За правото на президентска тайфа

| Татяна Ваксберг,

Някой социалист може ли да обясни защо е лошо Плевнелиев да има политически планове?

Въпросът се налага заради ежедневните твърдения, че президентът използва протеста, за да лансира на негов гръб някакво политическо формирование. По всичко личи, че това обвинение е вярно. Въпросът е защо това трябва да е достойно за обвинение.

Нека уточним от самото начало: Плевнелиев има два колосални минуса, които пречат на това да бъде разглеждан насериозно в политиката. Той дължи внезапната си кариера на ГЕРБ, а на обществото дължи обяснение защо мълча пред безбройните данни за връзката на ГЕРБ с подземния свят. Човек, премълчал какво ли не – от Мишо Бирата до финансирането на МВР от частни лица – не е никак убедителен, когато изведнъж вземе да търси морал в чуждата политика.

Да не говорим за самия етикет „ГЕРБ“, достоен за челото на всеки участник в Борисовото начинание. На този етикет в най-добрия случай пише това: готов на сътрудничество с мутри в името на кариерата. Ама в най-добрия случай.

Вторият минус на Плевнелиев е в неколкократно проявената липса на политически характер в ролята му на президент. На фона на всички събития в страната той е заемал ярка позиция само два пъти, като и двата пъти се дискредитираха във времето – когато попречи на компрометирана съдийка да стане член на Конституционния съд и когато каза, че изходът от протестите са предсрочни избори. Първото беше извършено с благословията на ГЕРБ и с цел да спаси ГЕРБ от създадена от партията ситуация. Второто пък беше далеч по-скромно заявено, но по-бомбастично преразказано в близкия до президента „Дневник“. Както беше казал Радан Кънев в края на първата президентска година: „Плевнелиев беше избран [за държавен глава] като най-малкото зло и не надскочи това ниво“.

Само че тези оценки за Плевнелиев нямат нищо общо с темата за това дали той може или не може да подкрепя политически инициативи на симпатични или несимпатични хора. Какво друго, ако не политика, е длъжен да прави един държавен глава? И как се прави една политика, ако не чрез създаването или подкрепянето на групи, които да я провеждат?

По конституция държавният глава олицетворява единството на нацията – нещо, което определено е поставено в момента под заплаха. Страната е все по-отчетливо разделена на две групи – политици с доверие в мафията и хора с недоверие към политиците. Абсолютният минимум, който президентът е длъжен да извърши в ситуация като тази, е да посочи на политиците мястото им и да вдъхне доверие на всички останали. Надали би могъл да се справи с това задължение, без да създава свои групи, свое лоби, свои говорители, ако щете – своя тайфа. Да бъде обвиняван в това е толкова нелепо, колкото би било нелепо да упрекваме пожарникар в това, че се е втурнал да гаси пожар с най-грозните, според нас, хора от квартала.

В балканските земи е много популярно смесването на факт и мнение – две понятия, които се изучават от предучилищна възраст (буквално) в по-устойчивите демокрации като САЩ и Франция. Симпатиите и антипатиите към партии и правителства постоянно обуславят оценката за фактическите им прояви. БСП например приветства президента Желев, когато той разби на пух и прах тогавашното некомунистическо правителство, но сега ежедневно плаши хората с това, че държавният глава има тайни помисли срещу нейно правителство. В първия случай БСП твърдеше, че президентът има право и дори дълг да заеме позиция, в сегашния случай твърди, че президентът няма право. За дълг да не говорим. В посолството на САЩ сто на сто ще се намери някой методически наръчник за предучилищното преподаване на разликата между факт и мнение, биха могли да услужат.

Проблемът е друг – че президента го няма, а не че се обажда и не че си има любвеобвилни към него медии и кръгове. В среднощния побой до парламента например го нямаше. И на безпобойния площад от останалите дни на протеста пак го нямаше. В протеста се появиха дори посланици, дори делегати на ПЕС, оглавявана от Станишев, но не и президентът. Да не би да си мисли, че щом протестиращите му ръкопляскат под прозорците, това значи, че няма нужда да се хаби и да изразява съпричастност към тях? Каквото и да е решил, не се е отличавало с далновидност. Протестиращите дадоха достатъчно индикации, че разпознават политическата колебливост и не я одобряват, че познават фалша и го отбягват, че усещат манипулациите и ги развенчават. Скоро няма да им харесва да ги смятат за президентска тайфа.

Татяна Ваксберг е журналист. Автор е на книгата „Милошевич и Трибуналът" и на филма „Технология на злото" за насилствената асимилация на българските турци. Била е кореспондент на радио „Свободна Европа" в Хага и Вашингтон. Има три национални награди за разследваща и аналитична журналистика. От 2009 г. води колонка в сп. „Обектив“.