За дълго отлаганото извинение

| Тони Николов,

Събитието неизменно ни казва нещо изцяло непознато.

Хана Арент

Особеността на колективната памет за Холокоста е, че тя е в състояние да промени динамиката на миналото, проектирайки самото това Събитие „тук и сега”, отвъд позитивистката концепция за историята като нещо „отдавна случило се”. И често конфликтната памет в една страна помага за осъзнаването на случилото се в друга. Поради което ще се опитам да представя „френския случай” не като „парадигма”, а като отправна точка за размисъл в българския дебат.

Франция през 1995 г. по един невероятно интензивен начин преживя собствената си история, свързана със „синдрома на Виши”[1] и паметта за Шоа (Катастрофата, както е прието Събитието да бъде наричано от тези, които не приемат термина Холокост). Става дума на първо място за прочутото дело „Морис Папон”[2] и последвалото извинение към евреите от страна на президента Жак Ширак на 16 юли 1995 г.[3] – в деня на прочутата полицейска акция, събрала еврейски жени и деца на Зимния колодрум в Париж, за да ги натовари впоследствие на ешелони към лагерите на смъртта.

Спомнян си много ясно някои от тези дискусии, които буквално нажежиха до бяло френското обществено мнение в периода 1995-1996 г. Спореше се наистина навсякъде: и по медиите, и по улиците. В едно парижко бистро цяла вечер разговарях с трима млади французи на възраст между 18 и 25 години, които не можеха да проумеят следното: как така Франция, която участва на Нюрнбергския процес като част от антихитлеристката коалиция, всъщност е била и съюзник на Хитлер? Нима страната им не е била окупирана държава, представлявана от „свободна Франция” на генерал дьо Гол в Лондон? Какъв е бил статутът на режима във Виши – на автономна власт или безвластно марионетно прикритие, начело с престарелия маршал Петен? Нима евреите не са били депортирани от хитлеристите? И така нататък до безкрайност. Въпроси, които поради историческата си амбивалентност трудно се побираха в съзнанието на тези млади хора.

Вече споменатото дело на Морис Папон наистина наля масло в огъня и актуализира историята. Защо? Защото този високопоставен кадър на френската държава, който до 1944 г. е бил генерален секретар на префектурата в Жиронда, на практика е подписал заповедите за депортация на над 1600 евреи към разпределителния лагер в Дранси, а оттам те са били отведени в Аушвиц.

Интересното в казуса на Морис Папон обаче е, че той с лекота преминава в голисткия лагер след 1944 г. Той е регионален префект по време на войната в Алжир (1956-1958), префект на полицията в Париж (1958-1967) и то в период на сблъсъци, довели до кръвопролития. И най-накрая е министър на бюджета в правителството на Реймон Бар (1978-1981). Тъкмо тогава избухва скандал, за който едва ли някой е допускал, че толкова сериозно ще промени и то в дълбочина френското общество. През 1980 г. в. „Канар Аншене” публикува статия, в която разобличава сериозните финансови облекчения, с които се ползват двама родственици на министъра на бюджета Папон. Отговорът не закъснява: скоро вестникът е подложен на тежка финансова ревизия.

И тъкмо тогава, на 6 май 1981 г., между двата кръга на президентските избори, на които печели Франсоа Митеран, „Канар Аншене” публикува статия на журналиста Никола Бримо, който пък разобличава участието на Морис Папон в депортирането на евреите от Бордо. Намират два документа, на които той със запетайка (вместо титуляра префект) е одобрявал списъците за депортиране. От 1983 г. Папон е обвинен в престъпления срещу човечеството. Така процесът срещу него се превръща в един от тези процеси срещу паметта, какъвто преди това бе процесът срещу Клаус Барбие (Лионският палач), осъден през 1983 г.

Ала пак повтарям, подготовката на процеса срещу Морис Папон истински обърна френското обществено мнение, защото това беше събитие „отвътре”, а не отвън, както с нацисткия палач Барбие.

Защото този процес накара даже обикновените французи да се замислят над следното: имало ли е намеса на френските власти в депортирането на евреите? И ако да, чия е тогава отговорността? Може ли да се пледира за неутралност на французите по случая, в качеството им на „чисто окупирани”, щом техни полицаи и жандарми са събирали еврейски жени, деца и старци в самия център на Париж? Каква е била обществената реакция в защита на евреите? Имало ли е насочващи доноси за улавянето на скрили се евреи? Накратко, чия е моралната отговорност? И може ли вината да се прехвърля единствено върху плещите на Третия райх?

И тъкмо това „овътрешностяване” на синдрома Виши промени гледната точка на французите към собствената им история.

За да се стигне и до официалното извинение – точно на деня (16 юли) и то на самото място – на парижкия Зимен колодрум - президентът Жак Ширак произнесе стегната, но паметна реч. Преди него, нека уточним, и президентът Франсоа Митеран е полагал цветя на това място, без никога обаче да споменава за отговорността на френската държава. Виновни дотогава са били другите, „те”, онези, които са отвели евреите към лагерите на смъртта.

Какво всъщност каза Жак Ширак? Няколко много важни неща. Освен че напомни за ужаса и че изрази съпричастност към мъката на оцелелите и техните близки, Ширак призна, че преди 53 години френски полицаи и жандарми, са извършили „деяние”, което „омърсява националната история”. И че престъпната лудост на окупанта е била подпомогната от французи и от френската държава.

Защото, нека припомним, на споменатия 16 юли, около 10 000 мъже, жени и деца са били измъкнати от домовете им в ранните часове и събрани в полицейските участъци. Оттам са ги откарали към парижкия колодрум в XV район – недалеч от Айфеловата кула. Гледката е била ужасна – разделяли са майки от деца, прибирали са инвалиди от Първата световна война, носители на военни отличия в името на Франция.

Известни са и случаи, когато френски полицаи са си затваряли очите и са пускали някой да се изплъзне от ръцете им. Събрани в Зимния колодрум, арестуваните е трябвало да чакат дълги дни в много тежки условия, преди да бъдат прехвърлени в етапни лагери като Питимер и Бон-ла-роланд, намиращи се вече под юрисдикцията на режима във Виши. Сетне 74 влака ще потеглят към Аушвиц. 76 000 евреи, депортирани от Франция, никога повече няма да се завърнат.

И едва половин век по-късно френското общество и държава признаха този факт.

Започва работата на паметта, на култивираната памет на Шоа, за да не се повторят ужасите, така че Холокоста, по думите на писателя Самуел Пизар, да се превърне „ в кръвта на надеждата”.

В речта си Жак Ширак подчерта и че идеологията на расизма и антисемитизма се възражда. Тъкмо в края на 90-те години дойде и първият голям възход на Националния фронт на Жан-Мари Льо Пен, за да се стигне дотам, че на изборите през 2002 г. Льо Пен стигна до втория тур на президентските избори, но бе победен от  Жак Ширак.

Нека обаче кажем, че до това френско извинение не се стигна никак лесно.

Беше необходим над половин век и сериозен обрат в колективната памет.

За което особено спомогнаха книгите на американския историк Робърт Пакстън „Франция на Виши”[4], която бе публикувана на френски през 1973 г. и допълнена от „Виши и евреите” (1985). В тези свои книги принстънският историк развенчава тезата за управлението на Петен като безпомощен и безволен сателит на Третия Райх, за да спести някои страдания на французите (отстоявана дотогава с успех в книгите на френския историк Робер Арон). Пакстън показва как Виши охотно се присъединява към идеологията на „новия ред” на нацизма, разгръщайки своята идеология на Националната революция. Според Пакстън следва да се говори не за индивидуален, а за „държавен колаборационизъм”. Факт, който, за да се върна към шока от процеса Папон, наистина бе непонятен за младите французи от 90-те години на ХХ в., които възприемаха случилото се през делото на генерал дьо Гол, гениално прехвърлил страната си от единия в другия лагер в самия край на войната и най-вече в Нюрнберг.

Но освен от свидетелствата на оцелелите и от работата на историците, обратът на 80-те бе подготвен и от два документални филма.

Първият от тях – „Скръб и състрадание” (1972) на режисьора Марсел Офюлс, имаше това, което е прието да се нарича днес „сложна съдба”. Заснет още през 1969 г., филмът не е бил показван в продължение на три години (освен на закрити прожекции) и независимо от настояванията на личности като Симон Вейл не бива излъчен по тогавашната държавна френска телевизия. Става дума за мащабно 4-часово свидетелство (271 мин.) на лица, преживели режима на Виши в Клермон Феран, служещо си и с официални кинохроники от епохата, монтирани без никакъв коментар. Едно единствено свидетелство във филма е заснето пряко на английски (предназначено за американската публика) – това на певеца Морис Шевалие, нашумял и в Холивуд, който се опитва да се оневини от обвиненията в колаборационизъм.

Вторият филм е далеч по-известен – става дума за грандиозния проект на Клод Ланцман „Шоа” (1985). Заснет в периода 1976-1981 г., филмът „Шоа” предлага поредица от разтърсващи свидетелства на оцелели от лагерите на смъртта – Треблинка, Хелмно, Аушвиц, Собибор, Вилно. За целта Ланцман е трябвало да прави почти невъзможното: той снима в комунистическа Полша под фалшиво име и с фалшиви документи. „Не се спирах пред нищо, споделя години по-късно Ланцман, за да пробия стената от невежество и мълчание, която витаеше над Шоа”[5] Днес суровият филмов материал от 350 часа свидетелства е предаден на френския държавен архив и е достъпен за историци, а подборка от свидетелствата е издадена като книга от 250 страници с предговор от Симон дьо Бовоар.

И тъй, какво все пак се случи във Франция след описания от мен обрат в паметта? Историчката Анет Вивиорка, специалист по Холокоста, смята, че обратът има две измерения: първо, историята на Шоа във Франция е преминала от амнезията към консенсуса – всичко, свързано с тези събития и с участието на френската полиция и държавна администрация в периода 1942-1944 г., е вече вписано в учебниците по история, а във френските училища има „часове по Шоа”; второ: жестът на покаяние на Жак Ширак ежегодно се повтаря, макар и под различни форми, от всеки следващ държавен глава – както от Никола Саркози, така и тази година от Франсоа Оланд. Новоизбраният френски президент призна на 16 юли, че „това престъпление е било извършено във Франция и от Франция”, пътем споменавайки за куража на Жак Ширак – на първия държавен глава, намерил смелост да поеме една подобна историческа отговорност.

Второто важно измерение от „дълго отлаганото извинение” е „появата за паметта за праведниците” – за всички онези, които независимо от действията на режима на Виши и нацистката окупация, са дръзнали и съумели с риск за живота си да спасят човешки живот.

Пластовете на паметта се наместиха и историческата истина блесна такава, каквато е: памет за едно недостойно време на престъпления, в което обаче са вписани историите на множество достойни хора.

Едва от началото на 90-те години на ХХ в. се заговори за феномена на „скритите еврейски деца”. Оказва се, че Франция е страната, успяла да спаси най-голям брой еврейски деца. Нацисткият проект на геноцид е бил насочен преди всичко към децата – за да се изкорени по този начин еврейският народ и еврейската култура. Един милион и половина еврейски деца са убити по време на Холокоста, което прави около 90% от еврейските деца в Европа. Спецификата на Франция, както сочи една нова книга на историчката Натали Зажд[6], е ,че са били спасени около 60 000 деца от общо 70 000. И то от съседи, близки и непознати хора, и най-вече от католически и протестантски мрежи.

Самоличността на тези деца е била променена, те са имали фалшива идентичност, били са принудени да усвояват легенди за своя живот и близките си. Принудени са били да лъжат за най-главното: кои са, кои са семействата и родителите им.

Днес самоличностите на Жан-Пиер Бланшар, Андре Ривиер, Жан Лаборд и Пол-Анри Ферлан не говорят нищо на никого. Но цял свят познава правозащитника и ловец на нацистки военнопрестъпници Серж Кларсфелд, философа Андре Глюксман, психиатъра и писател Борис Сирюлник, автор на теорията за резилиентността, литературоведа Сол Фридлендер.

Тези „скрити деца” са всъщност в основата на пробудената памет за Шоа във Франция. Те са нейните постоянни носители. Те са тези, които по силата на факта, че оцеляха могат да приемат извинението, макар и закъсняло с половин век. Те могат да простят, щом е поискана прошка.

В един свой текст Ели Визел нарече оцелелите свидетели „надежда за човечеството”.

Надеждата е живот, който осмисля историята. А обратното на историята е забравата.

Проблемът днес в България е да разберем какво помним, когато предпочитаме да забравим.

Тони Николов е философ, журналист и преводач. Главен редактор на Портала за култура, изкуство и общество.

 


[1] „Синдромът на Виши” (Le syndrome de Vichy de 1944 a nos jours) е името на нашумялата книга на историка Анри Русо (1987), която открехна завесата за широката публика пред съсъществуването на две Франции в колективната памет.

[2] Виж обстоятелствата по делото „Папон” и развоя на процеса в пресдосието на в. „Сюдуест”: http://papon.sudouest.com/

[3]http://fr.wikisource.org/wiki/Discours_prononc%C3%A9_lors_des_comm%C3%A9morations_de_la_Rafle_du_Vel%E2%80%99_d%E2%80%99Hiv%E2%80%99

[4] Robert Paxton, Vichy France: Old Guard and New Order, 1972; Vichy France and the Jews, 1995.

[5] Claude Lanzmann, Le Monde du 30 janvier 2010.

[6] Nathalie Zajde, Lea enfants caches en France, Odile Jacob, 2012.