Голямата тежест на един автобусен билет

| Татяна Ваксберг,

Огромният Пеевски тежи колкото един автобусен билет. Или поне в очите на външния свят това е така. Както Пеевски стана повод за масови протести, прераснали в общо недоволство от управлението, така един автобусен билет стана повод за една друга страна да протестира срещу цялостната политика. Страната е Бразилия.

Миналата седмица общината на град Сао Паоло реши да увеличи цената на билетите за градския транспорт с около 10 на сто. Това предизвика обясним протест в града. Ден по-късно обаче протестите вече бяха обхванали повече от 10 града, а поводите за тях нарастваха лавинообразно: правителството е корумпирано, хората са бедни, страната харчи все повече за футбол вместо за социална политика, болниците трябва да се оправят, образованието е под всякаква критика...

Още два дни по-късно кметството на Сао Паоло върна старата цена на автобусния билет, но това не спря протестите. Пет-шест други града дори пренавиха пружината и намалиха цените на градския транспорт без по-рано да са ги повишавали. Този факт пък почти не беше отчетен (поне в чужбина). Още ден по-късно в протестите вече участваха над един милион души, пръснати из повече от 100 града в страната. На едно място щурмуваха кметството, на друго – полицията, на трето – резиденцията на губернатора. Някой да помни за автобусния билет?

В София нещата също изглеждат така – Пеевски уж го свалиха, пък протестите продължават. Само че с една много отчетлива разлика спрямо бразилския случай: исканията не се променят. По българските площади всяка вечер има нови плакати, но с едно и също съдържание – все срещу мафията и все за оставка на тези, които са я докарали. Тук протестите не прерастват в нещо друго. Никой не се е втурнал да иска спиране на строежа на АЕЦ „Белене“, да кажем. Което си е направо впечатляващо, ако вземем предвид профила на протестиращите.

Това е фундаментална разлика и с февруарските протести, когато на площ от 10 квадратни метра можеха да се чуят накуп искания за детски надбавки и пренаписване на конституцията, призиви за борба с монополите, за забрана на партиите, за ревизия на здравната каса и за по-ниски цени на парното.

Сега обаче промяна няма. Хората искат едно и също нещо и удържат на това постоянство вече седмица. Което поставя поне два сериозни въпроса. Първият е защо, при толкова отчетливо изразено обществено мнение, ДПС и БСП /в този ред/ са допускали, че номерът с Пеевски ще мине? И вторият: как така се оказа, че именно Пеевски се оказа спусъкът за отприщване на всеобщото недоволство, след като безобразията започнаха достатъчно отдавна и се понасяха достатъчно безропотно?

Отговорът на първия въпрос би показал как политиците гледат на нас; отговорът на втория би показал как ние гледаме на политиците. Не е нужно нищо повече от тези два отговора, за да се разбере осакатеният български преход, безсилието, от което хронично боледуват към седем милиона души, и абсолютното издевателство над здравия разум, което в България се извършва от няколко поредни правителства.

В оптимистичната серия отговори печели твърдението, че бунтовете избухват едва след като има натрупване на потискано недоволство. И че животът в Сао Паоло е поскъпвал от много по-рано, без това да срещне съпротива, докато в един момент мълчанието не се е спънало в невзрачния автобусен билет, преобърнал цялата каруца.

В случая Пеевски това ще рече, че е трупано 12-13-годишно мълчание. Първо Сакскобургготски да вкара манекенки и илюзионисти в парламента, както и да награди охранителя си с генералски чин и държавен пост. После да започнат да се преправят закони за конкретни хора, а после да се преправят и хората за конкретни услуги. Накрая да започне четиригодишното срутване в пропастта с министри, взети право от пътя, с решения, които се променят по два пъти на ден, с мутри, защитени от държавата, с ежедневното насърчаване на подслушването, на страха от подслушването и на свикването с подслушването.

ДПС и БСП никога нямаше и да си помислят за Пеевски, ако я нямаше тази десетилетна тишина.

Татяна Ваксберг е журналист. Автор е на книгата „Милошевич и Трибуналът" и на филма „Технология на злото" за насилствената асимилация на българските турци. Била е кореспондент на радио „Свободна Европа" в Хага и Вашингтон. Има три национални награди за разследваща и аналитична журналистика. От 2009 г. води колонка в сп. „Обектив“.