Стефан Куртоа: Режимът рухна, но оцеляха цели сегменти

| Тони Николов,

Г-н Куртоа, казват, че комунизмът е мъртъв. Така ли е наистина, щом дискусиите относно комунизма и тоталитаризма започват едва сега?

Мисля, че комунизмът, в своята болшевишка, ленинска и марксистка форма, загина между 1989 и 1991 г., но както констатираме, това съвсем не разрешава всички проблеми. Политическите системи рухнаха, но хората си останаха. Има много бивши комунисти, които все още са си по местата. Има още много комунистически мрежи, които функционират. Голяма част от номенклатурата запази властта си по един или друг начин. Всичко зависи от страната. Освен това се разгърна дискусия, доколкото рухването на тези режими позволи по-голямо отваряне на архивите в съответните страни. Така, за първи път, доколкото досега системата беше секретна, ние навлизаме в нейното реално функциониране. На практика е важно какво е мислил лидерът. Дали това е марксистко-ленинско, или не? Дали той наистина е давал заповеди за убийства? Това променя нещата, защото дискусията вече се води върху много солиден терен. Вече не дискутираме както преди 1989 г., когато си прехвърляхме аргументи в главата, без да имаме елементите. Сега вече имаме, дори бих казал прекалено много информация, въпреки че много архиви още остават затворени или бяха затворени наново в Русия. Милиони страници бяха отворени. И преди историците да смелят всичко това ще мине време. Не бива да забравяме и нещо друго. В страните с комунистически режими историята беше запазена марка за партийните апаратчици. Истинските историци не работеха върху съвременния период. Те работеха върху Средновековието, върху XVIII в. и т.н. Констатирах това в много страни, включително и в Русия след 1991 г. – ресорът на съвременната история практически не съществуваше. Необходимо беше да се подготвят хора. А един историк не се подготвя за 5 минути. Със сигурност работата на новите поколения започва оттук.

Казвате, че архивите на комунизма са вече отворени. Но в България, например, досиетата на тайните служби станаха достъпни съвсем наскоро. Това поставя проблеми, не мислите ли?

Разбира се. Когато казвам, че архивите са отворени, имам предвид ситуацията спрямо предходното положение. Мога да ви кажа, че преди 1991 г. ние не познавахме ситуацията. И когато през 1992 г. отидохме в Москва, дори не знаехме дали има архиви, или не. Представяхме си, че е възможно всичко да е било унищожено. Всъщност оказа се, че има огромно количество архиви, защото доколкото това е тоталитарен режим, било е необходимо да се следи за всичко и всеки. Наистина това отваряме на архивите е твърде неравномерно. Има страни, в които архивите са широко отворени – например Германия след обединението, където архивите на политическата полиция бяха иззети от обединената германска държава и поверени на комисия с много стриктно функциониране и строг регламент. В страна като Русия обаче, огромните архивни фондове са затворени. Архивите на КГБ са почти затворени, архивите на Червената армия са практически затворени. Архивите на външното ведомство в Русия са отчасти затворени. Има дори архиви, които бяха повторно затворени. Констатирах го спрямо това, което видях през 1992-1994 г., защото оттогава тези архиви са затворени. В Източна Европа случаите са също твърде различни. Виждаме например, че в Естония архивите бяха широко отворени.

А каква според вас е ситуацията в България?

България е част от страните, в които архивите бяха по-малко отворени. И то поради една причина. Ако добре съм разбрал, една добра част от политическата полиция и предишните власти успя да си остане на власт, както стана и в Румъния. Ето защо, от една страна, те направиха всичко възможно, за да унищожат част от архивите, а от друга страна, да попречат на достъпа до тези архиви. Е, добре, в крайна сметка, под натиска на обществото, както виждаме и у вас, архивите се отварят след 15-20 г. Но е ясно, че това поставя много проблеми пред обществото.

Много често се задава и този въпрос: какво всъщност представляват досиетата на тайните служби? Не е ли това начинът, по който палачите са писали историята на жертвите, без никога да става обратното?

Точно така е. Проблемът е, че в една демократична страна вие имате полицейски архиви, но имате и архивите на всички организации, които не са под контрола на полицията – политически партии, синдикати, църкви и т.н. Докато при тоталитарния режим има само една власт, която контролира всичко. Имам предвид комунистическата партия с нейната тайна полиция, докато противниците й нямат архиви. Къде да търсим архивите? В концентрационните лагери? В затворите? В това е целият проблем. Обаче в някои страни, вече жертвите идват на власт. Имам предвид Естония, където президентът на републиката Ленард Мери е бил жертва на комунистическия режим. В естонското издание на “Черната книга на комунизма” има допълнителна глава за терора в Естония. Главата е написана от премиера на Естония, който е бил млад историк, а сега е министър-председател на Естония. Ето че и жертвите налагат своята визия за историята. Но там, където номенклатурата и политическата полиция успя да се задържи на власт, те, дори да не можеха да наложат своята визия за историята, попречиха на жертвите да го сторят. И това трябва да се каже ясно. В Румъния например, срещу човека, който ръководеше Асоциацията на бившите политически затворници, беше извършен опит за убийство. Всичко това се правеше според старите методи на Секуритате – чрез автомобилна катастрофа. Директорът на настоящия Институт за изследване на престъпленията на комунизма в Румъния, който е пряко подчинен на министър-председателя, от години е подлаган на чудовищен натиск от бившата политическа полиция и дори беше принуден да изпрати жена си и детето си да живеят в Германия. Битката продължава и това е ясно.

Но в България констатираме и още нещо – имаме списък с доносниците и сътрудниците на тоталитарните служби. Но нямаме списък на онези, които са ги вербували и премачквали съдбите им?

Имаме чудесен пример за това преди две години в Полша. Скандалът избухна, когато беше избран новият архиепископ на Варшава – монсиньор Станислав Велгус. Няколко дни преди неговото ръкополагане се появиха документи, в които се разказва как той е давал информации на тайната полиция. Във Франция имаше отзвук от скандала – църквата е компрометирана и т.н. Участвах в един телевизионен дебат, в който се помъчих да отговаря на хората срещу мен, които твърдяха, че църквата е компрометирана. Аз казах: “Да, но къде е палачът, принудил този млад човек да подпише декларация? Как е името му? Кой е този офицер от тайните служби, достойни за съпоставка с Гестапо?“ Естествено, никой не ми отговори. А това е въпросът. Кои са истинските палачи? Нали не са доносниците? Знаем много добре как е работила полицията. Вярно е, че има доносници, които са донасяли от идеологически подбуди или за да си разчистят сметките с някого. В повечето случаи сътрудничеството е било постигнато с шантаж. И в случая с архиепископ Велгус, който е бил млад свещеник през 60-те години, ставаше дума за това, че той е бил принуден да подпише декларация, за да отиде да учи в семинария в чужбина. В противен случай той не би могъл да замине. Той само е подписал, това са били маневри. Естествено, че има много проблеми около употребата и манипулацията с архивите в рамките на политическата борба след комунизма. Това е проблем.

Тоест проблемът е как да се пише историята на комунизма поради неизбежните фалшификации – имаше такива срещу Лех Валенса, срещу Солженицин, продължават споровете около поведението на писателя Милан Кундера? Какъв е изходът?

Единственото решение е да се направи онова, което беше направено в Германия. Тоест да се извади списък с офицерите от тайните служби и на вниманието на обществеността да се предложат всички досиета. Това стана в Германия - милионите досиета на политическата полиция са на вниманието на всички. Всеки може да отиде и да консултира досието си, за да разбере какво се е случвало. Така нещата стават ясни – знаем кой кой е. Знаем дали някой е бил офицер от ЩАЗИ, или не.

В случая на България, където част от досиетата са унищожени, имаме само картончета за принадлежност към службите и вписване в регистъра. Мнозина оспорват принадлежността си, а досието го няма. Какво, според вас, е решението?

Трябва да кажа, че като историци сме изправени пред досега непознати проблеми. Ако за 20-те и 30-те години се сблъскваме с феномен като тоталитаризмите, то сега той е друг - падането на тоталитаризмите. При това рухването на комунистическия тоталитаризъм се извърши в обстановка, съвършено различна от тази, в която рухна нацисткият тоталитаризъм. Нацисткият тоталитаризъм падна в резултат на война, на безусловна капитулация, на официално международно осъждане на нацисткия режим и неговите управници от Трибунала в Нюрнберг. Тогава съюзниците наложиха демократични ценности във ФРГ и там се знаеше кой кой е бил. Имаше комисии, които в продължение на години издирваха нацисти и т.н. Случаят на комунизма е по-различен. Комунизмът рухна от само себе си. По различни причини – поради пълно отсъствие на легитимност сред населението, поради своите престъпления, както и поради своята икономическа некомпетентност. Нека припомним, че всички тези режими, които рухнаха, бяха във фалит – включително СССР. Но въпреки рухването си, от него оцеляха цели сегменти. Сред тези сегменти се откроява политическата полиция, разбира се и номенклатурата. Всичко е различно в отделните страни. Там, където дисидентството, съпротивата е била силна – примерно в Германия заради Западна Германия, в Полша със “Солидарност”, в Естония, където естонците вече не понасяха руските окупатори - имаше антикомунистическа революция. Но там, където дисидентство беше слабо, например в България, очевидно номенклатурата имаше достатъчно време да се организира, за да запази част от политическата и част от икономическата власт.

Казвате, че в България дисидентството е по-слабо. Имате ли отговор защо? И има ли бели петна в тази връзка в “Черната книга на комунизма”, свързани с България?

Да разбира се. Естествено, че в книга от 800-900 страници се говори за всичко. Ето защо направих второ издание на книгата, в което беше публикувана глава, написана от български историци. А относно това, защо някъде дисидентството е силно или слабо, причините са различни, това зависи от национални фактори. Няма съмнение, че една е ситуацията в Полша, която е била окупирана от векове, която е понесла двойна нацистка и съветска окупация и е могла да организира съпротива по блестящ начин. Поляците успяха да създадат истинска нелегална държава. В същото време нещата опират и до големината – поляците са 35 млн. Очевидно е много по-трудно да премачкаш 35 млн., отколкото 7-8 млн. Нека си спомним как Пол Пот успя да организира чудовищен терор в малка страна като Камбоджа, избивайки една четвърт от населението за три години и половина. Ето защо от значение е броят на населението, което следва да бъде подчинено. А от друга страна, са националните фактори. Смятам, че в случая на България от значение е и симпатията на голяма част от българите към Русия. Всичко това се дължи на историята, на помощта на руснаците за независимостта на България, заради близостта на езиците, религията, на културата. Нещо, което от години е пречело да се осъзнае ситуацията. Лично аз трябва да призная, че едва когато публикувах второто продължение на “Черната книга на комунизма” разбрах, че терорът в България е бил с невероятен интензитет при първите години на комунистически режим в страната. Направо невероятно е да се види как целият елит на страната е бил избит. А една страна не може да живее без своя елит. Ако Шарл дьо Гол беше убит през юни 1940 г., наистина не знам какво би станало с Франция днес. Представете си – без този човек, който организира борбата при това с ясна и точна стратегия. Ето една от случайностите в историята. И ако Керенски не беше толкова мекушав с Ленин през 1917 г. (при положение, че е било повече от ясно, че Ленин е бил платен от германските тайни служби), ако го беше задържал и разстрелял заедно с 15 болшевики, тогава нямаше да сме тук. Такава е историята. А историята е нещо непредвидимо.