Изпълнение на антиеврейските мерки в Македония през Втората световна война

| Теон Дзинго,

„Събудих се в 5 сутринта. Баща ми имаше магазин за хранителни стоки и аз му помагах всеки ден. Когато отворих вратата, видях един български войник да стои на прага й. Той извика: „Върни се! Върни се!”. Влязохме вътре, а след това те отведоха баща ми с неговата каруца. Улиците бяха доста разбити, без асфалт и беше много шумно. Видях през прозореца колони от хора и конски каруци, заобиколени от български войници. Удряха ги в телата и никога в главите. Не видях нито един германски войник. Понякога, нощем, все още мога да чуя звука на конските каруци. Това ме ужасява...”

Томе Н.

Докато настъпването на българите по време на Втората световна война се разглежда от света като акт на съюзник на нацистка Германия и Тройния съюз, за македонците то представлява поредното завоевание на тяхната територия. Ако условията за живот за македонците са били зле, то за еврейското население в Македония те са били ужасяващи. Пристигането на българските войски в Македония било под мотото „Една нация, една държава, един император”. Българските войници били съпроводени от голяма администрация, която имала за задача да интегрира новите земи в рамките на българското царство.

Македонците си легнали като сърби и се събудили като българи.

В законодателството на така наречените "освободени територии" се въвели закони, които били действащи в бившите граници на България. Основата на антиеврейските мерки могат да бъдат намерени в Закона за защита на нацията, издаден на 23 януари 1941 г. от Министерството на вътрешните работи и общественото здраве. Основната цел на този закон е да защитава чистотата на българския народ от евреите. Евреите са имали задължението да докладват за техния произход в общините, защото тази информация е трябвало да бъде записана в техните лични карти и полицейска документация. Те не са имали право на българско гражданство, не са могли да участват в никакви избори, освен в рамките на техните еврейски общности. Бракът между евреи и българи е строго забранен, както и възможността за приемането на еврейско дете от български граждани. На евреите не се разрешава да имат икономи или служители от български произход. В смесените училища евреите имали право да бъдат част от образователната система, но само ако няма български кандидати. Било е строго забранено евреите да променят мястото си на живеене без разрешение от полицейското управление. Те не са имали право да бъдат собственици на земя, ограничено било правото им да работят в сферата на промишлеността, търговията и занаятите. Всеки личен или недвижим имот, собственост на евреи, е трябвало да бъде вписан в регистъра на Българската национална банка. Евреин не можел да бъде собственик или акционер на дружества като банки, аптеки, ресторанти, издателски къщи, кина и театри. Наказанията за неспазване на този закон варирали между хиляда и сто хиляди български лева. Имало и опасност от влизане в затвор.

За да се елиминира възможността за „неразбиране” или неправилно интерпретиране на закона, българското правителство въвело в сила „Наредбата за прилагане на закона за защита на нацията“ през февруари 1941 г. С този документ властите точно очертали елементите, които били, според тях, не напълно определени. Наредбата има девет глави, които се отнасят до социална, финансова и политическа свобода на действие на еврейското население. Например, в седма глава, която се отнася до професионалните и икономическите дейности на евреите, българското правителство забранява възможността за смесена собственост на дружество от един евреин и един чужденец. В такъв случай, според наредбата, един от собствениците трябва да напусне поста си. Българският адвокат Коста Веселинов издава Коментар на Закона за защита на нацията, одобрен от Министерството на вътрешните работи и общественото здраве. В заключение на този анализ на закона Веселинов отбеляза, че „Ограниченията за евреите преднамерено в този закон не ги поставя в позицията на нелегални български граждани. Всичко, което не е забранено със закон, е разрешено. Според това, евреите във всеки друг сегмент от живота ще бъдат третирани като равни български граждани“.

В предговора на публикацията „Евреите в Македония по време на Втората световна война”, написана от Замила Колономос и Вера Вескович-Вангели, на страница 85 се цитира част от заповед, издадена от българския министър на вътрешните работи и общественото здраве Петър Габровски: „На евреите е забранено да предават информация, да повдигат политически и социални въпроси, да бъдат навън или да посещават обществени места между 21,00 и 6,00 ч. под твърдението, че напоследък много хора от еврейски произход са разпространявали смущаващи и неверни слухове с цел унищожаване на националното единство и духа на българския народ“.

Най-мощният трус във финансовата сфера на еврейската общност в Македония е имал две посоки. Първата важна промяна се случила с елиминирането на съществуващите банки и тяхното присвояване от Българската народна банка. С тази мярка еврейските вещи, съхранявани в банките, са на разположение на властите. Втората стъпка е законът, приет на 13 юли 1941 г., за налагане на специален еднократен данък върху цялата еврейска собственост. С тази мярка собствеността на евреите се облага два пъти, веднъж, заради редовния държавен данък, който се е плащал всяка година, и втори път, заплащане на такса между 20-25% от стойността на собствеността, заради произхода на собственика. Еврейското население било задължено да плати този данък само веднъж.

Държавата конфискувала всеки имот, собственост на евреи, който не бил описан в декларациите. В рамките на Министерството на финансите, управлявано от министъра Добри Божилов, е създадена специална комисия за подобряване на финансовите условия поради нарастващите нужди на държавния бюджет. В края на септември 1941 г. Областната комисията на Скопие информирала централата в София, че е приела повече от 1500 попълнени данъчни формуляра на еврейски имоти. В книгата на Майкъл Беренбаум „Евреите в Македония по време на Втората световна война”, Замила Колономос, македонска еврейка, си спомня: „Българите ни караха да прехвърлим всичките си банкови сметки на Българската народна банка. Конфискуваха всичко, което имаше някаква стойност. По този начин много евреи - включително моето семейство, не можеха да си плащат месечните задължения към банката. Ако не успеехме да платим сумата всеки месец, банката щеше да дойде в домовете ни и щеше да ни отнеме всичко, което притежавахме“.

В периода между януари 1941 г. и декември 1942 г. в България са приети точно 40 закона, наредби, заповеди и решения срещу еврейското население. На 26 август 1942 г. българското правителство приема Постановление №4567, с което в рамките на Министерството на вътрешните работи и общественото здраве се формира Отдел за еврейските въпроси. Всеки въпрос, който касаел еврейските общности, трябвало да бъде решен в рамките на този отдел. Начело стоял секретар, който отговарял за така наречения Еврейски консулски фонд. Фондът бил захранван от постъпленията от блокираните еврейски финанси в Националната банка, от доходите на еврейските обществени училищни синагоги и данъците, събирани от еврейските общности.

На 8 септември 1942 г. Отделът по еврейските въпроси издава указ №5, който забранява на евреите да държат в домовете си пари в брой, злато, сребро, бижута, скъпоценни камъни или предмети с историческа, археологическа, икономическа или културна стойност, картини, ценни килими и др. Евреите трябвало да предадат тези ценности на Националната банка. Брачните халки били единственото изключение. Също така те не можели да притежават автомобили, телефони или радиостанции.

Четири дни след това, на 12 септември 1942 г., секретарят на Отдела по еврейските въпроси Александър Белев, издава Указ №8. С този нормативен акт всеки наемател от нееврейски произход имал правото да анулира споразумението за отдаване под наем, ако наемодателят е евреин. Това постановление довело до масово освобождаване на наети апартаменти и бърз растеж на проблеми с жилищата. През октомври 1942 г. правителството забранило на еврейското население да живее в големи квартали и започнал процес на създаване на гето. Такова нещо се случило и в град Битоля, където трябвало евреите да продадат своите къщи, намиращи се в центъра на града, и да се преместят на левия бряг на река Драгор.

11 септември 1942 г. е датата, на която Отделът по еврейските въпроси издал Указ №2. Той постановявал започването на процес по маркиране на къщите и магазините в градовете. Всяка еврейска къща трябвало да има обозначение – „Еврейско жилище“. Малкото останали еврейски магазини са маркирани със знака – „Еврейски магазин“. Къщи, които принадлежали на македонците, били обозначени с табела „Българско жилище“. Трайче Г., член на партизанското движение и човек, който имал много приятели сред евреите, си спомня, че в началото на 1942 г. известният адвокат Тренчев от Битоля поставя знак пред адвокатската си кантора, който гласи, че „Входът за евреи и кучета е забранен”.

Звезда с шест заострени, ярки, жълти лъча, носена на левия ръкав е описанието на значката, която всеки евреин трябвало да носи, за да бъде разпознаван в обществото. Описанието на значката е част от Указ №32, издаден от Отдела за еврейските въпроси на 29 септември 1942 г. Значката можело да бъде получена в еврейските общности на цена от 20 лева. Всеки член на еврейската общност, с изключение на деца под 10-годишна възраст, бил длъжен да носи звездата до 22, 25 и 29 март 1943 г., датите на тяхното депортиране към лагера на смъртта Треблинка. Дори и резервните дрехи трябвало да имат жълта звезда на левия си ръкав.

Според Наредбата за управление на еврейските съвети от генералния секретар на Отдела по еврейските въпроси Белев от октомври 1942 г. в еврейските съвети трябвало да присъства делегат, изпратен от министерството, чиято функция била да подобри координацията между отдела и съветите. Делегатът имал задължението да осъществява контрол върху работата на съвета, който бил съставен от президент и от четири до шест члена от еврейски произход в областта на административната и финансовата дейност, църковните, училищните и жилищните въпроси, заетостта и социалните грижи.

Поради лошите условия на живот, еврейските съвети поискали от Българската народна банка да отпусне някаква сума от еврейските финанси, с която те да могат да платят данъците си и да направят живота си малко по-лек. Положителен отговор така и не бил получен. След като бил елиминиран еврейският бизнес, а правото им на търговия забранено, броят на евреите, изправени пред трудни условия на живот, се увеличавал бързо. На евреи, които били пенсионирани и получавали пенсията си от югославската държава в периода между двете световни войни, тези средства били спрени. Без каквито и да било доходи, много от членовете на еврейските общности живеели от благотворителност, еврейският съвет организирал обществена кухня, движения за набиране на пари, дрехи и купони за храна.

Указ №598 е издаден в началото на 1943 г. за забрана еврейските деца да посещават нееврейски училища. По определен начин това било началото на депортирането на евреите, тъй като този указ бил последван от заповедта, дадена от Александър Белев на служителите на отдела, да се изготви списък на евреите. Тези списъци са в основата на споразумението Белев-Данекер, подписано на 22 февруари 1943 г. за депортирането на 20 000 евреи от Тракия, Македония и България. На 13 март 1943 г., само два дни след арестуването на евреите от Щип, Битоля и Скопие и настаняването им в тютюнев склад в град Скопие, Александър Белев издал Заповед №865 за ликвидиране на имотите, собственост на евреите, които са емигрирали от България (в действителност депортирани в Треблинка).

Това е кратко резюме на най-важните закони, заповеди, укази и решения срещу евреите в България и окупираните територии. Изпълнението на мерките в Македония е точно, интензивно и окончателно. Ако търсим виновници, ние трябва да виним нацистка Германия заради заповедите, които е давала, и унищожителната й роля. Ние трябва да обвиним и България поради активното й участие в депортирането на македонските и тракийските евреи. Това са фактите.

Вместо заключение, бих искал да завърша с един цитат от спомените на Георгий Х., свидетел на депортирането на евреите от Щип и свидетел на ламтежа за вещите на евреите след депортацията им:

„Те унищожиха еврейските къщи. Имаше комисия, сформирана от местни хора, от Щип. Всеки ден на пазара виждах разпродаването на еврейските вещи. Един от членовете на комисията показваше някаква вещ, стол например, и тълпата започваше да наддава. Имаше българи, които надзираваха процеса, а целта им беше да спрат продажбата, ако предлаганата цена за някоя вещ е по-ниска от стойността й. И един ден това спря. Нямаше еврейски къщи, нямаше еврейски вещи, само спомени. Празнота, навсякъде около мен.

Теон Дзинго е изследовател в Института по национална история – Скопие.