Делото „Младич”: когато съдиите спират надеждите

| Татяна Ваксберг,

Процесът срещу Ратко Младич имаше всички шансове да започне и да завърши бързо, но тази вероятност отпадна. Провалиха я самите съдии. В средата на октомври те взеха изненадващото решение, че няма да позволят голямото дело да се раздели на две по-малки, както искаха прокурорите. Това означава само едно – мегапроцес до безкрай срещу възрастен болен човек, достатъчно изобретателен в техниките на саботажа. Оттук до катастрофата „Милошевич” не е никак, ама никак далеч.

В миналия брой на „Обектив” (№ 192, „Урок, който най-после изглежда научен”) писах за прокурорите по това дългоочаквано дело, които най-после се отказаха да водят необозрими процеси и за първи път поискаха един мегапроцес да бъде разделен на две по-малки дела. Този подход е обичаен за националните съдебни системи, но не се практикува в международните трибунали, където се разглеждат най-тежките възможни престъпления – такива, в които има десетки или стотици хиляди жертви на трудно описуемо насилие. Тежестта и мащабът му до голяма степен обяснява защо прокурорите се чувстват като заложници на едно непосилно и често пъти неуместно изискване – да докажат не само вината на конкретния заподозрян, но и самия размер на престъплението от историческа гледна точка. Прекалено често това се изразява в мащабни дела, които тромаво се придвижват напред и достигат до финал след дълги години, в които жертвите на престъплението вече са изтощени да очакват справедливост. Ако справедливостта изобщо настъпи, разбира се.

Желанието на прокурорите да разбият на две делото на Младич беше голяма стъпка напред. Тя обещаваше разумен вместо мегаломански подход, стегнат и експедитивен процес, присъда в обозримото бъдеще. След като не им го разрешиха, съдиите не просто разтеглиха процеса на Младич, не само обезкуражиха прокурорите в търсенето им на реалистичен подход, но създадоха и опасен прецедент – във всеки следващ международен процес от този мащаб обвинението ще избягва да иска разделяне на делата, понеже ще е по-вероятно това искане да бъде отказано.

Казано накратко, ако делото на Ратко Младич се проточи във времето, причина за това ще бъдат само и единствено съдиите. Вината за евентуален бавен процес вече няма да е поделена поравно между тях и прокурорите, както можеше да се твърди досега.

Мотивите, с които съдиите си вкарват толкова необясним автогол, са не по-малко впечатляващи. В голяма част от тях се цитират решения на съдийския състав тъкмо по плачевно завършилото дело „Милошевич”. А то завърши плачевно, тъкмо защото прокурорите поискаха да обвинят бившия сръбски президент в прекалено много престъпления, извършени в десетгодишен период, и съдиите им разрешиха това. (В началото делото „Милошевич” трябваше да представлява три отделни мегадела – по едно за всяка от войните, водени от обвиняемия. Броени седмици преди началото на процеса главният прокурор реши да събере огромните дела в едно общо. Съдиите разрешиха и това. Един от основните им аргументи беше, че трите войни бяха разгледани като прояви на една и съща цел на обвиняемия – построяването на „Велика Сърбия”. Милошевич почина от инфаркт четири години и два месеца след като беше започнало делото и далеч преди да му се вижда краят.)

Друг мотив на съдийския състав по делото „Младич” звучи по-скоро необяснимо. Съдиите твърдят, че разделянето на делата ще наруши правата на Младич по следния начин: той би бил принуден да работи едновременно „над присъдата си или над обжалването” по дело номер 1, докато наред с това би бил принуден да се готви и по започващото дело номер 2. Тази тежест би била непосилна за обвиняемия и по тази причина съдиите биха били принудени да изчакат със старта на дело номер 2. Това пък, на свой ред, можело да доведе до такова забавяне, че накрая двете дела да се точат точно толкова дълго, колкото и едно общо дело.

Този мотив звучи най-малкото странно – как биха могли съдиите да знаят предварително, че ще произнесат осъдителна присъда, че да допускат, че Младич ще я обжалва? Все пак само при осъдителна присъда Младич би бил принуден да работи „над присъдата или над обжалването”.

Главният прокурор Серж Брамерц вече заяви, че няма да обжалва това решение на съдиите и ще търси друг начин да превърне делото „Младич” в обозримо. Само че това означава само едно нещо: да се съкрати обвинителният акт. Задача, която съвсем не е от лесните, тъй като прокурорите са длъжни да отразяват в обвинителните си актове мащаба на извършените престъпления. Серж Брамерц вече каза, че няма да съкращава „цели панели” на обвинението срещу Младич в името на това да съкрати обвинителния акт. В превод това означава, че географският и историческият обхват на делото „Младич” няма да бъдат намалявани, ще бъде редуциран само броят на инцидентите във всеки отделно взет панел на обвинението. Например, ако досега прокурорите са били склонни да обвиняват Младич в убийства, депортиране и разрушаване на публичната собственост в босненската община Зворник, да кажем, от днес нататък те биха били съгласни не с това да махнат Зворник от обвинителния си акт, а само да го съкратят, като извадят от него обвинението в разрушаване на публичната собственост.

Това обаче е само хипотеза. Няма никакви данни за това как прокуратурата смята да се справи със сложната задача, която не заслужава – да заведе само едно дело срещу Младич, което да свърши бързо, но да обхване максимален брой епизоди от войната.