(Са­мо)уми­рот­во­ри­теля­т Поля Стан­че­ва

| Вяра Ангелова,

На офи­циал­на прес­кон­фе­рен­ция в Гюр­ге­во, ми­нис­тъ­рът на вът­реш­ни­те ра­бо­ти Ру­мен Пет­ков е по­пи­тан да­ли ще бъ­де въз­ста­но­вен на ра­бо­та ше­фа на жан­дар­ме­рия­та Жив­ко Жив­ков, за ко­го­то про­ку­ра­ту­ра­та не е ус­та­но­ви­ла до­пус­на­ти на­ру­ше­ния. Ми­нис­тъ­рът се раз­сър­два на ко­рес­пон­ден­тка­та на БНР На­та­ша Ди­мит­ро­ва, че го е из­ло­жи­ла с то­зи въп­рос. А тъй ка­то е из­ло­жи­ла не­го, зна­чи е опо­зо­ри­ла дър­жа­ва­та. Ско­ро ге­не­рал­ният ди­рек­тор на БНР Поля Стан­че­ва из­да­ва за­по­вед за пос­лед­но пре­дуп­реж­де­ние на Ди­мит­ро­ва, а още по-ско­ро след то­ва я от­меня. Пър­ва­та за­по­вед е под­кре­пе­на с мо­ти­ва, че не би­ва да се “у­рон­ва прес­ти­жа на Бъл­га­рия пред меж­ду­на­род­ни­те ин­сти­ту­ции”.

То­ва, че по­ли­ти­ци­те оби­ча­т да мислят на прин­ци­па “дър­жа­ва­та - то­ва съм аз” не си стру­ва да се об­съж­да. То­ва, че оби­ча­т да пре­въз­пи­та­ват жур­на­лис­ти­те, съ­що не е ин­те­рес­но.

Ин­те­рес­но­то е ко­га­то са­ми­те ме­дии за­поч­нат да се са­мо­ре­гу­ли­рат, ръ­ко­во­де­ни от прин­ци­па -да не се из­ло­жим пред чуж­ден­ци­те”. То­ва е на­чин на мис­ле­не. Без зна­че­ние да­ли “чуж­ден­ци­те” са ру­мън­ци, ми­нис­три или собс­тве­ни­те ди­рек­тор­ски стра­хо­ве. Ос­во­бож­да­ва­не­то на на­цио­нал­но­то ра­дио от опе­ка­та на по­ли­ти­ци­те мо­же би е ве­че факт. По прос­та­та при­чи­на, че те са я въз­прие­ли ка­то част от се­бе си. Вън­шна­та при­ну­да се е пре­вър­на­ла във вът­реш­на са­моп­ри­ну­да. В то­зи сми­съл твър­де ма­лоз­нач­но е да­ли Пет­ков се е оба­ди­л да поис­ка сан­кция над жур­на­лис­тка­та. Дос­та­тъч­но е Стан­че­ва да се е при­тес­ни­ла, че мо­же да я при­теснят и е из­бър­за­ла с реак­ция­та си. Ман­да­тът й е към края си, нер­ви­те са изо­стре­ни, пред­стоят ре­ши­тел­ни­те пре­го­во­ри за бъ­де­ще­то й.

Сяда­не­то на Стан­че­ва на ди­рек­тор­ско­то крес­ло дой­де след гол­яма­та ра­диок­ри­за от 2001. Тя бе­ше “мо­дус ви­вен­ди” за всич­ки. Тя бе­ше “у­ми­рот­во­ри­телят”. И през цяло­то вре­ме не ус­пя да из­ле­зе от та­зи си роля. Об­щес­тве­но­то вни­ма­ние не е ре­гис­три­ра­ло кой знае как­ви сме­ли ди­рек­тор­ски стъп­ки през из­ми­на­ли­те го­ди­ни. С ме­ка ти­ши­на и ми­ро­лю­бие е об­ви­то всич­ко. Тя ус­пя да се са­моу­ми­рот­во­ри. То­ва же­ла­ние да няма кон­флик­ти, я до­ве­де до кон­фор­ми­зъм. Ид­еал­на­та ПР-опа­ков­ка на БНР чу­дес­но прик­ри­ва как­во всъщ­ност се случ­ва вът­ре. А се случ­ва без­ли­чие. И то­тал­на лип­са на вни­ма­ние към ра­бо­та­та на жур­на­лис­ти­те. Не е важ­но да­ли та­зи ра­бо­та е доб­ра или ло­ша, важ­но­то е да е мир­на.

След скан­да­ла с ру­сен­ска­та ко­рес­пон­ден­тка, ред­ко­ле­гия­та на “Хо­ри­зонт” поис­ка ди­рек­тор­ка­та да се из­ви­ни, че оби­жда из­вън­сто­лич­ни­те жур­на­лис­ти (спо­ред ре­ди­ца ме­дии, Стан­че­ва е об­ясни­ла, че На­та­ша Ди­мит­ро­ва е от про­вин­ция­та и не знае прио­ри­те­ти­те на на­цио­нал­но­то ра­дио). Стан­че­ва вед­на­га ка­за, че няма та­ко­ва не­що, че не е каз­ва­ла по­доб­но не­що, че не ис­ка да се ка­ра с ни­ко­го, че не е та­къв чо­век, че да­же и за­по­вед­та си е про­ме­ни­ла. Вярно е, че и апо­сто­л Пе­тър три пъ­ти се от­ри­ча­ше от се­бе си, но нак­рая по­не се по­кая, за да му простят. За Стан­че­ва е къс­но да се по­кае. И да го нап­ра­ви, то ще бъ­де лич­нос­тен акт, кой­то няма да се от­ра­зи на жур­на­лис­ти­те, а са­мо на бъ­де­ща­та й ка­рие­ра. Кол­ко­то и сме­ло да мо­гат да се бун­ту­ват в “Хо­ри­зонт”, те не мо­гат да въз­дей­стват вър­ху сме­лос­тта на ди­рек­то­ра си. Ко­га­то та­ка­ва лип­сва, то­ва се от­раз­ява на ими­джа на цяла­та ме­диа. То­зи път БНР за крат­ко по­ка­за, че вът­ре ца­ри ти­ха кри­за, коя­то те­пър­ва ще на­би­ра си­ла, за да из­бух­не.