Писането за мутри мутризира и медиите

| Татяна Ваксберг,

Колко близо до вкъщи бихте пуснали някой крадец, вече ограбил комшиите? Надали чак до антрето. И надали ще му искате свидетелство за съдимост, за да се уверите, че имате основание да го изгоните.

Не е ясно защо тогава да пускаме крадците до други места, на които държим – работата например. Откъде накъде един професионален телевизионен шантажор, обявил, че започва да упражнява шантажа си пряко в политиката, би следвало да е отразяван от пресата, измерван от социологията и изобщо предмет на интереса на която и да било професионална дейност? След като всичко, което следва от неговото популяризиране, е неусетното му налагане като нещо нормално. Плюс факта, че рекламирането на един самозванец в медиите рано или късно валидира извършената от самозванеца кражба на идентичност – представя го точно като такъв, какъвто той иска да изглежда.

Крадец, допуснат до медиите и представен като равностоен политически съперник на политици, граби много повече от това, което би могъл да изнесе от дома ви. Отнема от вашето доверие в целия политически процес, като наред с това ви унищожава и професионално. Никой не уважава журналисти, които тикат напред измамници под претекст, че разказват за тях само за да им се подиграват.

Негативните примери от последните седмици са много, но никой не е толкова ярък, колкото старият пример с Бойко Борисов – бодигард на диктатор и на цар, който беше любовно иронизиран от десетки журналистки, преди сам да овладее амплоато на бившите си работодатели. Помните ли журналистките? Едва ли. От Борисов обаче остана неизкоренима следа в цялата българска битност.

От този случай насетне всяка медия би следвало да застава нащрек, ако някой нов атлет или чалга-фен оповести епохалното си намерение да се включи в политиката и да се кръсти „политик“. А не да се втурва да го обсъжда по страниците си с утехата, че прави това, за да му се подиграе. Обектът на нашите подигравки също изисква хигиена и също ни натоварва с отговорност. Просто не всеки Жорж Ганчев в историята е завършвал миролюбиво провалената си кариера.

Откакто невербален монарх управляваше цяла република, а речовитият Цветанов бдеше над републиканската сигурност, на дневен ред е отговорността на журналистите. Именно тяхната, заради извънредната им власт в популяризирането на политици и политически проекти.

Журналистите обичат да казват, че просто отразяват реалността, без да отговарят за нея. Това е вярно, но само донякъде. Твърде спорно е например как трябва да се измери състояването на една реалност. Все пак Борисов надали щеше да се радва на популярност сред огромни маси от електората, ако преди това не беше спечелил популярност в затворения кръг на медиите.

В България въпросът с тази отговорност на журналистите възникна покрай фигурата на Волен Сидеров, и то чак през 2013 г. Тогава се роди призивът „игнорирай Волен“. Той стана възможен след осемгодишен период, в който от чужбина неотклонно определяха националистите като опасност за етническия мир. Тази външна оценка накрая „пребори“ вътрешната, но това стана, след като партията му осем години беше невъзмутимо приемана вътре в страната – от медии и политици едновременно.

Въпросът, на който няма отговор, е: дали медийната среда може да произведе собствена и единна преценка за подобни заплахи, още преди те да са се материализирали и преди да са били посочени отвън като неприемливи. На опашка за медийно внимание в момента чака поне един политически проект, прочут с порочното си начало и порочните си цели. От няколко дни част от медиите се увличат по неговото популяризиране. Вероятно са забравили, че този процес е двустранен – докато проектът получава трибуна, самата трибуна губи авторитет.

Татяна Ваксберг е журналист. Автор е на книгата „Милошевич и Трибуналът" и на филма „Технология на злото" за насилствената асимилация на българските турци. Била е кореспондент на Радио „Свободна Европа" в Хага и Вашингтон. Има три национални награди за разследваща и аналитична журналистика. От 2009 г. води колонка в сп. „Обектив“.