Безсилие, което влезе в историята

| Татяна Ваксберг,

Да чакаме мира или да го извоюваме? И ако ще воюваме за него, то дали буквално? Тези два въпроса не идват с войната в Сирия, зададе ги преди двайсетина години Тадеуш Мазовиецки – първият некомунистически премиер на Полша, който почина в края на октомври на 86-годишна възраст. Поводът беше войната в Босна – тема, по която Мазовиецки беше специален докладчик на ООН. Един от онези политици на световната сцена, които настояваха за физическа намеса на Запада във войната и поради тази си позиция се брояха буквално на пръстите на едната ръка.

Който иска да разкаже за краха на дипломацията в югославските войни, би следвало да вземе за свой трагичен герой именно Мазовиецки – човек с уникалната комбинация от знания както за комунизма, така и за национализма, попаднал на точното място (посткомунистическа и националистическа Югославия) и в точното време (етническите балкански войни), с достатъчно влияние, енергия, вътрешна убеденост и авторитет, за да прокара политика, която смята за правилна, но постигнал само провал на всичките си безкрайни усилия. Толкова трагичен провал, че днес е сравним единствено с Холокоста.

Мазовиецки става специален докладчик на ООН в момент, в който войната в Босна е към края на първата си фаза: сърбите са превзели близо 70% от територията на страната, прогонили са мюсюлманите от домовете им и вече настаняват в опразнените им къщи етнически сърби. Подходите към мюсюлманите са три – една част са убити, друга част са пратени в лагери, а третата част се смята за щастливата – това са хората, които са намерили убежище в други градове и села, до които босненската сръбска армия все още не е стигнала. Това е ситуацията в края на лятото през 1992 г.

В първата си година на поста Тадеуш Мазовиецки става свидетел точно на това, което се случва на „щастливата“ група. Той вижда как десетки хиляди мюсюлмани, убедени, че са избегнали най-лошото, се озовават в три обкръжени от сърбите зони – Сребреница, Жепа и Горажде. Тъкмо по времето на Мазовиецки ООН поставя трите зони под своя защита, като изпраща там сили на ЮНПРОФОР. И от първия ден на тази инициатива Мазовиецки предупреждава: това са решения на хартия, те не могат реално да предпазят хората, защото ЮНПРОФОР нямат право да се намесят със сила, а същевременно са заобиколени от четвъртата по сила армия в Европа /за онези времена това е югославската армия/. Той призовава за въоръжена намеса, с което да се пропука обръчът на сръбските сили около Сребреница и да се освободят хората от анклава. Десетки телеграми, призиви, изказвания и доклади не свършват никаква работа. През лятото на 1995 г. босненските сърби нападат анклава Сребреница и със съдействието /а не само в присъствието/ на ЮНПРОФОН отделят мъжете и жените. После убиват мъжете.

Мазовиецки е първият политик в света, обвинил ООН в това, че е допуснала престъплението. Той го прави в момента, в който подава оставка от поста си и малко след като е предал доклада си за събитията в Сребреница. „Не мога да продължа да участвам в тази претенция, че уж защитаваме човешките права“, пише той. Този доклад е първият документ, проследяващ бездействието на ООН пред една постоянно наблюдавана заплаха и на фона на многобройни предложения за това кое решение би спасило хората от сигурна смърт. В момента докладът на Мазовиецки е в основата на редица обвинения в Хагския трибунал. Той обаче не можа да допринесе за осъждането на силите на ЮНПРОФОР на място (по онова време тези сили са съставени от холандски военни).

Този епизод заслужава своето място в историята, и то не само с мрачната роля на бездействащата ООН и съучастващите сили на ЮНПРОФОР, но и с драмата на неуспелия борец Тадуеш Мазовиецки. В едно интервю той беше казал, че се чувства виновен за всичко, което се е случило в Сребреница. Удивителното на това несправедливо самообвинение е, че лидерите на холандския батальон, снимани да пият ракия с Ратко Младич, никога не стигнаха до признанието, че се чувстват „виновни“.

За медиите, които в края на октомври 2013 г. писаха за смъртта на Тадеуш Мазовиецки, епизодът Сребреница остана някак на заден план. На преден план дойде ролята му на първия некомунистически премиер. На второ – активното му участие в дисидентското движение в Полша. На трето, четвърто, пето и шесто – това, че именно Мазовиецки извърши първите политически реформи в Полша, че именно по негово време беше отменена ръководната роля на комунистическата партия и беше сложен край на участието на страната в порочния икономически модел, наречен СИВ.

Мазовиецки не е особено харесван в страната си или поне не е харесван от всички. Най-малкото заради това, че е бил проводник на диалога на полската кръгла маса, вместо да се обяви за радикално изземване на властта от ръцете на комунистите. Но Мазовиецки никога не съжали за политиката, която е провеждал вътре в Полша. Той съжаляваше за Сребреница – място, за което можеше да направи толкова много, но не успя.

Татяна Ваксберг е журналист. Автор е на книгата „Милошевич и Трибуналът" и на филма „Технология на злото" за насилствената асимилация на българските турци. Била е кореспондент на Радио „Свободна Европа" в Хага и Вашингтон. Има три национални награди за разследваща и аналитична журналистика. От 2009 г. води колонка в сп. „Обектив“.