проведе конференцията, тя бе хулена и отляво, и отдясно, и от големите патриоти. Пълен консенсус, какъвто има и от всички български евродепутати срещу филма „Трето полувреме” – при това без дори да са го гледали. Цензурират го, сигнализират еврокомисаря по присъединяването Щефан Фюле. Но не за това ми се говори, а за болката.

Никой направил добро не може да бъде игнориран, но защо толкова пропаганда и гордост, когато все пак има Закон за защита на нацията и хиляди онеправдани хора с отнето имущество, без право да работят, да учат, изселени. Много хора са им помагали, приемали са ги в домовете си, но това не е Българската държава на цар Борис ІІІ и на Богдан Филов, а обикновените хора. По-скромно, по-човечно, винаги проявата е индивидуална. В случая като институция може да се подчертае само Българската православна църква, начело с екзарх Стефан и митрополит Кирил, но днешният клир, зает само със себе си, дори и не ги споменава, камо ли да дойде на конференция, в която за тези свети люде се говореше само с възхищение и преклонение. С официални писма БПЦ и Софийският университет „Св. Климент Охридски” по доста неаргументиран начин обосноваха своето неучастие на конференцията. Това е друга моя тъга като възпитаник на Алма Матер и като дъщеря на човек, който на 19 години е бил в училището в Пловдив, където митрополит Кирил е бил до затворените евреи, които все пак не потеглиха за лагерите на смъртта.

За мен остава неразбираемо, чисто по човешки, защо е тази яростна и груба съпротива срещу истината какво се е случило, за да потеглят към смъртта 11 000 евреи от окупираните, всъщност от Българската армия, територии. В този смисъл примерът на Германия като покаяние, като възпитание е забележителен. За пореден път го доказа и участието на конференцията на посланика на Федералната република в София. Матиас Хьопфнер подчерта необходимостта от изправяне пред всички факти от миналото така, както това става в следвоенна Германия. Той изтъкна, че обсъждането на нелицеприятните факти е израз на силата, а не проява на слабост на демократичното общество.

Явно не сме станали демократично общество – това също е болка и тъга… Не че го премълчаваме, но съвет - прочетете книгите „Спасение” и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940-1944 г.” на Румен Аврамов и „Ти вярваш” на Леа Коен. Колкото до други книги – на Волен Сидеров, Николай Николов, Георги Ифандиев – никой не им се противопостави. Но това пак е само болка и тъга.

Зелма Алмалех е журналист, документалист, член на БХК.